Капан за мишки

А после делото е било предадено в Генералната прокуратура на СССР следователят е бил сменен, а оперативните работници са били вече не московските, районните и от „Петровка“, а от Главното управление за криминални разследвания при Министерството на вътрешните работи на СССР. И това също е било нормално и правилно, тъй като престъпникът се е оказал служител на московската милиция. Така са предвиждали правилата и тези правила са напълно разумни: не може детективи от „Петровка“ да работят срещу колегата си, когото познават, с когото работят в една и съща сграда. В онези години Руската федеративна социалистическа република не е имала свое отделно Министерство на вътрешните работи и непосредствено над Московското градско управление е било МВР на Съюза. И московските следователи не е трябвало да работят по делото на милиционер от нивото на Градското управление. Но защо се е намесила Генералната прокуратура? От къде на къде? Да, аз разбирам, в такива случаи делото се е предавало на по-горната инстанция, но нали горна по отношение на Московската прокуратура е била Прокуратурата на РСФСВ, а не на СССР ако си спомням правилно административно-държавното устройство от времената на застоя. Или нещо бъркам?

Това както и да е — какви ли не управленски чудеса са ставали при съветската власт в нашата страна, — беше ме „убивал“ не точно този факт, макар и той според мен да беше странен. Учудваха ме сроковете. Да, да, именно сроковете. Ако следваме моята (може би погрешна?) логика, делото е трябвало да бъде предадено в Генералната прокуратура, след като са задържали Олег Личко. Още същия ден или на другия. Личко е бил задържан на 16 септември 1975 година, а следователят по особено важни дела при Прокуратурата на СССР Н. Н. Царков е приел делото за производство на… 6 август. Четирийсет дни преди на някого изобщо да е хрумнало, че убиецът може да се окаже служител в Главното управление на вътрешните работи на Москва.

Защо? Какво се е случило? Кой е дал такова указание? От какво се е ръководел? За престъпленията са подозирали някаква крупна фигура, но тези подозрения не са се оправдали, потормозили са човека и са го пуснали, а делото вече е било в горната инстанция, как да го свалят обратно в Московската прокуратура? Може ли да е станало така? Като нищо!

И отново крупна фигура, която вече се бе появявала в моите разсъждения, когато изучавах материалите за самоубийството на Елена Шляхтина. Нейното дело по неведоми за мен причини също се бе озовало в Прокуратурата на СССР. Съвпадение ли? Възможно е. Но какво си бях помислил, когато четях материалите за смъртта на момичето? Че към смъртта й има отношение някой известен в обществото човек, някоя важна клечка, която е трябвало на всяка цена да прикрият. А тук какво имаме? Може би същото? Пипнали са важната клечка, предали са делото на „най най“ доверените и приближени на властта хора, получили са указание нещата да се потулят и да не закачат уважавания човек, за да не се опорочава в очите на обществеността светлият лик на партийно-правителствения елит. Но тъй като към този момент маниакът е бил изобличен вече за пет епизода, е трябвало някой да влезе в затвора, така че неутешимите родители да знаят кого да винят. И ето че след шестия епизод — разгеле — им попада на мушката горкият Олег Личко, тоя книжен плъх, дето се рови в чуждестранни криминологични и криминалистични разработки, тоя необичаен и съответно трудноразбираем за околните човек, не твърде приятен и сговорчив. И го прибират. И скалъпват дело — същинска картинка, плаче за изложба!

Сега всичко се подреди в главата ми.

Но аз не обичам случайните съвпадения. Обичам ги в книги, а в живота те не ми харесват, карат ме да нервнича и да подозирам, че ме мамят. Като дете страшно обичах романа на Каверин „Двамата капитани“ и душата ми изобщо не се напрягаше, като четях как момчето Саня Григорев намира в Енск чанта с писма, а после пристига в Москва и се запознава (случайно!!!) със семейство, към което тези писма имат непосредствено отношение. Когато пораснах, много се чудех защо никой никога не бе обвинявал този великолепен роман в неправдоподобност — та нали такива съвпадения не се случват.

Какво имаме налице? През август седемдесет и пета година при следовател от Прокуратурата на СССР попада наказателно дело, което е било невъзможно да попадне при него по обичайния ред. След по-малко от година, през юни седемдесет и шеста, при друг следовател от Прокуратурата на СССР попада друго дело, възбудено във връзка с откриването на труп на младо момиче, което е било свидетел по първото дело (тоест все още не е ясно дали това е убийство, или е самоубийство), но и това дело не е било възможно да попадне там по обичайния ред. Единственото обяснение, което мога да измисля, е, че и в двата случая виновен е бил човек от ръководната върхушка, важен чиновник или член на неговото семейство. С една дума — човек, който по никакъв начин не може да бъде подведен под отговорност. Единственото, което свързва двете дела, е името на Елена Василевна Шляхтина. И някак от само себе си се натрапва мисълта, че и човекът, когото са прикривали, е бил един и същ в двата случая.

Не, на това място моят здрав разум започна да се бунтува. Това не може да бъде! Не може! Ако в първия случай не без основание са заподозрели такъв човек и дори са установили вината му, трябвало е незабавно да го приберат, да го затворят в някаква специална болница и да поставят край него специална охрана. Защото е ясно, че е луд, който ще продължи да убива деца, ако не бъде спрян. Едно е някой да прегази човек с колата си, да се разкае, да се уплаши и никога повече да не допусне такова нещо. И съвсем друго е лудият, маниакът, който не може да бъде оставен без контрол. Трябвало е да го изолират. Още повече, щом е било взето решение за неговите престъпления да бъде вкаран в затвора първият срещнат. Къде са гаранциите, че след като „заловеният и разобличен“ псевдоубиец се е озовал в затвора, няма да се появят нови трупове на деца? Няма такива гаранции, ако истинският виновник остане на свобода.

Глупаци няма, разбира се, виновникът е бил изолиран. Но тогава той по никакъв начин не може да има нещо общо със смъртта на Шляхтина.

Впрочем… Зависи от доста неща. Да предположим, че Шляхтина е била подкупена, придумана или принудена да даде лъжливи показания срещу Личко, така че делото да бъде приключено на бърза ръка, за да не се вреди на отчетността. Тоест тя е знаела, че е дала лъжливи показания. Може и да не е била в течение за какво е било нужно това и кого цялата правоохранителна система дружно се е втурнала да спасява от затвора и позора, но пък много добре е знаела кой й го е предложил (кой я е заставил, подкупил, принудил, сплашил — изберете си който глагол искате). И какво е можела да направи с тези знания? Можела е да ги погребе в душата си и да ги засипе с пясък, за да не покълнат. А е можела и да се заканва, че ще ги разгласи, да шантажира своите възложители и да иска разни материални блага във вид на пари, работа и жилище. На тях обаче им писва и те я убиват. За да се избегне разравянето на неприятни и ненужни подробности за личността на Шляхтина, делото се предава в Генералната прокуратура, която е „в течение“. А, как ви се вижда това?

Не, не може всичко да е било толкова банално. Тази работа е деликатна, сложна, не биха вкарали в подобна игра първото попаднало им под ръка момиче от сладкарска фабрика. За нея е нужен доверен човек, хиляди пъти проверен. А кой е проверявал Лена Шляхтина? И кой е разчитал на нея? Отговор: хората, с които е била свързана тайната страна от живота й. От онзи живот, който Елена е започвала да живее, когато е вземала болнични, премествала се е у Мая Истомина и се е преструвала, че редовно ходи на работа. Логично ли е? Логично е. Но ако тя е била хиляди пъти проверявана и замесена в някакви сложни и неподлежащи на разгласяване дела, защо изведнъж — не щеш ли — ще започне да шантажира хората, които са й наредили да даде показания срещу Личко? Това й е работата и тя до този момент я е вършила добре. Защо ненадейно ще започне да се бунтува? Избила й е чивията, проявила се е наследствената й обремененост? И такива неща се случват, но нито Истомина, нито съседките на Елена от общежитието си спомнят за някакви видими промени в поведението й през пролетта и в началото на лятото на седемдесет и шеста година, тоест преди самоубийството. Тя изглеждала и се държала както винаги, така че те приели новината за доброволната й смърт с изумление и недоверие. Никакви признаци за душевно заболяване или нервно разстройство, ни най-малки!