Капан за мишки

— Айде стига бе, просто случайно е отгатнал. Нали не уцели датата. Приказвал си е напосоки — говорели си колегите.

— Сбъркал съм с пресмятанията — обяснявал Личко. — Сега ще взема предвид тази грешка. Но съм сбъркал само с три дни…

Той отслабнал, пребледнял, очите му хлътнали в орбитите и станали съвсем безумни. Бил разсеян, вглъбен в себе си и както биха казали специалистите — неадекватен. Можел с часове да седи мълчаливо, без да отговаря на въпроси, без изобщо да продумва, зад бюрото си и да пише нещо или пък внезапно да изкрещи, или да се разсмее в отговор на някоя безобидна реплика на някого от колегите в стаята.

В края на август заявил:

— Ще имаме нов труп на четиринайсети септември. Ще вземат детето от училище в Черьомушкински район. Пресметнал съм всичко точно, не може да има грешка.

— Слушай, я ни се махай от главата — посъветвали го колегите. — Дошъл си до гуша на всички с твоята наука. Щом си толкова умен, премести се на оперативна работа, а на нас не ни бъркай в мозъците — и без това имаме страшно много грижи.

Вечерта на 14 септември на дежурния телефон постъпил сигнал от жена, чиято дъщеря, първокласничка, не се прибрала от училище, намиращо се в Черьомушкинския район. Милицията се разтичала да търси детето. Намерили го призори на 15 септември. Било починало предната вечер.

И тогава някой се сетил:

— Това не може да бъде случайност. Олег не отгатва напосоки.

— А какво прави? — възразили му. — Да не искаш да кажеш, че е изобретил революционен метод за залавяне на маниаци?

— Той знае със сигурност. Защото самият той е този маниак. Смята всички нас за идиоти и ни води за носа.

И те си спомнили всичко: внезапните промени в настроението му, продължителните периоди на мълчание, редуващи се с истерични викове, безумно горящите очи, неадекватното поведение, нестандартните разсъждения и много други неща. Намесили дори „невежеството“ и „сиропиталището“ — сега всяка дума се превърнала в обвинение срещу Олег.

Началникът на отдела незабавно се свързал с ръководството на Градското управление, откъдето обещали да сведат информацията до изпълнителите. Очевидно изпълнили обещанието си много бързо, защото само след няколко часа започнали да показват снимката на Олег Личко на всички жители на микрорайона, в който се намирало училището. И се намерили няколко души, които категорично заявили: да, те видели този млад симпатичен мъж да седи на пейка близо до училището преди два дни, когато изчезнало момиченцето. Тези хора абсолютно независимо един от друг описали дрехите му по един и същ начин: модерно сиво яке с външни джобове и капаци и небесносин пуловер. Всички колеги на Личко знаели това яке и този пуловер — той идвал с тях на работа, а милиционерската униформа, както много други, обличал в кабинета си.

След още един час Олег Личко бил задържан.

Това всъщност било всичко, което разказал на Мусатов старият Зураб Самсонович. Каква част от разказа му била истина и каква — измислица? За думичката „емперичен“ вероятно било истина: човек не може да си измисли такова нещо. Както и за „ломброзианското тресавище“. Виж, обаче за безумните очи и неадекватното поведение — не се знае. Когато ни кажат, че даден човек има психично заболяване, много от нас неволно започват да си „спомнят“ различни факти, потвърждаващи това. Докато не сме знаели за болестта, сме си мислели, че то е някаква симпатична странност, или пък не сме обръщали внимание. Когато обаче чуем подобна „диагноза“, всичко се подрежда в съзнанието ни.

Е, все пак убил ли е Личко тези шест дечица, или не ги е убил? И какво е „направила“ Елена Шляхтина?

— Знаеш ли, да убиваш деца, за да докажеш научната си правота, е още по-лошо, отколкото да бъдеш просто луд — каза разпалено Мусатов. — Мислех си, ще мога да докажа, че Личко е бил нормален човек, а излиза, че е бил чудовище. Бях при Шаламберидзе в понеделник, днес е вече неделя, а аз още ходя като смачкан. Понякога ми се струва, че дори не мога да си изправя гърба, толкова ми е тежко.

— Чакай, Андрей, не се паникьосвай. Дай да помислим малко.

Докато слушах неговия разказ, все ми се струваше, че някъде ми „убива“. На мозъка ми му беше неудобно като на крака в тесни твърди обуща. Нещо не беше в ред, нещо не се връзваше. Но не можех и не можех да разбера какво именно. За да се откъсна от това чувство, пристъпих към моята част от отчета и разказах на Андрей съображенията си относно самоубийството на Елена Шляхтина.

— Сега ти решаваш — казах накрая. — Каквото кажеш, това ще правим. Ще търсим ли следователя, който е водил делото? Разбира се, ако е жив.

— Търсете го — вяло отговори Мусатов.

Разбирах, че сега той е изцяло под впечатлението на онова, което е научил за Личко, и някаква си Шляхтина съвсем слабо го интересува.

— Но това ще струва пари — напомних му аз.

— Ще платя.

Той извади от джоба си плик и ми го подаде.

— Тъй и тъй се видяхме…

— Какво е това? — не разбрах аз.

— Предай ги на Семьонов. Това е хонорарът за архивното дело. А за следователя сега ли да платя?

— Не, когато го намери. Моят приятел Семьонов не взема пари в аванс, само хонорар за извършена работа.

Ужасно ми се искаше да го попитам как се развиват отношенията му с Юля, доволен ли е баща й, или има основания да се безпокои. Какво толкова? Можех да попитам така, просто приятелски.

Но не го направих.

Лев Александрович Аргунов отдавна се беше сдобрил с жена си и се бе прибрал от апартамента на „Маросейка“ вкъщи, на „Рубльовка“. След онази страшна находка в навечерието на Нова година не се бе случвало нищо особено и той бе решил, че за пореден път му се е разминало. Не беше идвал никой от милицията и той се бе поуспокоил, макар че така и не бе овладял нервите си окончателно, което естествено не остана скрито от служителите във фирма „Баунет“.

Вече на няколко пъти от сутринта секретарката Лара напомняше на Аргунов, че ръководителят на юридическата служба настоява да го приеме, но на Лев Александрович не му беше до него, той се занимаваше с уреждане на отношенията с доставчиците на суровини, които незнайно защо в края на зимата бяха решили да се разбунтуват и да променят в своя полза условията по договора, уж подготвен за подписване още преди две седмици. Чак в края на работния ден Аргунов помоли Лара да му донесе чай и сандвичи.

— Лев Александрович, Чорних ви чака цял ден — отново му напомни тя. — Помоли ме да ви съобщя, че се появило нещо спешно.

— Добре — обречено махна с ръка той, — кажи му да влезе.

Ръководителят на юридическата служба при „Баунет“ Чорних беше дребно пъргаво човече с гъста кестенява коса и идеално правилни черти на лицето. Толкова правилни, че бе невъзможно човек да го запомни от пръв поглед, та дори и от втори. Нито една индивидуална особеност, която можеше да се набие в очи. Той имаше изключително интересна походка — толкова плавна, ритмична и бърза, че сякаш не крачеше, а караше ролкови кънки. Благодарение на ниския си ръст — под метър и шейсет — той правеше впечатление на нещо подобно на играчка, което в съчетание с походката бе дало на служителите основание да го наричат зад гърба му Механичното мишле.

Чорних се плъзна в кабинета само след две минути.

— Лев Александрович, имам лоши новини — започна той сериозно. — Ако не сте в настроение, по-добре ми кажете веднага и аз няма да ви го развалям повече. Но въпросът не търпи отлагане.

— Говорете — уморено въздъхна Аргунов. — Вашите юристи и бездруго днес така ме подведоха, че цял ден им оправях бакиите. Вече не очаквам нищо добро от вашата служба.

— Някой изкупува акциите ни — спокойно произнесе Чорних. — Знаете ли за това?

— По дяволите!

Аргунов сви юмруци и ги стовари върху дървената повърхност на бюрото. Само това липсваше.

— Значи не знаете — констатира Чорних. — Е, аз ви го съобщавам. Изкупуването се извършва бързо от миноритарните акционери. Тази сутрин сме изгубили двайсет и четири процента от акциите ни. Ще дадете ли някакви указания?