Капан за мишки

— Кога е рожденият ви ден?

— На седемнайсети ноември.

— През коя година стана това?

— През коя година ли? — Истомина се замисли. — Страх ме е да не сбъркам. В началото на седемдесетте май… Знаете ли, ясно си спомням, че вечерта, когато беше рожденият ми ден, Лена се прибра късно, аз си седях вкъщи и се ядосвах, защото тя можеше да се прибере и след полунощ — никога не ме предупреждаваше какви са плановете й и кога ще се прибере. Та седях сама и се ядосвах: ако знаех, че тя няма да си е вкъщи толкова до късно, спокойно можех да си поканя гости. И тъпо се взирах в телевизора, а по него само повтаряха „третата решаваща, третата решаваща“. Нито филм, нито свестен концерт — само „третата решаваща“ и нищо друго.

— Третата решаваща ли? — попитах учудено. — Какво значи това?

— Третата решаваща година на петилетката. Третата година винаги беше решаващата, четвъртата — определящата, а петата — заключителната. Нима не си спомняте?

Не си спомнях. По-точно, спомних си, когато тя ми обясни, но някак смътно. Последният конгрес на КПСС се бе състоял, когато аз бях на тринайсет или на четиринайсет години, а след това никакви петилетки с разните техни „решаващи“ и „определящи“ години не бяха съществували в живота ми.

— И коя може да е била тази година, как мислите?

Тя сви рамене.

— Та как да си спомня през кои години са били партийните конгреси… Впрочем чакайте, трябва да попитам вуйчо Жора.

Тя вече бе станала от масата, за да излезе от стаята, когато вратата с леко, някак шушнещо изскърцване започна да се отваря.

— Двайсет и петият конгрес се състоя през февруари седемдесет и шеста — разнесе се от прага старчески глас. — Срамота е да не помниш това, Маечка. Ти открай време си нехайна и се учеше лошо.

След гласа в стаята се появи и Георгий Степанович — с все същата плетена жилетка с увиснали джобове и с неизменния бастун в ръката. Значи вуйчо Жора обичал да подслушва! Естествено мен той вече ме бе забравил, макар да бях идвал у Истомина точно след Нова година, за да съгласувам с нея срещата й с членовете на клуба. Тогава той дълго разпитва кой съм и какво търси милицията в дома им. Днес се повтори същото — дори без никаква разлика.

— Сигурно сте студент на Маечка? — посочи ме Георгий Степанович с възлест, изкривен от артрит пръст. — Писател ли сте намислили да ставате?

— Не, аз съм вашият участъков милиционер.

— Какво, пак ли са ни обрали? Маечка, само ти си виновна: не заключваш, когато излизаш, забравяш ключовете на вратата, нищо не проверяваш. Тук могат да ме ограбят и убият, а ти дори няма да разбереш! — гневно се развика той.

— Вуйчо Жора, успокой се — уморено издума Истомина, — никой не ни е обрал. Участъковият е дошъл при мен по работа.

— По каква такава работа? Каква работа можеш да имаш ти с милиционери? Маечка, да не си посмяла да ме лъжеш! Да не си посмяла да криеш нещо от мен! Аз съм родният ти вуйчо.

За известно време престанах да съзерцавам сцената, защото спектакълът не беше нов, и се заех с прости пресмятания. Конгресът се е провел през февруари седемдесет и шеста, следователно „пета, заключителна“ трябва да е била седемдесет и пета, „четвърта, определяща“ — седемдесет и четвърта, а „трета, решаваща“, съответно — седемдесет и трета. И тъй, въпрос: била ли е Елена Шляхтина в болнични на 17 ноември 1973 година? Намерих отговора след минута, като отворих папката със събраните от Валка Семьонов материали, която носех със себе си: била е. Елена Василевна наистина е била в болнични. От 11 до 20 ноември включително през интересуващата ме година. Живеела е у приятелката си Мая и се е преструвала, че отива на работа във фабриката. А в действителност не е ходела на работа. Моите подозрения се потвърдиха, но от това не ми стана по-леко. Къде тогава е ходела тя, когато се е преструвала на болна пред съседките си по общежитие и на здрава — пред Истомина?

Сцената приключи с достоен финал: Мая Виталевна хвана натрапилия се вуйчо под ръка и го изведе от стаята, като преди това му напълни джобовете с бонбоните и бисквитите, с които си бяхме пили чая.

— В чудо се виждам с него, просто нямам сили — горестно въздъхна тя и седна до масата. — Около него — само врагове, всички го мамят, всички го лъжат и всички гледат да го окрадат. Просто се е побъркал от страх, че ще се окаже обран.

— Да, но каква памет има! — усмихнах се аз. — С вас щяхме два часа да се ровим из енциклопедии и справочници, за да възстановим хронологията на партийните конгреси, а вашият вуйчо ни спаси за секунда.

— Но той е подслушвал! — възмути се Истомина. — Стоял е зад вратата и е слушал за какво си говорим. Господи, какъв позор! Извинете ме, Игор, страшно ми е неудобно. — Тя изтика очилата към темето си и потърка с пръсти очи, сякаш в тях бе попаднала прашинка. Вече бях забелязал, че при учудване или когато не разбира нещо, Истомина си сваля очилата, а при отрицателни емоции ги изтиква нагоре. Жалко, че не съм психоаналитик, инак бих могъл да съчиня цяла теория за влиянието на подсъзнанието върху формирането на динамични стереотипи. Впрочем учените по земята са милиони и някой от тях със сигурност вече е обмислил и разработил този въпрос и го е превърнал в теория.

— Не се притеснявайте, Мая Виталевна, вашият случай не е най-тежкият — успокоих я аз. — Да знаехте какви старци има! — Няколко минути аз забавлявах писателката с разказа си за живеещата в съседния блок старица Дресвянина, която редовно ми звънеше и настояваше незабавно да отида и да прибера трупа, който се търкалял на стълбищната площадка пред вратата на апартамента й. Не се успокояваше, докато не отидех. Когато веднъж се опитах да „не обърна внимание“, тя, като не ме дочакала, се обадила на 02. Те естествено взели нещата на сериозно и дотърчали. Не намерили труп, скастрили бабата и й заръчали „вече да не прави така“. След два дни всичко се повтори, аз отново игнорирах нейния сигнал, дежурният наряд обаче реагира бурно и напълно адекватно. Те разсъдили справедливо: бабата не е виновна, че има старческо слабоумие, какво да я правиш, такава си е, обаче е виновен участъковият, който допуска нерационално пилеене на сили и средства на родната милиция, като я принуждава да тръгва по лъжливи сигнали. Оплакали се на началството ми, началството пък, без много-много да разследва, ми наложи мъмрене и ме лиши от премия за резултатите от едногодишната ми работа. Оттогава насам на призивите на Дресвянина „незабавно да вдигна трупа“ се отзовавам лично и без да отлагам, а ако не мога да отида лично, моля някого от участъковите да ме замести. По принцип би могъл да отиде който и да е, стига да каже, че е от милицията — старицата веднага се успокоява.

Мая Виталевна поохка над моя разказ, посмя се и май се поуспокои. Аз реших, че спокойно мога да се върна към работата.

— Принуден съм да ви огорча — през ноември седемдесет и трета година вашата приятелка Лена е живяла у вас, след като си е извадила болничен лист, и не е ходела на работа. Мая Виталевна, миличка, хайде, опитайте да си спомните поне какви да е дреболии! За мен е страшно важно да разбера какъв човек е била Шляхтина, как е живяла, с какво се е занимавала.

— Ами знаете ли — изведнъж замислено проговори Истомина, — вие ме попитахте не си ли спомням точните дати, когато Лена е живяла при мен… а после вуйчо Жора се разприказва за някакви кражби и обири… тогава се сетих… С една дума, спомних си още един случай. Лена имаше познат милиционер.

— Какъв милиционер? — едва не подскочих аз.

— Не знам. Май беше оперативен работник. Спомних си за него, защото той дойде, когато в нашия блок убиха и обраха един колекционер. Нали знаете как обикалят апартаментите и разпитват всички поред дали не са видели, или чули нещо. И по това време Лена живееше при мен.

Прекрасно знаех как „те“, тоест ние, обикаляме апартаментите. Мая Виталевна ми каза, че двете с Лена си били вечерта вкъщи, когато дошли двама, казали, че са от милицията и че в техния блок е било извършено тежко престъпление: бил убит колекционер на старинни монети, била открадната цялата му нумизматична колекция. Тъй като нито Мая, нито Елена имали какво интересно да разкажат, милиционерите си тръгнали. След известно време — Истомина не можа да си спомни точно кога именно, — минали два месеца, а може би и четири, една сутрин двете с Лена отивали заедно към метрото и някакъв младеж поздравил Шляхтина. Лена кимнала в отговор и казала: