Страница 57 из 100
— Да!!! — разкрещя се Аргунов. — Научете кой иска да ни погълне. И му откъснете главата!
— Това указание не трябва да е насочено към мен. В нашата фирма имаме служба по безопасността, това са нейни функции. Ние сме по другата част. Ако кажете, можем да започнем да обременяваме активите си, тогава „Баунет“ ще стане непривлекателна и ще ни оставят на мира. Има и други варианти…
Двайсет и четири процента! Те са вече в чужди ръце. Още толкова, после още мъничко — и контролният пакет ще се озове… При кого? Засега не се знае. А той можеше да го предвиди и да вземе превантивни мерки, можеше, можеше! Още преди месец при него дойде помощникът по кадрите и му каза нещо странно: че сред работниците в завода за строителни конструкции се носела мълва, че фирмата се клати и аха-аха ще рухне, защото него, Аргунов, скоро щели да го тикнат в затвора. А нали именно работниците са въпросните миноритарни акционери. Те са повярвали на слуховете, уплашили са се и сега се освобождават от акциите си на безценица, докато за тях дават някакви пари, защото изтървеш ли момента — съвсем ще се обезценят. Тогава помощникът по кадрите го попита:
— Да не би да имаме някакви неприятности с данъчните органи?
— Ами не — сви рамене Аргунов. — Финансистите и юристите се кълнат, че нямаме задължения, всичко било чисто.
— Може би управлението за борба с икономическите престъпления има претенции към нас? Някой да ви се е обаждал?
— Не — повтори Лев Александрович. — Никакви сигнали. Това са глупости. Изхвърлете ги от главата си.
Тогава на десетата минута забрави за този разговор. Финанси, данъци, юридическата страна — в това отношение се чувстваше стабилен. Нямаше за какво да го вкарват в затвора. Но миноритарните акционери, дявол да ги вземе, не знаеха това и се бяха уплашили. Значи рейдърите, които неизвестен засега противник бе насъскал срещу „Баунет“, бяха поработили добре с общественото мнение.
Но… Във всичко това имаше едно голямо НО. Той действително може да влезе в затвора. Само че за други неща. За ОНЕЗИ НЕЩА. И тогава „Баунет“ наистина ще рухне. А какво ще остане за дъщеря му? Ами за жена му? Да, на пръв поглед те имат всичко, но нали трябва да се купуват продукти, да се плаща за бензина. Ами поддръжката на къщата на „Рубльовка“? За това са нужни много пари. Лялка вече е бременна, скоро ще се народят внуци и какво ще им остави Аргунов?
Фирмата трябва да се спасява. Спешно. Необходимо е да намери някой много доверен човек и да прехвърли на негово име всички активи.
Първият, за когото се сети, естествено беше Ситников. Той е държавен служител, няма собствени интереси в бизнеса, така че неговите съвети ще бъдат абсолютно обективни.
— Хайде да вечеряме заедно — предложи Вячеслав Антонович, — сега се намирам в Държавната дума, ще се освободя след час, а ти избери кой да е ресторант на „Тверская“.
Една от множеството слаби страни в характера на Аргунов беше, че в състояние на стрес — било то от ярост, объркване или страх — той не умееше да разсъждава ясно и логично, ето защо дори незначителна задачка като избора на ресторант на строго определена улица се оказа непосилна за него. В края на краищата мястото на срещата определи самият Ситников.
— Кое е най-ценното, което имаш? — попита Вячеслав Антонович, когато им донесоха поръчката — нещо екзотично от раци. — Зданията, оборудването?
— Най-ценното са технологиите. Здание може да се построи, оборудване — да се закупи, но моите технологии са оригинални и дават луди печалби.
— Тогава си прав, безсмислено е да се обременяват активите, трябва да се прехвърлят на други сметки. Имаш ли такива?
— Не, исках да се посъветвам с теб.
— Е, това ще ти го уредя, няма проблеми. Имаш ли поне някаква представа кой може да е възложителят? Кой е насъскал рейдъри срещу теб?
— Нямам никаква представа — ядно отвърна Аргунов, — никой не ми се е умилквал с хитри предложения, така че на никого не съм отказвал.
— А какво казва твоята служба за безопасност? Не върши ли работа?
— Абе знам ли ги — нервно рече Лев Александрович. — Съвсем са се разхайтили, разглезил съм ги. И най-вече аз като глупак съм изтървал момента: още преди месец ми казаха, че сред работниците се носели разни слухове, че скоро съм щял да вляза в затвора. А аз не обърнах внимание.
— Какво? — рязко вдигна глава Ситников. — Слухове, че ще влезеш в затвора ли?
— Ами да. Помощникът ми по кадрите ми съобщи. Тогава си рекох — глупости, приказки, колкото да се намират на работа…
— Това е лошо, Льовка. Много лошо.
— Но аз нямам проблеми с държавата, всички данъци са платени…
— Ти не разбираш. Данъците нямат нищо общо. Това значи, че враговете ти, които искат да те излапат, имат източници в милицията. И от тези източници са научили, че името ти се мярка в техните книжа. Разбираш ли с какво те заплашва това? Осъзнаваш ли, че по някакъв начин те вече са те фиксирали и сега се прокрадват все по-близо? Може би следят всяка твоя крачка и чакат кога ще получиш нощна криза и ще тръгнеш на поредната си разходка. И тогава от твоя „Баунет“ само за час ще остане купчинка боклук. Ето, седим си с тебе тук, хапваме си вкусни неща, а те може да седят на съседната маса и да ни наблюдават. Льова, не бива да се губи нито минута. Още утре ще ти дам всички документи и реквизити, за да прехвърлиш активите си на друга фирма чрез покупко-продажба. Предупреди юристите си, финансистите, службата за безопасност — всички, които са нужни, утре сутрин да са по местата си. До утре вечерта формално трябва да останеш гол и бос, разбра ли ме?
— Но…
— Льова, съсредоточи се. Аз ще се обадя, където е необходимо — ще приемат твоите хора без ред и ще оформят всичко на място. Данъчните, разбира се, няма да свършат толкова бързо, но това вече няма значение — важното е да подадеш документите. И още сутринта при теб ще дойде нотариус, който умее да върши всичко необходимо в такива случаи — бързо, точно и без грешки. Не бива да губиш време. Ако ми се беше обадил преди края на работния ден, можехме да започнем още сега. Защо си протакал до вечерта?
— Ами аз ти се обадих веднага щом научих — оправдаваше се Лев Александрович, като вътрешно се проклинаше, задето цял ден не бе приел Механичното мишле. Слава беше прав, можеше да научи всичко още сутринта и до тази вечер част от работата щеше да е свършена.
Но все пак колко е хубаво, че има приятел, който заема висок пост в Министерството на икономическото развитие. Много е полезно.
Юрий Петрович Забелин, ръководител на службата за безопасност при банка „Руски кредит“, никога не бе обичал кой знае колко жена си, отнасяше се към нея спокойно и дружелюбно, през трийсет и четирите години съвместен живот отгледа две деца и смени безброй любовници, с които създаваше ту кратки и необременителни, ту доста сериозни отношения. Мисълта за развод не го бе спохождала никога, той ценеше своя психологически комфортен брак и го пазеше, така че бе достигнал върховете на майсторството в криенето на любовни похождения. Дори във времената, когато живееше само от заплата, Юрий Петрович не си позволи глупостта да се среща с приятелки в дома си или в служебния си кабинет. Тъй като имаше богато милиционерско минало, той добре знаеше, че точно от такива глупости изгарят мъжете, дори най-умните и най-свестните. А когато приключи със службата си в органите и започна ситият му живот в бизнес структурите, тогава вече, дето се вика, сполай на бога… Финансовите възможности за безопасно организиране на личното свободно време бяха налице.
Днес след работа той отиде на улица „Стоманолеяри“, за да огледа добре апартамента, който бе наел миналата седмица. Апартаментът беше просторен — стая, хол и кухня, след добър ремонт и скъпо обзаведен, вярно, наемът беше висок, но си струваше. Ах, каква жена! Юрий Петрович мислено се облиза, като си спомни младата красавица, с която се запозна малко след Нова година. Той дори не бе разчитал, че може да има успех с нея, така че в началото не предприе активни действия, дори не смееше и да мечтае. А после му се обади самата тя и го помоли да й препоръча съобразителен консултант за разпределяне на средства за спестяване: внезапно се сдобила с доста пари и искала да ги вложи така, че не само да не бъде ощетена от инфлацията, но и максимално да спечели, ала без да рискува. Още при запознаването им жената му бе казала, че не е наясно на кои банки може да се довери и на кои — не, защото постоянно избухват някакви скандали и вестниците публикуват черни списъци на банки, които всеки момент ще фалират, вложителите изпадат в паника, а на нея никак не й се иска да бъде на тяхно място. Беше толкова красива и изглеждаше толкова беззащитна, че просто бе грехота да не й помогне.