Страница 64 из 100
— Къртиш ли? — презрително попита той, като чу моето дрезгаво и неразбираемо „ало“.
— Боледувам — отвърнах отмъстително. — Ако се държиш лошо, ще боледувам цяла седмица.
Представих си как моят приятел Валка трепва при тези думи. Когато участъковият боледува или е в отпуск, неговите задължения изпълнява старшият участъков, а именно такъв беше Семьонов, ето защо моята болест щеше здравата да му подреже крилата и да му изяде цялото свободно време, което той с изобретателност и майсторство си осигуряваше, за да печели пари от Мусатов.
— Боледуваш ли? Ами тогава… трябва да се лекуваш — разтревожен, посъветва ме той.
— Трябва — съгласих се аз.
— А ти лекуваш ли се?
— Лекувам се.
— Добре ли се лекуваш, правилно ли?
— Е, както умея.
— Сам ли?
— Сам.
— Сигурно не се лекуваш правилно — дълбокомислено заяви Семьонов. — Че то какво е това лечение сам? За такова нещо е нужна добра компания.
— Ти какво намекваш? — не разбрах аз. — Че трябва да поканя мацки ли?
— Не беее — разсмя се Валка, — можеш да поканиш само мен. Нали се бяхме уговорили днес да се видим и да си поприказваме за онова дело. Забрави ли? С жената съм се разбрал още вчера да не разчитат днес на мен, защото отивам да печеля пари. Е, та какво ще кажеш?
Дявол да го вземе, наистина бях забравил! До снощи, когато седях над документите и пресмятах как са се развивали събитията преди трийсет години, помнех тази уговорка, а през нощта бях забравил и за нея, и за всичко друго.
— Мога да ти донеса лекарства — продължаваше междувременно Семьонов, — да се полекуваме заедно.
— Добре — разреших аз. — Само не се престаравай с лекарствата, аз всичко си имам.
Валка дотича след половин час с две торбички — голяма и малка. В малката, с логото на верига аптеки, имаше стандартен комплект препарати, препоръчвани при бронхит и температура, а в другата, по-голямата, се мъдреше бутилка водка и простичко, но обилно мезе.
— Е, защо така, Валя — упрекнах го аз, разглеждайки така наречените „лекарства“, — нали ти казах, че си имам всичко.
— Аз не търся далавера — гордо изрече моят приятел, — аз съм партньор. Ти и бездруго ще си пиеш своето уиски, а аз си донесох водчицата. Хайде лягай, аз ей сега набързо ще приготвя всичко — и ще започваме.
Като потребител на алкохол Валка беше рядък човек. Можеше да пие по всяко време на деня и нощта, без никакъв риск да се напие. Градусите не го надвиваха, по-точно, надвиваха го едва когато водката беше толкова, колкото той не би могъл да купи с цялата си заплата. Никога не успях да разбера защо изобщо пие, щом ефектът липсва, а той ми отговаряше, че неговата зависимост от водката не е физиологична, а психологическа, и ми даваше за пример хора, които много пушат, но не защото се нуждаят от никотин, а защото са свикнали и няма с какво да си ангажират ръцете. Поставиш ли такива хора в ситуация, при която не бива да пушат няколко часа — те си живеят прекрасно, без дори да се сетят за цигара. Валка, според собственото му твърдение, бил свикнал с обстоятелството, че истинският мъж и истинското ченге трябва непременно да пие водка по всякакъв повод, това е модел на поведение, срещу който той не може да се възпротиви, инак колегите му няма да го уважават.
Започнахме — аз с глътка уиски, Валка — с водка, аз без мезе, а той се подкрепи с късче шунка и маринована краставичка. Докато дъвчеше, Валя угрижено взе да души наоколо.
— Слушай, отнякъде ми лъха на варени картофки…
— От мен е. На гърдите си имам компрес от картофи. Можеш да замезваш с аромата — великодушно му разреших аз.
Известно време незлобиво критикувахме началството. Човек би помислил, че началниците ни са различни и вече десет години не сме имали възможност да ги обсъдим. Да, да, странни създания сме това хората! Или само ние, мъжете? Най-сетне привършихме сладките приказки и минахме непосредствено към въпроса.
— Валя, исках да те предупредя засега да не закачаш онзи следовател — Царков, от Прокуратурата на СССР.
— Защо? — напрегна се Семьонов.
— Ами защото той и без това нищо няма да ти каже — обясних аз и споделих с него резултатите от моите вчерашни размисли.
Щом Н. Н. Царков е водил двете дела, значи е човек изключително доверен и близък на върхушката, а такива хора не предават своите. Той за нищо на света няма да признае, че е фалшифицирал делата по указание отгоре, и няма да издаде човека, който е дал такова указание. Няма да назове и човека, заради чието спасяване са направили всичко това. Ще мълчи като партизанин на разпит. И което е още по-лошо — може да предупреди когото трябва (или обратното — когото не бива) и тогава ние със сигурност нищо няма да научим. Когато работата мирише на чиновнически или партиен елит, макар и с трийсетгодишна давност, необходимо е да се действа много внимателно, защото доста от тези хора още са силни и разполагат с пари, ако не те — децата им, които също не биха искали честта на семейството им да бъде поругана.
Валка ме слушаше и помрачняваше буквално за секунди пред очите ми. Дори забрави да пие водка.
— Ама защо не ми каза всичко това вчера? — ядосано попита той.
— Защото едва снощи стигнах до този извод. Защо? Има ли значение кога съм ти го казал — вчера или днес?
— Аз ходих при него вчера — притеснено промърмори Семьонов.
— При кого ходи?!
— При него. При Царков. Тъкмо исках да ти разкажа как стоят нещата. Той сам ми каза, че е водил и двете дела, та исках и да те изненадам, а ти вече всичко знаеш… Не се получи изненадата. Е, ти си прав, разбира се — той нищо не ми каза. Наруга ме и ме изгони.
Николай Николаевич Царков доизживявал старините си в дом за стари хора и инвалиди. Както успял да установи Валка, със семейството си бил скъсал отдавна и окончателно, защото не искал да се примирява с „духа на печалбарството и интересчийството“, който бил завладял децата и внуците му — те с всички сили въртели бизнес и водели „буржоазен начин на живот“. Николай Николаевич бил яростен привърженик на съветската власт и смятал, че комунизмът не бил построен навреме просто по недоразумение. Пречел американският империализъм, за противостоенето на чиито интриги били нужни средства, сили и време, а далеч не защото идеята била порочна изначално и това било невъзможно по принцип. Овдовелият бивш следовател не желаел да живее под един покрив със своите „продали се на идеалите на капитализма“ потомци, предал апартамента си на държавата и заживял в дома за стари хора. На осемдесет и две години, той бил вече много слаб и болен, придвижвал се с усилие. След прекарания преди няколко години инсулт трудно контролирал едната си ръка, провлачвал крак при ходене и не говорел съвсем ясно, но от друга страна, както се сторило на моя приятел Семьонов, умът му си бил напълно наред.
Царков посрещнал Валентин благосклонно, изнесъл му дълга лекция за това как съвременното общество било изгубило моралните си ориентири и за упадъка на нравите изобщо, оплакал се, че неговият огромен опит на следовател и знанията му не били потрябвали на никого, а колко много интересни и важни за днешното поколение неща би могъл да разкаже… Именно на това място Валка сметнал за правилно да пристъпи към онова, заради което всъщност бил отишъл. И веднага разбрал, че старият следовател много добре си спомня онова дело. По-точно, двете дела: и на маниака убиец Личко, и на самоубийцата Лена Шляхтина. За спомняне си спомнял, но да се разкайва за грехове и да разказва какво точно е станало в действителност Николай Николаевич нямал особено желание. Наистина, отначало той бил самата доброжелателност.
— В нашите кръгове това бе нашумяло дело — бавно и внимателно изговарял думите Царков. — Защото беше изключителен случай: за такива тежки престъпления се бе оказал виновен служител на милицията, и то не редови служител, а от щаба на Градското управление, и то не в някое си там затънтено градче, а в столицата на нашата родина. Позор! Спомням си, че Николай Анисимович Шчолоков, министърът на вътрешните работи, много се бе притеснил. Страшно се срамуваше! Тогава той издаде заповед да се огледа от горе до долу цялата служба по подбора и разпределянето на кадрите, да се разработят нови методически препоръки, набирането на кадри за милицията да се постави на научни основи, та хора като този маниак да не могат да попаднат в нея. В академията дори създадоха специална катедра за разработване на научния подход!