Страница 70 из 100
А по-нататък снимките рязко намаляха и на тях се виждаха предимно Инеса Инокентевна със съпруга си и внуците.
— Това е, след като Юрочка и Ира получиха апартамент и се преместиха — поясни Забелина. — Разбира се, не ми взеха старите снимки, оставиха ги тук, но вече не ни носеха новите, пазеха си ги вкъщи. Ето, подаряваха ни само снимки на внуците.
Хм… Как го каза тя? „Оставиха ги тук“. Значи се намирам в същото жилище, в което е минала младостта на Юрий Забелин, в което той е довел младата си съпруга и което е напуснал, когато двамата са получили нов апартамент. Интересно, как са го получили? Чакали ли са ред? Нещо се съмнявах. Доколкото успях да се огледам, тук имаше достатъчно място — три стаи, прилична квадратура, така че младите Забелини може да са били поставени в списъка на чакащите едва когато се е появило дете, но и това е съмнително. При две стаи — да, можело е, с доста силни връзки, но при три — едва ли. Две съпружески двойки и едно дете в три стаи е било съвършено нормално за онези времена. Но даже да са успели след раждането на сина и внука да се намърдат в списъка на чакащите за подобряване на жилищните условия, щяха да стоят в него десетина години, та дори петнайсет. Добре си представям системата на получаване и разпределяне на жилищата в годините на съветската власт, защото, както вече съм споменавал, работя в жилищния сектор, тоест с хора, които живеят в конкретен апартамент, а всеки апартамент си има история, която ми е добре известна.
— А кой получи апартамент — Юрий или Ирина?
— Ама разбира се, че Юрочка! Какво можеше да получи Ира? Младши икономист в планов отдел на някакво жалко заводче. Смешна работа! За изключителни успехи в работата дадоха апартамент на Юрочка — гордо заяви Забелина.
Доколкото съм информиран, в нашето родно министерство за изключителни успехи в работата са давали апартаменти без ред само на генерали, и то не за успехи, а защото са били генерали. И после, формулировката „без ред“ означаваше, че опашка все пак е имало, тоест Забелин се е изхитрил някак да се вреди на нея. Как? Може би с помощта на същата тази голяма клечка, която е тикала неговата служебна кариера в нужната посока?
Трябваше да намеря някаква деликатна форма, за да облека в нея въпроса, който смятах да задам на Инеса Инокентевна, без да обидя старицата, ревностно бранеща репутацията на сина си.
— Вашият син има толкова грамоти, поощрения, ето, дори апартамент са му дали за добра работа — казах замислено. — Сигурно ръководството много го е обичало — и служебното, и партийното, нали? Добрите служители винаги са обичани.
Ето, ето сега тя трябва да каже, че Юрочка е бил покровителстван от… или подпомаган от… или много е бил обичан и ценен от… и да назове някоя висока длъжност…
Но не. Забелина не каза нищо такова. Тя само ме погледна печално и леко учудено.
— Прав сте — каза тя тихо, — добрите служители трябва да бъдат обичани и ценени. Юрочка направи блестяща кариера, защото беше достоен за своите длъжности.
Тя отново се разплака и аз разбрах, че повече няма да науча нищо съществено. Но не забравих да поискам снимката на младия Юрий Забелин.
Още същата вечер се самопоканих у Мая Виталевна и й показах снимката. Тя я гледа дълго и втренчено и накрая с тежка въздишка ми я върна.
— Не си спомням — уморено изрече тя, свали очилата си за четене, прикрепени към синджирче, и си сложи другите, за късогледство. — Гледам това лице и не мога да кажа виждала ли съм го някога или не. Дори приблизително не си спомням онзи човек: блондин ли беше или брюнет, слаб или пълен, висок или нисък.
— Но той определено е влизал във вашия апартамент, когато са убили колекционера. Били са двама: единият е бил участъковият милиционер, а другият — ето този, от управлението.
— Не — поклати глава тя, — не помня. Спомням си самата ситуация, но лицата… Не.
Пълен провал.
Но нищо, имам в резерв Вячеслав Ситников. Трябва да се разбера с Мусатов, да му обрисувам ситуацията и ако той е готов да плаща, да възложа на Валка Семьонов поредната задача. Да потърси „Славик, който се е надул и не се вясва“. Може пък този Славик да знае повече от майката на Юрий Петрович.
Следователят Александър Иванович Вилков не беше запален по работата си, приемаше я като даденост, с която трябва не просто да се примири, но и максимално да се приспособи към нея. Вършеше всичко добросъвестно, без откровено претупване, понякога дори изпитваше интерес, който от време на време много се засилваше, особено когато се появяваше възможност да направи нещо такова… нещо голямо… с една дума, да се прояви като необикновена личност, нещо като Еркюл Поаро. Виж, при рутинните дела той откровено скучаеше, гледаше да се отърве от тях по-бързо и не го спохождаха никакви странни мисли за необходимост от справедливо правосъдие, от адекватно възмездие и за победа на доброто над злото. Петнайсетте години, прекарани в положението на самотен отцепник, бяха изработили у Александър Иванович стабилна потребност да доказва, че не само не е по-лош от другите, а в някои неща дори е по-добър. Предоставеше ли му се възможност да го направи, той не я изпускаше, докато всички останали житейски и служебни ситуации възприемаше като голяма кална локва, през която естествено не ти се иска да джапаш, но се налага, ако смяташ да не стоиш на едно място, а да продължаваш напред. Той не предприемаше никакви опити да измисли каквото и да е усъвършенстване, с чиято помощ джапането през локвата би станало по-приятно и безопасно, защото наистина нямаше конструктивен подход към преобразяването на действителността.
Делото за убийството на Юрий Петрович Забелин в апартамент под наем, предназначен за среща с любовница, изглеждаше на Вилков като точно такава локва. Той правеше всичко необходимо: викаше свидетели, пишеше протоколи, възлагаше задачи на оперативните работници, но липсваше искрата. Може би защото самият потърпевш, сиреч убитият Забелин, в миналото полковник от милицията с трийсетгодишен стаж, бе съумял да намери мястото си в престижна бизнес структура и да печели добри пари. Вилков не се надяваше на същото и определено знаеше, че подобна кариера не е лъжица за неговата уста, така че в душата му се бе заселило нещо подобно на завист. Или нещо много близко до нея. „Убили са ченге, което се е втурнало подир парите и е свикнало на луксозен живот — е, хак му е тогава“ — приблизително това нашепваше едно гадно тънко гласче в дълбините на съзнанието на Александър Иванович.
Той с нетърпение очакваше вечерта, защото се бе разбрал с бившите си състуденти Валя Семьонов и Игор Дорошин „да се видят, както му е редът, а не набързо“. Настроението му беше прекрасно, вечерта в компанията на старите приятели обещаваше да бъде приятна във всяко отношение и когато малко след шест в кабинета му довтаса оперативният работник Серьога Хворостин, Александър Иванович се отнесе към него добродушно и дори забрави да се прави на строг.
— Саш, май я намерихме — съобщи Хворостин и си пое дъх от тичането по стълбите.
— Коя?
— Ами жената, новата позната на Забелин.
— Така ли? — оживи се следователят. — Разказвай.
Банка „Руски кредит“ се намираше в голям бизнес център с охранявана територия, в която с кола можеше да се влезе само с пропуск, постоянен (за служители) или еднократен (за посетители). Детективите решили да проверят за кого е поръчвал пропуски Юрий Петрович Забелин през последния месец преди смъртта си, получили списъка на автомобилите и го прекарали през базата данни на Държавната инспекция по безопасност на движението по пътищата, след което започнали да обработват установените собственици. Почти за всеки от тези хора служителите в службата за безопасност при банката знаели по нещо и можели да обяснят за какво и по какви причини са идвали те при техния началник. Единственият човек, за когото никой нищо не знаел, била някоя си Даря Брайко. Видели я, запомнили я, но за какво разговаряла тя със Забелин — не знаели. Но по всяка вероятност проблемът не е бил сложен, защото тя прекарала в кабинета на Юрий Петрович съвсем кратко време. Едни уверявали, че само пет минути, други — че минутите били петнайсет, но не и час, камо ли два, съвсем определено.