Капан за мишки

— Здрасти.

— Кой е този? — учудено попитала Мая.

— Спомняш ли си, че когато убиха колекционера, у нас дойдоха двама от милицията? Този е един от тях.

— Виж ти — още повече се учудила Истомина, — никога не бих го познала. Всъщност изобщо не бях го запомнила. Лена, но той се обърна към теб по име. Познавате ли се лично?

— От къде ти хрумна? — Елена равнодушно свила рамене. — Просто човекът има добра памет за лица и имена, професионална. Нали е милиционер.

Но Мая не отстъпила. Точно тази сутрин Лена се била държала съвсем отвратително — непростимо дълго киснала в банята, така че Мая не успяла дори да се гримира. И направила гримаса, когато видяла салама, с който стопанката на жилището направила сандвичи за закуска — сиреч, докога, вече трети ден ядем един и същи салам, омръзна ми. Мая се ядосала здравата и подсъзнателно искала по някакъв начин да си го върне на приятелката си.

— Ами ти, и ти ли имаш професионална памет? Как си го запомнила? Аз например изобщо не си спомням нито единия, нито другия, и по никакъв начин не бих ги познала на улицата.

— Е, да, обаче ти си ти, а аз съм друго нещо — ухилила се Лена. — И изобщо не ми досаждай с глупости.

Мая обидено млъкнала. Тя била сигурна, че приятелката й лъже.

— Защо смятате, че е излъгала? — попитах, силно заинтригуван. — На света има много хора с буквално изключителна памет за физиономии и имена. В това няма нищо необичайно. И сред служителите на милицията мнозина са именно такива.

— Игор — засмя се тя снизходително, — ако беше така, той щеше да поздрави и мен. Щеше да запомни не само Лена, а и мен. Та това е очевидно.

Е, да речем, че не беше чак толкова очевидно — все пак Шляхтина, според общото признание, е била много красиво момиче, а и снимката й потвърждаваше този факт. До нея човек спокойно би могъл да не забележи съвсем обикновената Мая, но обяснението изглеждаше горе-долу убедително.

— А що се отнася до Лена — продължи Истомина, — тя далеч не притежаваше феноменална памет, можете да ми повярвате. Паметта й беше напълно обикновена — добра, но нищо фантастично.

— Мая Виталевна — порових се аз в папката и извадих снимката на Олег Личко, — погледнете внимателно. Вече съм ви показвал тази снимка, но все пак погледнете я още веднъж. Може би това е същият онзи милиционер?

Тя дълго разглежда старата, изкопирана от наказателното дело снимка, която Пинчук бе дал на Мусатов. Явно много се стараеше.

— Не — отговори твърдо накрая, — съвсем определено не е той.

— И вие ли имате професионална памет? — непохватно се пошегувах аз. — Толкова добре сте запомнили милиционера още от втория път?

Мая Виталевна леко се разсмя и ми върна снимката.

— Представете си, не. Но този човек — посочи с пръст снимката на Личко тя — не бих го забравила и не бих го сбъркала с никого.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Той много прилича на Юл Бринър, бях луда по него още като малко момиченце. Тогава гледах „Великолепната седморка“ поне двайсет пъти. Ами погледнете, та това е просто същото лице! Само дето Бринър имаше бръснат череп. Представете си този човек без коса на главата и ще се получи точно копие. Не, с никого не бих го сбъркала и за нищо на света не бих го забравила, ако го бях срещала някога. Нали и миналия път ви казах, че никога не съм го виждала. Тогава не ми повярвахте, така ли?

И тъй, Шляхтина е имала познат служител в милицията, като при това не е искала Мая да го знае. Впрочем потайността на тази госпожица вече не ме учудваше. Така де, щом е свикнала на никого нищо да не разказва, тя е криела и съвършено невинни факти. Държала е приятелката си на разстояние, за да не й се натрапва с въпроси и съвети.

Но самият факт, че тя бе имала още един познат, ме зарадва. Можехме да намерим този човек и да си поговорим с него — ами ако той знае нещо за тайната страна на живота на Шляхтина?

По-нататък следваше вече познатият цикъл мероприятия: обаждане на Мусатов, кратко излагане на новите сведения, получаване на съгласие за заплащане на работата по издирването на въпросния милиционер, предаване на задачата на Валя Семьонов. Още малко — и ще мога да претендирам за званието „най-добър координатор на страната“.

Айсор делеше с Приятел въртящата се табуретка пред рояла. Зрелището бе невероятно смешно. Приятел лежеше върху табуретката, провесил от нея лапите и опашката си на всички страни, а Айсор се опитваше да изобрети някакъв трик, който да накара този „господар на живота“ да скочи на пода. Приятел скоро ще навърши шест години, тоест видял е и е патил доста в този живот, така че не се поддава на уловки. Айсор дотъркаля топчето за пинг-понг, което в захлас разиграваха двамата с Карма, и демонстративно се заигра с него под носа на американския екзот с надеждата, че той ще се изкуши и ще се включи. Приятел обаче лениво се прозяваше, изобщо не се съблазняваше и не желаеше да се включи. И тогава Айсор заигра вабанк. За известно време изчезна от полезрението на камерата и след няколко минути се върна. В зъбите си стискаше листенце от узамбарска теменужка — единственото растение, което стоеше на перваза в кухнята. В моето жилище не вирееше нищо друго, аз изобщо не съм любител на стайните растения, не ги отглеждам, нито развъждам, още повече че имам котки, които са любопитни и действени, обичат да си врат носовете навсякъде, да събарят саксии и всичко да опитват на вкус. Но тази цъфнала теменужка ми беше подарена от познато момиче и сърце не ми даде да я изхвърля. Неизвестно защо котките обикнаха моята теменужка с нежна и страстна любов и всичките й гъвкави месести листенца бяха нахапани и пъстрееха от дупчици, направени от здравите котешки зъби. Но особена привързаност към цветето изпитваше именно Приятел, който обожаваше да спи на кухненския перваз, притиснал хълбок до керамичната саксия.

И ето че Айсор донесе листенце… Моят екзот естествено не можа да понесе подобно светотатство и с гърлено ръмжене скочи от табуретката, за да издърпа ушите на младия негодник. А негодникът захвърли листенцето и начаса се покатери на мечтаното място. Още две минути в стаята цареше спокойствие. Приятел душеше листенцето, гризеше го и мислеше, а Айсор се наместваше на табуретката по-удобно, вероятно разчитайки, че ще прекара на този трон остатъка от дните си. Най-сетне Приятел обмисли ситуацията и взе решение. Той отиде при табуретката, застана на задни лапи, демонстрирайки огромния си ръст, като с едната лапа се подпря на края на седалката, а с другата, разперил нокти, цапна агресора по муцуната. Агресорът скочи, засъска и се озъби, тоест опита се да му го върне, но не успя: сваленият от трона владетел ловко отскочи назад. Естествено Айсор се втурна да го гони, за чиято цел бе принуден да напусне все още неусвоеното местенце, и то тутакси отново бе заето — ясно ви е от кого.

При котките всичко е като при хората. Току-що си бил на върха — и ето че вече се търкаляш на пода. Нагоре — надолу, нагоре — надолу. Диалектиката на живота и кариерата…

Мехурът на раничката се пукна. Имам предвид раничката, която бяха протрили в мозъка ми мислите, от които се чувствах „неудобно“. Първо се усъмних, изключих видеото и отворих папката с документите на Мусатов. Не, не бях сбъркал, именно това ме бе измъчвало. Делото за маниака, който бе убивал и насилвал малки деца, бе минало през няколко етапа. На първия етап, тоест след първия епизод, делото бе водил следовател от Ворошиловската районна прокуратура в Москва заедно с оперативни работници от управлението на вътрешните работи от същия район. Това е било правилно и естествено. След втория епизод, случил се в Тимирязевски район, се бяха появили основания да се смята, че става дума за един и същ престъпник, затова бяха предали делото в Московската градска прокуратура и бяха включили в работата детективи от Тимирязевски район и от „Петровка“. И това е било нормално и правилно. С всеки нов епизод се бяха включвали нови и нови оперативни работници от районите, където са били откривани трупове на жертви, докато следователят бе оставал същият, от Московската градска прокуратура.