Страница 59 из 100
— Слушай, ами хайде да поседим като в добрите стари времена, а? — предложи той.
— Хайде! С удоволствие. Сега ще звънна, ще отменя всички ангажименти — майната им, щом е такава работата, ще почакат до утре. Ох, Юрка, колко се радвам, че те виждам, не можеш да си представиш! Ти тук ли живееш? Имате ли наблизо някое прилично местенце, където двама стари приятели да могат да си начешат езиците?
— Аз… — Юрий Петрович се почуди, но само за миг: — Тук имам терен за приятелски събирания. Точно в тази сграда.
— А на терена — цицоресто женче? Юрка, не се променяш бе, човек! Как не се укроти вече!
— Там няма никого, във всеки случай днес. Така че никой няма да ни попречи. Е, какво, ще вървим ли? Има и за пийване, и за хапване. — Забелин вдигна торбите и изразително ги разтърси.
Нищо страшно, утре пак ще отиде в магазина и ще купи продукти и пиене. Как да ти се свиди за такъв случай. Виж ти, виж ти, каква среща! Наистина късметът му напоследък действа на пълни обороти.
Дойде вече и Осми март, а аз така и не разбрах какво ми „убива“ в мозъка, където — като на крак в неудобна обувка, сякаш бе излязъл мехур. Преди Осми март ми се отваря страшно много работа, защото мошениците и крадците не спят, а бдително следят всички празници, които повдигат настроението и притъпяват бдителността на доверчивите хора, особено на жените и най-вече на възрастните. По случай Нова година, Деня на защитника на Отечеството, Осми март и Деня на победата е прието да се поднасят подаръци и да се честити на пенсионери и ветерани, така че тия гадове обикалят апартаментите, представят се за някакъв комитет, фондация, благотворителна организация или в краен случай за социална служба, а след като си отидат, хората откриват, че им липсват пари и ценности, ако изобщо са останали живи и здрави — пу-пу, да не чуе дяволът. Така че периодът от 20 февруари до 10 март винаги ми е напрегнат, тогава не си пестя труда да съчинявам, да печатам на собствения си принтер и да разнасям по жилищата листчета — с молба старците да не бъдат излишно доверчиви, разговарям с потенциални жертви, като призовавам за здрав разум и ги умолявам да не отварят вратата на непознати. Макар че онази гадна раничка с мехура измъчваше мозъка ми, нямах време да й обърна внимание.
Все пак усилията ми не отидоха напразно и този път (за пръв път през последните години!) празниците в моя район минаха без произшествия. Тоест пиянски сбивания естествено имаше, както и семейни скандали — без това не може, но пък нямаше нито един измамен доверчив пенсионер. И за това благодарим.
На единайсети март въздъхнах облекчено и с изненада се сетих, че днес е събота. И именно тази събота няма да приемам граждани. Ето защо, след като се обадих предварително и получих покана, аз купих букет цветя и се запътих към Мая Виталевна Истомина, за да я поздравя по случай отминалия празник. Да й благодаря за чудесната среща в клуба, която се бе състояла преди две седмици. Тя бе получила чудесни отзиви от страна на моите любими старци, както и молби колкото може по-бързо да поканя писателката да гостува още веднъж, защото останали неразказани още много интересни неща. Е, и естествено имах намерение да й задам няколко въпроса за „болничните“ периоди в живота на Елена Шляхтина. По принцип това не е моя работа, мога да оставя Мусатов сам да се рови, все пак става дума за неговия, а не за моя баща, но нали вече ми стана интересно… Веднъж бяхме разговаряли за това с Истомина, но повърхностно, не подробно. Освен това ме измъчваше неизясненият въпрос за брата на Шляхтина, който също се бил самоубил в резултат на някакво психично заболяване, от което бил страдал. Когато разказваше спомените си за своята приятелка, Истомина не спомена за брат, а тя не може да не е знаела за него — нали няколко години е общувала с Шляхтина. Защо тогава Мая Виталевна дори не продума за него? И тя ли крие нещо? Или следователят от Прокуратурата на СССР толкова се е престарал с фантазиите си, че е измислил дори психично болен брат самоубиец, така че смъртта на Елена да изглежда напълно естествена, нещо повече — дори неизбежна?
— Ама какво говорите! — От изненада Истомина дори си свали очилата. — Лена нямаше никакъв брат. През онези седем години нито веднъж не съм я чувала да споменава за брат. От къде изобщо ви хрумна, че е имала брат? Кой ви каза тази глупост?
Обясних й откъде ми е хрумнало и зададох следващия си въпрос:
— А че майката на Елена е страдала от психично заболяване и често се е лекувала в болница — и това ли не сте чували?
— Не съм — поклати глава тя. — Но това мога да го допусна.
— Защо?
— Едва ли някой би споделил такова нещо за родителите си. Дори сега. А пък в онези времена — още по-малко. Така че, ако наистина е било така и Лена не ми е казала, мога да я разбера. Но защо е трябвало да крие, че има брат? Какво срамно има в това? Не, не разбирам. Впрочем, ако и брат й е бил болен, тогава… Ужасно. — Тя отново си сложи очилата и тъжно повтори: — Ужасно. Горкото момиче. Да имаш роднини, за които те е срам да говориш, и да се преструваш, че изобщо ги нямаш — това е горчива участ. Сега разбирам защо е била толкова потайна. Тя просто е свикнала да мълчи, да не говори за себе си, да дозира информацията, така че да не става дума за семейството й.
Мая Виталевна твърдо настояваше на своето: Шляхтина не просто не говорела за брат си — тя дори изобщо не е споменавала за съществуването му, а аз така и не разбрах кой всъщност е бил по-потаен — нейната приятелка или тя самата. Добре де, тук нищо не се изясни, да продължим тогава.
— Мая Виталевна, хайде да се върнем към периодите, когато Шляхтина е живяла у вас. Сигурна ли сте, че тя всеки ден отиваше на работа?
— Че къде да отива? Аз навивах часовника за седем часа, трябваше да ходя в института, после на работа. Лена ставаше заедно с мен.
— И излизаше с вас, така ли?
— Различно. Понякога тръгвахме едновременно и заедно отивахме до метрото, после поемахме в различни посоки, понякога тя тръгваше първа, ако се случеше аз да се забавя с нещо. Доколкото си спомням, никога не се е случвало аз да изляза, а тя да остане вкъщи. А от къде идват тези съмнения, Игор?
— Спомняте ли си, Мая Виталевна, Андрей ви разказваше, че Шляхтина е вземала болнични и е казвала на съседките си по общежитие, че през това време ще живее у вас, защото вие се грижите за нея, когато е болна. И не е ходела на работа. Тогава това са били просто думи, но сега ние проверихме: тя наистина систематично е вземала болнични, това е потвърдено документално.
— Не може да бъде! — Истомина отново си свали очилата, учудено ги погледна, сякаш не разбираше каква е тази играчка в ръцете й, и пак ги окачи на носа си. — Как така? Тя ходеше на работа. Може да е имала някоя друга приятелка, у която е отивала, когато е боледувала? Проверете. Защото при мен тя беше напълно здрава. Вярно, настроението й се променяше, по-често беше лошо, но това бе нещо обичайно за нея… Тя изобщо си беше такава… мрачна, с тежък нрав. И чувството й за хумор беше специфично, предпочиташе черния хумор. Но никога не се е оплаквала от здравето си. Наистина понякога искаше хапче против главоболие, но покажете ми човек, който никога не страда от главоболие!
По принцип всичко това можеше да се провери, ако не беше пропастта от тези трийсет години… Глупаво е да се надява човек, че паметта ще запази подобни дреболии. За всеки случай я попитах. Знае ли човек…
— Не, разбира се, че не помня. Впрочем почакайте… — Истомина се оживи. — Много добре си спомням, че веднъж се случи да имам рожден ден в период, когато Лена живееше при мен. И аз не го отпразнувах.
— О, дори не го отпразнувахте? Защо?
— Тя бе някак особено мрачна, сякаш на душата й беше от черно по-черно, разговаряше с мен през зъби, сякаш й бях откраднала сто рубли. Е, та си казах, че… с една дума, няма да е уместно да каня приятели вкъщи и да празнувам, щом тя се чувства толкова зле. Дори не й напомних, че имам рожден ден, премълчах си.