Капан за мишки

— Че как, ами Анатолий Степанович е работил в апарата на ЦК, нима не знаете? Той знае всичко — авторитетно заяви старият Ломакин и като сниши глас многозначително, добави: — И за всички.

За щастие Ломакин беше последният, който този ден бе решил да посети моя участък, и още щом вратата след него се затвори, аз грабнах паспорта на блока, в който живееше „Анатолий Степанович от шейсет и осми апартамент“, и погледнах бележките си. Точно така. Анатолий Степанович Дубовицки, служител в отдел при административните органи на ЦК на КПСС от 1972 до 1981 година. Бях забравил това, защото никога не бях се занимавал специално с Дубовицки, той не беше „проблемен“ — с него живееха дъщеря му, зет му й най-малкият му внук с жена си, за него се грижеха добре, гледаха го като писано яйце, така че Анатолий Степанович не бе имал нужда от моето по-специално внимание. В измисления и организиран от мен клуб той не идваше, защото не беше самотен, не скучаеше вкъщи и не изпитваше необходимост от допълнително общуване. Ломакин май спомена, че Дубовицки пишел мемоари, значи човекът имаше какво да си спомни. Нима наистина е знаел всичко за всички? Трябваше да опитам, за опит пари не вземат.

Късметлийският период, започнал от появата на Шурик Вилков на хоризонта, разпростря границите си чак до днешния ден. Анатолий Степанович Дубовицки си беше вкъщи, и то напълно здрав (а нали можеха да ми отговорят, че е болен и не приема посетители, дори не говори по телефона), нещо повече, беше готов да се срещне с мен веднага.

Обичам да ходя в домове, където старците са обградени с обич и грижи, и то не показни, произлизащи от тънките сметки за получаване на апартамента в наследство, а искрени, истински. Домът на Дубовицки беше именно такъв и аз веднага се почувствах толкова добре, че дори главоболието ми мина.

Анатолий Степанович ме въведе в стаята си, където бюрото беше отрупано с книги, стари вестници и ръкописи (изглежда, наистина пишеше мемоари), настани ме в удобен фотьойл, поръча на по-младата снаха, тоест съпругата на внука, да ни донесе чай и се приготви да ме изслуша. А когато ме изслуша, накъсано и възглухо се разсмя:

— Грешите, младежо, нямаше нищо подобно. В случая нямаше никакви високи длъжностни лица, които е трябвало да се прикрият. Аз добре си спомням това дело.

— Защо? — напрегнах се аз.

Защо той си спомня добре едно дело отпреди трийсет години, ако в него не е имало никаква лъжа, никакви политически мотиви и изобщо нищо особено?

— Ами защото се вдигна много шум. Родителите на убитите деца създадоха инициативна група. Те смятаха, че милицията не се занимава с издирването на убиеца, че делото е оставено на самотек, и решиха да напишат петиция, да съберат обществеността и да излязат на демонстрация в деня на откриването на Двайсет и петия конгрес на партията. Но работата на КГБ с източниците на информация сред населението винаги е била на добро ниво и тази инициатива се разчу. Трябваше спешно да се намери убиец, за да се успокоят родителите. Нали разбирате какво е това: демонстрация и обръщение към конгреса с негативна информация за правоохранителните органи! Впрочем вие сигурно не разбирате, толкова сте млад… Можете да ми повярвате, към това се отнесоха сериозно, много сериозно. Освен това до нас стигна информация, че членовете на групата имали начин да се свържат със западни журналисти, така че можеше да се вдигне неприятен скандал. И именно в този момент делото премина в Прокуратурата на СССР за него се хвърлиха всички сили, бяха задействани дори студенти стажанти. Между другото лично аз написах указанието да се привличат за рутинната работа студенти от юридическите и другите висши учебни заведения, които не са отишли на селскостопанска бригада. Разбира се, не беше позволено да се откъсват от учебния процес, но за работа в Прокуратурата на СССР вместо бране на картофи — като нищо. Защото аз наблюдавах административните органи, тоест Министерството на вътрешните работи и цялата милиция — гордо поясни Анатолий Степанович.

— А защо и студентите? — не схванах аз. — Каква полза от тях? Та те нищо не разбират от разкриване на такива сложни престъпления. Особено ако не са поне от юридически институт.

— О, вие не разбирате. — Той отново доволно се разсмя. — Знаете ли как беше организирана работата? От цяла Москва, от всички милиционерски участъци беше събрана информация за мъже, които през последните пет години са били уличавани в прояви на сексуална патология. Ексхибиционисти, воайори, мъже, които са се натрапвали на жени с неприлични предложения в обществения транспорт или на улицата. Обикновено за тях се съставяше административен протокол за дребно хулиганство. Знаете ли колко се събраха в целия град? Петдесет хиляди! Та това е немислимо! Из Москва са се разхождали петдесет хиляди полови психопати! Естествено само Московското управление не би могло да се справи с такъв проблем, дори не можеше и да се мечтае за това. Та значи сведенията за всеки такъв психопат се нанасяха в отделно картонче и за всекиго се изпращаше запитване до информационния център на МВР: къде е този човек в момента? И започнаха да се връщат отговори: някой е в колония, друг — на продължително лечение в психиатрична болница, трети е починал, а някои продължават да си живеят в Москва. Та значи тези студенти трябваше да вземат отговора, да намерят картончето за този човек и да боядисат крайчеца на това картонче с мастило в определен цвят — в зависимост от съдържанието на отговора. Защо ме гледате така? Едва сега цялата информация се обработва на компютри, а тогава се работеше ръчно, нямаше как другояче.

Физиономията ми сигурно наистина е била твърде изразителна, но не защото бях чул Кошмарните ужаси за начина на обработване на информацията в докомпютърната ера, а защото си спомних… „Цялата работа е в Групата“ — повтарял на доктор Юркунс нещастният, поболял се от силните психотропни препарати Олег Петрович Личко. За тази група значи е говорел! Той е знаел отнякъде за нея. Впрочем нали е работел в щаба на Градското управление, така че спокойно е можел да знае.

И тъй, потърпевшите сформирали инициативна група и за да се избегне скандал, е трябвало спешно да се намери убиец, за да се успокоят безутешните родители. И точно тогава на мушката на органите е попаднал Личко с неговите „отгатвания“ — е, как да не се подадат на изкушението бързичко да приключат делото и да запушат всички усти! Та нали не е имало никаква гаранция, че ще намерят истинския убиец преди откриването на партийния конгрес.

И толкоз. Нищо повече не ни трябва. Невинността на Олег Личко може да се смята за установена. Андрей Мусатов може повече да не си харчи парите, да въздъхне свободно и да престане да смята себе си за син на луд детеубиец маниак. Не е нужно да търся нито Ситников, нито някакви други хора, които могат да хвърлят светлина… Светлината и така е достатъчна.

Наистина Личко постоянно е повтарял не само за групата, но и „защо Лена е направила това“, а ние така и не намерихме отговора на този въпрос. Но важно ли е това? Е, направила го — направила, дала е лъжливи показания, защото така са й наредили, защото са я принудили, заплашили или нещо друго. Какво значение има по какъв точно начин са й въздействали? Та нали сега вече е очевидно, че показанията са били лъжливи, че Личко е бил невинен и че всичко това е било направено в името на спасяването на престижа не на някой си чиновник или неговото синче, а на цялата страна и на нейната родна съветска милиция начело с министъра — най-близък и стар приятел на генералния секретар.

Седях у Дубовицки доста дълго и когато се прибирах към къщи, магазинът, откъдето обикновено купувам месо за котките, вече бе затворен. Можех да отида до денонощния супермаркет, но там месото е някак различно, сигурно от друг доставчик, и моите котки не го ядат. Няколко пъти бях опитвал и се налагаше да изхвърлям всичко. Какво пък, значи въпросът се реши от само себе си. Отлагаме месото за утре.

Вкъщи се отпуснах, легнах в горещата вана и започнах да си представям как още утре сутринта ще се обадя на Мусатов, ще му кажа, че делото е приключено, ще си уговоря среща с него, а когато се видим, скромно ще сведа очички и ще споделя, украсявайки подробностите, в кой момент за какво съм се сетил. Надявам се, той ще преразкаже всичко това на Юля и тя може би ще подобри мнението си за мен. Аз няма да правя нищо, за да я срещна „случайно“ или да поговоря „по погрешка“ с нея по телефона, но нека тя поне чуе за мен нещо добро. Това няма да доведе до нищо, но ще ми бъде приятно. Идиот съм, нали?