Капан за мишки

Когато Семьонов опитал да каже, че Личко не е бил психично болен, Николай Николаевич сухо отговорил:

— Това не е мой проблем, а на медиците и съда. Лекарите са поставили диагнозата, въз основа на тази диагноза съдът е признал подсъдимия за невменяем. Лично аз нямах основание да не се доверя на резултатите от експертизата. Но ще ти кажа: дори ако са сбъркали диагнозата, пак трябваше да признаят този тип за болен. Защото съветският милиционер не можеше да бъде престъпник, той трябваше да бъде защитник и образец на морал и нравственост. В противен случай тази история щеше да е мощен удар по цялата наша идеология, а това не можеше да се допусне по никакъв начин. Идеологическото оръжие е най-мощното — всички го знаят.

На въпроса защо при него е попаднало толкова „просто“ дело — като това за смъртта на Шляхтина, Царков дал напълно ясното обяснение, което незнайно защо не бе хрумвало нито на мен, нито на Семьонов:

— Че ти какво искаш? Тя беше важен свидетел по делото на Личко. И имахме основания да подозираме, че някой я е убил като отмъщение, задето е дала показания срещу него. Жена му например или някой роднина или приятел. Дори мислехме, че може да го е направил някой от колегите на Личко. Представи си какъв скандал можеше да се вдигне, ако това се окажеше истина! Щяхме да получим втори милиционер убиец! И пак в столицата. Схващаш ли? Какъв удар щеше да бъде това по престижа на цялата съветска милиция! Ето защо това дело веднага бе предадено горе, за да се избегне разгласяването му. Аз бях водил делото на Личко, познавах материалите, имах пълен списък на всички негови връзки, а именно тях трябваше да отработим на първо място при издирването на евентуален отмъстител. Така че няма нищо чудно, дето делото за смъртта на момичето бе предадено именно на мен. За щастие там нямаше нищо такова, тя наистина се бе самоубила. Но не можехме да рискуваме. Идеология, нали разбираш.

Валка Семьонов не можел да се закълне, че Царков е отговарял на въпросите му радостно и с въодушевление, но все пак отговарял. Ала щом станало дума дали следователят е бил сигурен във виновността на обвиняемия Олег Личко, старецът буквално се вбесил, обвинил приятеля ми в неуважение към старите професионалисти и в прекалено доверие на измислиците на жълтата преса. От яд дори говорът му се затруднил.

— То вие сега на всяка крачка затваряте невинни хора, за нищо я нямате тая работа, защото сте забравили и за чест, и за съвест! В наше време такива неща не ставаха. Знаеш ли какъв беше принципът тогава? По-добре да останат на свобода сто истински престъпници, отколкото да бъде пратен зад решетките дори един невинен. Тъй, тъй, младежо! И да не си посмял да помислиш, че в наше време сме могли да дадем под съд не виновния, а друг човек! Такива неща нямаше и не можеше да има!

След тази гневна тирада Николай Николаевич Царков казал на Валка Семьонов да се пръждосва и повече да не се връща. Валя не успял да потуши конфликта, не намерил подходящите думи, а той изобщо не умее да се извинява, такъв му е характерът. Така че срещата приключила — уви — на висок тон, който не звънтял, а неприятно скърцал. Жалко, че аз едва снощи съобразих за сроковете за предаването на делата в Прокуратурата на СССР. Ако бях схванал това поне ден по-рано и бях успял да поговоря с Валка, той можеше да зададе съответния въпрос на стареца. Интересно как би обяснил той този загадъчен факт на преждевременно „ударно разгръщане“ на дело от явно московски, а не всесъюзен мащаб. Но закъснях и всичко се получи така, както се получи. Сега, ако нещата наистина не са съвсем чисти, Царков ще успее да предупреди заинтересованите хора и дори ние със Семьонов един ден да се доберем до тях, те ще имат готови хубави отговори, солидни и убедителни. Ах, колко жалко! И няма кого да обвинявам, освен себе си — толкова тъпоумен и пипкав човек.

Закахърих се и от мъка изпих една трета от водната чаша уиски. Арина проследи действията ми с неодобрителен поглед. На останалите котки не им пукаше за моето здраве. Те вече отдавна седяха на пода около масата, привлечени от съблазнителните миризми на кашкавал, шунка и пушен салам, и търпеливо чакаха нервите на някого от нас да не издържат. Моите котки отдавна познаваха Валка и се отнасяха към него лоялно, защото неговите нерви все пак не издържаха. Зверовете добре помнеха, че щом се обърна, той току опитва да наруши режима им на хранене и крадешком им пуска парченца вкуснотии. Днес обаче всичко бе различно. Обикновено аз в ролята на домакин от време на време отивах до кухнята да донеса или отнеса нещо, да нарежа, да затопля, но днес солидно и добросъвестно боледувах, полуизлегнат на дивана, за да не ми се смъква компресът, така че Валка просто не можеше да направи нищо, което би убягнало от вниманието ми, дори много да искаше.

— Котките гледат — замислено продума той, взрян някъде в пространството.

— Гледат — потвърдих хладно.

— Искат да ядат.

Абе защо тези участъкови милиционери са толкова жалостиви?

— Нахранени са. Вече получиха всичко, което им се полага.

— Да, обаче гледат… Просто ми е съвестно да преглътна. Да им дам ли?

— Не си го и помисляй. Веднага ще те убия — заканих се аз. — Не ги гледай, те нарочно те измъчват. Дай по-добре да се върнем на нашия въпрос.

Валка с тежка въздишка захапа поредния сандвич. Видът му беше толкова покаян и засрамен, сякаш отнемаше последния залък на гладуващ просяк в сушава година.

— Освен това намерих онзи милиционер — съобщи ми той с пълна уста.

— Кой милиционер?

— Абе онзи, за когото ти е разказала твоята писателка. Дето бил познат на Шляхтина. Намерих пълния списък на хората, които са работили по убийството на колекционера нумизмат, прегледах го, обадих се на всички, които успях да открия. Въобще свърших планини от работа. Тъй като е минало много време, всичко вече се е изтрило от паметта на хората, та трябваше да търся връзки и да видя оперативните документи. С една дума, обиколката на апартаментите в блока, където е станало убийството, са извършили двама души: местният участъков и един оперативен работник от територията. Участъковият е загинал преди много години в автомобилна катастрофа. Така че единствената ни надежда е въпросният оперативен работник. — Семьонов прелисти бележника си. — Юрий Петрович Забелин. Живее в Москва, работи като ръководител на службата за безопасност при банка „Руски кредит“. Какво ще наредиш? Кой ще отиде при него — аз или ти?

— Валя, ама защо ме питаш, сякаш съм ти началник? — възмутих се аз. — На теб ти плащат, не на мен. Така че работи.

— Да бе, аз ще работя, а ти, не щеш ли, пак ще изровиш нещо — напълно резонно възрази той. — И изобщо, защо ме включи в тази работа? Да се беше заел ти. Какво, на теб не ти ли трябват пари? И време имаш повече, нали не си семеен, а не като мен, многодетния баща.

Валка имаше две деца, но смяташе, че това е твърде много за днешните трудни времена.

— Аз не мога да вземам пари от Мусатов — обясних му мрачно.

— Защо? Заради Юля ли?

Като мой близък и стар приятел Валка естествено бе в течение на моето идиотско и напълно неуместно влюбване. Съчувстваше ми, но при това искрено и твърдо беше убеден, че не съм прав.

— Ами да. Тя живее с него, те са едно, разбираш ли? Ако вземам пари от него, ще имам чувството, че ги вземам и от нея. Тоест, сякаш не само той ме е наел, а и тя. А аз не искам да се чувствам нает от момиче, което ми харесва. Не искам да мисля, че тя ме купува.

Семьонов неодобрително поклати глава.

— Ти много усложняваш нещата, Игорьоха. Измисляш си ги едни… и се тормозиш. Бъди по-обикновен и хората ще те чувстват по-близък.

— Да бе — троснах се аз, — особено ти. Просто виждам как палавите ти ръчички посягат към мен, за да докопат малко пари назаем до заплата или до премията. Аз ще ти дам, ти ще ги вземеш, а после ще почнеш да се трепеш, за да постигнеш добри показатели, без които ще видиш премия на куково лято. Не ти ли дадат премия, как ще ми върнеш заема? А сега имаш източник на печалба и съм те отървал от излишни унижения и служебно-нравствени усилия. Така че моята обикновеност ще бъде в твоя вреда, разбра ли?