Капан за мишки

Какъв извод следва от това? Много прост: може Лена Шляхтина наистина да се е самоубила, а може някой да я е убил — например ревнив любовник или дори хората, които „са я проверявали и са разчитали на нея“, — но за нещо съвсем друго, за нещо без никаква връзка със случая „Личко“. Но тъй като Шляхтина е била лице, замесено в тайни, делото за нейната смърт за всеки случай е било изпратено по-нагоре, там, където е по-спокойно, с указание нищо да не се изяснява, да не се рови и бързичко всичко да се сведе до загуба на душевно равновесие и самоубийство.

Е, сега вече наистина нещата се подредиха.

Остана да проверя само една мъничка подробност, която би потвърдила правилността на разсъжденията ми. И внезапно изпитах… дявол да го вземе, май изпитах страх. Аз никога не съм бил оперативен работник и никога не съм разкривал самостоятелно сложни престъпления, така че не бях изпитвал това чувство, вероятно добре познато на всеки детектив. Чувството, когато мъчително си изграждал предполагаемата картина на престъплението, мислил си как да провериш догадките си, задал си въпрос и ти носят отговора — и ето че сега трябва да видиш какъв е той. Прав ли си бил или не, отгатнал ли си, или си сгрешил. Припомняш си как не си спал по цели нощи, превъртал си в главата си кубчетата на фактите и си съставял от тях различни фигурки, които постоянно са се разпадали и разпилявали, защото не си можел да ги напаснеш едно до друго в правилния ред, и как веднъж си намерил този ред, който ти е изглеждал единствено възможният, но фигурката или пирамидката още се е получавала малко паянтова, защото са липсвали няколко кубчета, и ти вече си си представил какви могат да бъдат те — тези кубчета, с каква форма и цвят. И ето че ти носят кутията с кубчетата. Някакви кубчета, които също са се търкаляли някъде край местопрестъплението. Хората са ги потърсили, намерили, прибрали в кутията и ти ги носят. И ти разбираш, че сега трябва да отвориш кутията и да видиш какво има в нея. Онова, което според теб ще укрепи твоята виртуална конструкция, или нещо друго? Ами ако там, вътре, има нещо, което изобщо не ти трябва? И всички твои безсънни нощи, и радостта ти, когато „май се получи“, и твоята гордост от самия себе си — всичко отиде на вятъра?… Страшничко. Никак не ти се иска да се разочароваш.

Страхувах се горе-долу половин час. През този половин час изгледах касетата, записана от другата камера, която беше монтирана на тавана в кухнята, и се полюбувах на Айсор — как отхапва листенце от моята узамбарска теменужка. Включих компютъра, отворих файла „Самец и кастриран котарак“, в който записвах историята на взаимоотношенията между Приятел, Ринго и Айсор, и описах накратко борбата за табуретката. Страхът не отмина, затова отворих друг файл, озаглавен „Разнополови стерилни котки“, и записах вчерашните си наблюдения над игричките на Айсор и приятелката му Карма.

Най-сетне разбрах, че трябва да взема камшика и да вляза в клетката. Тоест да си поема по-дълбоко дъх и да направя каквото трябва, дори то да се окаже не твърде приятно. Отворих папката с материалите по делото на Шляхтина и като поглеждах с негодувание треперещите си ръце, прочетох фамилното име на следователя, напечатано на машина в самото начало на първия документ. Спомнях си, че бях преписал това име на отделно листче, което бях дал на Валка Семьонов, и дори ми се бе струвало, че си го спомням, но официалният документ все пак е по-сигурен от моята слаба памет.

Старши следовател по особено важни дела Николай Николаевич Царков. Не повярвах на очите си и потърсих в материалите по делото на Личко. Не, не бях сбъркал. И двете дела бе водил Н. Н. Царков.

Е, кажете ми сега — не съм ли умна глава? Мисля, че просто съм ужасно умен!

Глава 7

Посред нощ се събудих, защото ми беше студено. Започнах по-добре да се загръщам в одеялото и носът ми уцели гъста копринена козинка. Арина. Не мога да кажа, че това много ми хареса. Арина беше единствената от моите котки, която не оставаше равнодушна към физическото и душевното състояние на стопанина си, тоест моето. Казват, че котките усещали отрицателната енергия и непременно лягали точно върху мястото, където я имало, за да я отнемат. Че именно в това те виждали своето котешко предназначение в нашия свят. Не знам, не знам… Не съм сигурен, че е така. Във всеки случай, от петте котарака и котки единствено Арина реагира на моето лошо настроение или някакво заболяване и с грижовността и самоотвержеността на майчица бърза да ми помогне. Фактът, че през нощта тя се бе качила в леглото и бе легнала до главата ми, ме смути и обезпокои. Уж бях в добро настроение, дори бих казал — отлично, не усещах и да ме хваща някаква болест. Защо ли бе дошла?

Тогава с известно закъснение осъзнах, че не ми е студено, а ме тресе. Тоест все пак отнякъде бях пипнал или грип, или настинка. Ах, колко лош момент за боледуване!

Здравият разум изискваше незабавно да стана от леглото и да взема някакво лекарство, за да убия врага още в зародиш. Да, но обичайният човешки мързел, умножен по присъщото на нас, мъжете, небрежно отношение към собственото ни здраве, не ме пускаше и нежно ми нашепваше: лежи си кротичко под мекото топло одеяло, та нали под него ти е толкова удобно и уютно, постарай се да заспиш, престори се, че нищо такова няма, че просто ти се е сторило, а на сутринта всичко ще бъде тип-топ.

Примъкнах Арина към гърдите си, сложих ръка върху топлото котешко гръбче и реших да постъпя мързеливо и небрежно. Да, обаче не — треската е нещо коварно и не минава просто така, дори от близостта на топлокръвно животно. Поизмъчих се още двайсетина минути и все пак станах, помъкнах се към кухнята, за да кипна вода и да разтворя в нея едно от модерните прахчета, дето обещават да убият начаса всякакви прояви на простуда и грип. Тези прахчета системно ми ги доставя Светка Безрядина, която непрестанно се грижи за здравето ми. Полученото вариво се оказа кисело-сладко, и то повече кисело, отколкото сладко, затова му втъкнах една препълнена лъжица ягодово сладко, произведено също от Светка и донесено ми още миналото лято. Видя ми се малко, та добавих още две лъжици. Сега пък ми стана прекалено сладко, така че се принудих да изпия една голяма чаша чай, та някак да нормализирам вкусовите си усещания и да ги уравновеся.

Много скоро почувствах, че съм се стоплил, и бързичко се мушнах обратно под одеялото, по което неспокойно се разхождаше напред-назад милозливата Арина. „Къде ходиш, човече? — четеше се в кръглите й кехлибарени очи. — Ти си болен и трябва да лежиш, за да мога да те лекувам. Бързо в леглото!“ Като поощрение за безупречната й служба й дадох парченце кашкавал, донесено от кухнята. Докато се намествах в леглото, Арина бързо, с мъркане и лекичко хриптене, излапа кашкавала, след което се върна на бойния си пост.

Когато се събудих на сутринта, без да отварям очи, инспектирах собственото си състояние. Все още дишах през носа, не ме тресеше, но пък така се дерях, сякаш в гърдите ми бяха напъхали цял вагон стъклен памук. Ясно, успял съм да докарам нещата до бронхит. Но нищо, не е кой знае какво, средствата за лечение са известни и изпробвани. Мога дори да не се обаждам на Светка, сам ще се справя. За всеки случай пъхнах под мишницата си термометър. Показа 37,6. За сутрин ми се стори множко. Добре че днес е неделя, мога с чиста съвест да се полекувам до утре, а пък после ще видим.

Закусих на две на три, обелих цяла тенджера картофи и ги сложих на огъня. Намерих в запасите си от най-разнообразни нужни и ненужни неща, насъбрали се по шкафчетата, суха горчица, насипах я в дебели вълнени чорапи и ги обух. Половината сварени картофи намачках, поставих ги в платнена торбичка и я наложих на гърдите си, притискайки я с дълъг широк пешкир, след което легнах на дивана, завих се с одеяло, пуснах телевизора и започнах да боледувам — стабилно и както му е редът. От топлото картофено пюре ми се доспа…

Събуди ме телефонът, обаждаше се Валя Семьонов.