Капан за мишки

— Сигурно вие и съпругът ви сте му били силна подкрепа — предположих аз лицемерно. — Защото е много важно да се разбираш с родителите си, когато имаш дрязги със съпругата. Винаги имаш с кого да поговориш, кому да се оплачеш, кой да ти съчувства. Та това е непоносимо: да живееш с жена, която не ти говори! И мълчи по цели дни. А щом край теб са любящите родители, ти е много по-леко, има на кого да си излееш душата. Съгласна ли сте?

Има си хас да не беше съгласна! Тя бе съгласна до такава степен, че веднага започна да ми демонстрира колко силно Юрочка се доверявал на майка си, колко разчитал на нейната съчувстваща душа, за да сподели проблеми, които не можел да разкрие пред своята елементарна и ревнива съпруга. И ето че се появиха разкази за разни Светочки, Женечки и Риточки — толкова мили момичета, с които Юрочка дружал платонично, но бил принуден да крие тези приятелства от Ира и постоянно молел майка си да му бъде „параван“. Аз непрекъснато очаквах в разказите да се мерне поне една Леночка, но така и не дочаках. Трябваше аз да я подтикна.

— Сигурно Юрий е бил много притеснен, когато се е случило нещастието с Леночка? Нали са били приятели…

Втурнах се напосоки, надявайки се на късмета си.

— С Леночка ли? Нещастие? — Редките старчески вежди се повдигнаха. — Какво имате предвид?

— Говоря за Леночка Шляхтина. Сигурно си спомняте, Юрий Петрович е имал такава позната. Елена Шляхтина, работела е в сладкарската фабрика. Наистина ли не си спомняте?

— Не — твърдо отговори Забелина. — Не се сещам за никаква Леночка. Как, казахте, е фамилното й име?

— Шляхтина.

— Не — повтори тя още по-категорично. — А какво се е случило с нея? Споменахте за нещастие.

— Тя се е самоубила, хвърлила се е от покрива на шестнайсететажен блок.

— Какъв ужас! И защо? Сигурно от любов?

— Не знам — свих рамене аз. — Това е било отдавна, през седемдесет и шеста година. Мислех, че може би вие знаете защо е постъпила така.

— От къде ще знам аз?

— Надявах се Юрий да ви е разказвал.

— Защо е трябвало да ми разказва? Защо изобщо смятате, че той се е познавал с нея?

Забелина не се ядосваше, а искрено недоумяваше и аз разбрах, че тя не лъже и нищо не крие. Синът й не й бе говорил нищо за Лена Шляхтина. И какъв е тогава изводът? Ами изводите са два: или той наистина не се е познавал с нея, тоест тогава на улицата Шляхтина е поздравила не него, а другия милиционер, който вече отдавна не е между живите; или Юрий Петрович Забелин е общувал с Шляхтина, но както се казва, не на интимна основа, а делово, така че не е сметнал за нужно да разказва за тези отношения на майка си, та тя да му става параван пред ревнивата съпруга. Да можех да узная каква „делова“ основа за общуване може да имат оперативен работник, специализиран в престъпления, извършвани от непълнолетни, и работничка в сладкарска фабрика…

Я да излъжа още веднъж.

— Работата е там, Инеса Инокентевна, че вашият син е разказвал тази история на приятелите си. Говорил им е, че добре е познавал Лена Шляхтина. Разпитвам ви толкова подробно именно за нея, макар че Юрий Петрович е дружал с доста момичета, защото в следствието се появи версия, че са го убили като отмъщение заради Елена. Може би тя е обичала сина ви, много го е обичала, но той е бил верен съпруг и не е отвърнал на чувствата й, тогава тя, след като не е получила взаимност, се е самоубила. А сега някой е решил да отмъсти на Юрий Петрович, понеже го е сметнал виновен за гибелта на Елена.

— Така ли мислите? — попита някак вяло Забелина.

Очаквах бурна реакция, но явно моите лъжи не я въодушевиха. Очевидно нещо в моите разсъждения не й бе харесало по принцип и тя не пожела да се задълбочава в обсъждането на този въпрос.

— Смущава ли ви нещо в тази версия? — попитах направо. — Неправдоподобна ли ви изглежда?

— Абсолютно неправдоподобна — хладно изрече тя. — Ако някое момиче е било толкова силно влюбено в Юрочка, аз непременно щях да зная. Той обезателно щеше да сподели с мен, да се посъветва как да постъпи, как да изгради отношенията си с нея. Той много се доверяваше на моя житейски опит…

По-нататък можех временно да не слушам, защото Инеса Инокентевна добросъвестно се заблуждаваше и представяше желаното за действително. Не ме смятайте за циничен, но аз още не съм срещал сред милиционерите човек, който да се доверява на житейския опит на своите родители. Изключение правят само потомствените милиционери, които понякога се съветват с родителите си по професионални въпроси.

Ала ме споходи една мисъл… Вярно, хранех слаба надежда, почти никаква, но трябваше да опитам. Да взема от Забелина снимка на сина й отпреди трийсет години и да я покажа на Мая Виталевна Истомина. Ами ако тя познае на нея човека, който на улицата се е поздравил с Шляхтина? Или обратното — ако ми каже със сигурност, че това не е той? Та нали беше сигурна, че не е бил Личко, защото Личко приличал на Юл Бринър и тя никога не би го забравила и с никого не би го сбъркала. Ами ако се окаже, че и младият Забелин прилича на някой популярен в онези години киноактьор? Тогава Мая Виталевна определено „ще си го спомни“ или „няма да си го спомни“.

Дочаках пауза и попитах за снимки от онези години, които особено ме интересуваха. Инеса Инокентевна с готовност ме заведе в друга стая, посочи висок библиотечен шкаф и ме помоли да сваля албумите от най-горния рафт. Наложи се да изгубя още близо половин час, през който ме влачеха на каишка през детските и юношеските години на Юрочка Забелин с подробности от неговия ученически, пионерски и комсомолски живот, от съботници, неделници, културни и туристически походи, семейни почивки в Крим и на вилата, както и от службата му в редиците на въоръжените сили.

А ето ги и седемдесетте години, първата „офицерска“ снимка на Забелин за личното му досие след завършването на Висшата милиционерска школа. Множество сватбени снимки — и професионални, и любителски. Младата, в бяла булчинска рокля Ирина Забелина беше истинска красавица, впрочем Шурик Вилков твърдеше, че и до ден-днешен си била много ефектна дама. Инеса Инокентевна прегърната със съпруга си, и двамата весели, усмихват се, греят от щастие. Юрий Забелин — симпатяга с открито приятно лице и прекрасна спортна фигура.

И отново съботници, неделници, както и масови мероприятия, на които връчват нещо на Забелин. Вероятно грамоти за успехи в работата.

— Юрий очевидно е бил първенец в работата си? — полуутвърдително питам аз.

— Да, постоянно го награждаваха служебно — ту с грамота, ту с премия, ту с почетен знак. Ето вижте, това е първият секретар на Фрунзенския районен комитет на партията, награждава го с почетен знак. Виждате ли? А ето тук Славик Ситников връчва на Юрик грамота за успехите му в борбата с престъпността сред непълнолетните.

Добре де, първият секретар на районния комитет — ясно, а кой е този Славик Ситников? И защо първият секретар бе назован по длъжност, а Ситников — по име? Да не би да му е бил приятел? Трябваше да попитам.

— Приятел — неопределено махна с ръка Инеса Инокентевна. — То това приятел ли е? Навремето бяха много близки, цялото си свободно време прекарваха заедно, Юрочка вечно го водеше вкъщи да го нахраним, защото Славик беше от бедно семейство, постоянно беше гладен, макар че работеше в Градския комитет на комсомола. А сега се е надул и не се вясва, сякаш не са били никакви приятели. Аз и на врага си не бих пожелала такъв приятел.

— Но от къде знаете, че се е надул, щом не се вясва? Може съвсем да я е закъсал, да бедства или да се е пропил и просто да се стеснява. И това се случва. А може вече да е умрял.

— Да бе, как не, умрял! — Очите на Забелина сърдито заблестяха и аз неволно си спомних характеристиката, която й бе дал Шурик Вилков: „злобно бабе“. — Вече на два пъти съм го виждала по телевизията. Процъфтява Славка, голям началник е в някакво министерство… на икономиката ли, на финансите ли…

Какво пък, ще запомним Вячеслав Ситников от Градския комитет на комсомола. Близък приятел в средата на седемдесетте. Ако нещо е свързвало Забелин с Елена Шляхтина, Ситников може да знае за това.