Капан за мишки

Идеална секретарка. Интересно как бих реагирал аз, ако тя, като много момичета в подобна ситуация, кажеше: „Не е късно, още няма да сме си легнали“.

След около четирийсет и пет минути вече се канех отново да набера номера на Мусатов, но се обади той.

— Търсил си ме?

— От къде знаеш? — смаях се аз. — Интуиция ли?

— Юля ми каза, че си ме търсил.

Опа! Значи ме е познала. Ах, колко неудобно се получава…

— Търсих те — потвърдих аз.

— Защо тогава се държиш като непознат? Все пак се познавате — долових някакъв упрек в гласа му.

— Ами… не бях сигурен, че е тя — излъгах аз. — Защото не запомням гласове. Ами ако имаш нова приятелка? Да я нарека Юля, а тя да се обиди и после да ти вдигне скандал, така ли?

— Добре де. Та за какво си ме търсил? Нещо ново ли има?

— И да, и не. Трябва да се видим, да поговорим.

Разбрахме се на другия ден да пийнем бира в едно приятно заведение и да обсъдим всичко. Валка Семьонов бе започнал дейността си в областта на частната детективска работа с предоставяне на списък с адресите и телефоните на бившите колеги на Личко, чиито имена бе назовал Виктор Албертович Пинчук, и Андрей трябваше лично да се срещне с тези хора и да ги разпита за Олег Петрович. Така че и той имаше какво да ми разкаже.

За съжаление двумесечните издирвания бяха минали за Андрей не по-плодотворно от моите. Картината станала по-пълна, но той така и не получил отговори на най-важните си въпроси.

Като начало майката на Мусатов не била чувала за никаква Лена Шляхтина и не си спомняла никакви познати на първия си съпруг с такова име.

Оказало се, че макар и да работел на легендарната „Петровка“, Олег Петрович не бил оперативен работник, а се занимавал със сведения, статистика и аналитични прегледи в информационно-аналитичния отдел при щаба на Градското управление на вътрешните работи, вместо с пистолети, засади и бандити. Тоест — никаква романтика, обикновена кабинетна рутина. Кой знае защо, служителите на милицията рядко доживяват до старост — от целия списък на хората, които по онова време работели в щаба, далеч не всички били живи. В самия щаб работели осемнайсет души, шестима от тях — в информационно–аналитичния отдел, освен това двайсетина души работели в дежурната част, която също била към щаба. От приблизително четирийсетте души, с които Личко имал служебни контакти, били починали двайсет и осем, двама били напуснали Москва, с останалите Мусатов се срещнал. За съжаление не всички си спомняли Олег Личко, което е напълно естествено. От дежурната част например Олег Петрович търсел само ежедневните сведения, те нямали никакви други общи служебни задачи, така че служителите в това поделение изобщо не си го спомняли. Кой ли само не бил идвал при тях за сведения преди трийсет години! Така че само четирима от бившите служители в щаба могли да споделят що–годе свързани спомени.

Най-добре от всички си спомнял Олег Личко Зураб Самсонович Шаламберидзе. Лошото било обаче, че Зураб Самсонович бил на седемдесет и осем години и макар че повечето възрастни хора на тази възраст запазват будната си и ясна мисъл и отчетливия говор, бившият старши инспектор от щаба нямал късмет със здравето: съдовете на главния мозък отказвали да поддържат интелекта му в подобаващо състояние и Мусатов през цялото време имал чувството, че Зураб Самсонович… ами, май послъгвал. Измислял си, за да не признае, че не си спомня или не знае нещо. Съчинявал на момента.

А като цяло неговият разказ се свеждал до това, че Олег бил младеж с доста необичайно поведение и поради тази причина колегите му никак не го обичали. Бил рязък в оценките си и нестандартен в съжденията, много знаел и четял цели купища научна и научнопопулярна литература (и това напълно съвпадало с разказаното от майката на Мусатов), но същевременно бил непростимо високомерен с хората, които знаели по-малко. „Невежеството не е аргумент“ — повтарял често. Особено нетолерантен бил Личко към един служител, който наистина не бил годен за щабна работа, нищо не знаел, нямал никакви умения, но бил стар приятел на някого си и благодарение на това си чакал пенсията на спокойната щабна служба в столицата на нашата родина. В миналото този човек бил началник на колония със строг режим. Сигурно е бил добър началник, но не умеел да работи с информация и статистика. „Съветската власт не е сиропиталище“ — казвал Личко всеки път, когато началникът на отдела му давал написан от колегата му документ с указание да редактира всичко от началото до края, с други думи, да го напише наново, и то до утре сутринта, защото срокът отдавна бил минал.

Когато в началото на седемдесет и пета година се чуло, че в Москва някакъв маниак убива и насилва малки деца, Личко на всички съвещания започнал да говори, че следствено-оперативната група подхожда неправилно към неговото издирване, че действат по стари, вече негодни методи и никога няма да намерят престъпника, ако не си служат с най-новите постижения на науката. При това той произнасял толкова много неразбираеми и неизвестни на колегите му думи, че всички се потрисали. Именно тогава за пръв път се заговорило, че Олег нещо не е в ред. Той пишел аналитични обзори по чуждестранни изследвания и настоявал ръководството на отдела да ги представи на ръководството на щаба и на началника на Градското управление, но всеки път получавал отказ. Видите ли, обзорът не бил написан както трябва, мислите били неясни, текстът — лошо структуриран. Той го пишел наново, пак го занасял и отново му го връщали. Накрая началникът на отдела изразил мнението си публично и пределно ясно:

— Абе, Личко, ти не разбираш ли, че всичките тези западни номера не подхождат за нас? Какви разработки ми цитираш тук, а? Американски! Измислили са ги псевдоучени от света на загниващия капитализъм! В тях няма нито дума истина. Цялата американска наука е поставена в услуга на буржоазния морал, а ние сме съветско общество. Схващаш ли разликата? Ти какво си въобразяваш? Мислиш, че като учиш задочно адюнктура, сега си най-големият учен в нашата страна? Показах твоята докладна на един професор от Висшата милиционерска школа, а той знаеш ли какво ми каза за твоите драсканици? „Ломброзианско тресавище“ — това ми каза! Така че зарежи ги тия твои фокуси, твоята задача е да анализираш оперативната обстановка в града. И не си ти, дето ще даваш акъл на следователите. Нали я знаеш приказката: ако учиш учения, само го разваляш. Първо научи както трябва руския език, а после занимавай началството с твоите писания.

— Какво общо има тук руският език? — слисано попитал Олег.

— Ами това, че дори не можеш да напишеш правилно думата „емпиричен“, а ми се правиш на много умен, из небесата витаеш.

На това съвещание Зураб Самсонович Шаламберидзе седял до Личко и когато началникът, неописуемо ядосан, хвърлил на Олег документа, не се сдържал и надникнал в него. Думата „емпиричен“ била подчертана с дебел червен молив, а първата от двете букви „и“ била поправена на „е“. „Емперичен“. Тоест нямала нищо общо с „емпиризъм“, а началникът не схващал връзката между двете думи и очевидно значението им. Изведнъж Олег избухнал в силен, неудържим смях. Не можел да се спре и се наложило да излезе от кабинета, където се провеждало съвещанието. Всички присъстващи сметнали, че е в истерия, че момчето не е в ред не само с ума, но и с нервите, след което на Олег Личко стабилно лепнали прякора Нашия луд, употребяван изключително зад гърба му. Естествено не го наричали така в очите, но започнали да се отнасят към него с предпазлива насмешка.

Някъде през юни, ако Зураб Самсонович не грешал, Личко изведнъж казал:

— Искате ли да отгатна къде и кога ще се случи следващото отвличане на дете?

Всички се засмели, а Личко назовал конкретен район в Москва — Бабушкински — и приблизителната дата: между пети и осми юли. Никой не взел думите му на сериозно, само показали с жест, сиреч: „Нашия луд подхвана репертоара си“. Осми юли минал, не се случили никакви убийства на деца и най-злопаметните все пак си спомнили самонадеяното изказване на Олег. Започнали открито да му се подиграват и да настояват като изгубил бас да купи за отдела каса коняк. На единайсети юли в мазе в покрайнините на Москва бил открит трупът на шестгодишно момиченце, което някой отвлякъл от детска градина, намираща се в Бабушкински район. В този момент това не предизвикало никакви съмнения.