Капан за мишки

Оцених нейната находчивост, макар че относно мазурката нещо се съмнявах. Е, татко несъмнено щеше да се справи без проблеми — трийсет години на сцената все значат нещо, — относно Юля обаче никак не бях сигурен. Влязохме в хола, където беше роялът, и аз гръмко обявих:

— Мазурка! Каним всички желаещи! Солисти — Владимир Дорошин и Юлия Пинчук.

Гостите изненадано се оживиха (или оживено се изненадаха?) и се приготвиха за поредния майтап. Познавах тази компания от много години: освен маминка, никой не би могъл да танцува мазурка, но тъй като татко вече беше ангажиран от Юля, за нея нямаше да се намери кавалер. Засвирих нещо по-лесно, от Шопен (отдавна съм си изгубил техниката за по-сложните творби), а татко и Юля затанцуваха. И то как! Не бях предполагал, че татко все още е способен на такива пируети. Впрочем защо ли се учудвам? Наглед той не е кой знае какво, но се грижи за формата си просто перфектно. Всеки ден плува в басейн цял километър с мощен бруст, за да си поддържа дишането.

Мусатов се облегна на рояла и се наведе към мен:

— Защо го сдъвка така? Стари дрязги ли?

— Аха — кимнах аз, без да прекъсвам бързия пасаж. — Болна тема. Не одобрява избора ми на професия. Слушай, а твоята Юля къде се е научила толкова добре да танцува мазурка?

— Като малка е учила бални танци.

— Ааа… Ти нали не се сърдиш, че татко флиртува с нея? Не обръщай внимание, той обича млади жени, но чисто естетически. Работата няма да отиде по-далече от погалване по главицата или рамото.

Нагло си кривях душата, защото прекрасно знаех: ако татко пожелае, работата ще отиде именно там, където той пожелае. Любовницата му, за която научих съвършено случайно, беше млада и ослепително красива.

— Надявам се — засмя се Андрей. — Макар че общо взето не съм ревнив.

Мазурката отиваше към края си. Внимателно взех последната нота — безтегловна, въздушна — и отлепих пръсти от клавишите. Сред стоварилата се върху танцьорите буря от аплодисменти и приветствени викове влезе мама и покани всички на масата. Празникът продължи.

След втората трапеза всички се изсипахме навън от къщата и започнаха забавленията около украсената елха. Чичо Ваня Люц изнесе китарата, аз взех цигулката и организирахме танци на снега. Оказа се, че пристигналата с Люц певица е донесла костюм на Азучена, така че ние на бърза ръка запалихме огън и тя ни демонстрира цигански танц, след което превключи на цигански песни, под звуците на чиито жарки мелодии вече танцуваха всички.

Аз не умеех да свиря на цигулка и едновременно да танцувам, така че стоях неподвижно и след известно време така премръзнах, че бях готов да рухна в безсъзнание. Добре си бяха онези, които пийнаха, а аз тепърва трябваше да шофирам. Обикновено на Нова година оставам да нощувам при родителите си и не отказвам алкохол, но днес трябваше да закарам в града Юля и Андрей, така че нямах право да се стопля с чашка. Трябваше да се задоволявам с много горещ чай. Изчаках една пауза в танците и изтичах в къщата, кипнах чайника и като се парех, изгълтах огромна чаша сладък чай с три пирожки. Или с четири. Или дори с пет… Още не бяха поднасяли десерт и блюдата с красиво подредени млинове, пирожки и пасти стояха в кухнята — толкова съблазнителни наглед, излъчващи умопомрачителни аромати. Много ясно си спомням как си взех първата пирожка с ябълки и колко ми беше вкусно, а после паметта ми фиксира само момента, когато изведнъж забелязах как купчинката в блюдото някак подозрително е намаляла, и то е намаляла твърде забележимо.

Засрамих се, постарах се да пренаредя останалите пирожки така, че купчинката да изглежда по-богата, бързо изплакнах чашата и тръгнах към входната врата. Докато си навличах якето, чух зад вратата гласове. Двама души разговаряха, застанали на външното стълбище. Притихнах и се ослушах. Андрей и Юля. Не ми се щеше да подслушвам и вече смятах да отворя вратата, когато изведнъж разбрах, че те говорят за мен. Ако говореха за себе си, за своите отношения, със сигурност щях да изляза веднага и да се отдалеча. Но ставаше дума за мен… Едва ли някой би устоял на съблазънта да научи какво говорят хората за него зад гърба му. Аз съм човек стандартен, далеч не оригинален, затова постъпих така, както би постъпило мнозинството: притихнах и наострих уши.

— … невероятен. Спомняш ли си как в колата говорех за способността да обичаш несподелено?

— Спомням си.

— А сега казваш, че бил на нож с баща си заради избора на професия. Мисля, че същото се отнася и за майка му.

— Защо реши така?

— Ами погледни майка му. Та тя не откъсва очи от мъжа си, отгатва всяко негово желание. Едва ли би се осмелила да има мнение, различно от неговото. Така че Игор има проблеми и с двамата си родители. При това той много ги обича! Разбира всичко за тях и всичко им прощава, макар че и сляп таралеж би видял, че това му е неприятно.

— Да, здравата го ухапа с онези хемороиди — позасмя се Мусатов. — Помислих, че таткото ще получи удар.

— Нали и аз това казвам? Точно в този момент ме беше прегърнал и почувствах как се напрегна. Помислих си, че ще ме смачка като сурово яйце — така се затресе. Разбираш ли, Андрюша, способността да обичаш някого, независимо от неговото отношение към теб, е признак за огромна душевна сила. Слабите хора дълбоко в себе си са враждебни, те знаят, че са слаби, затова се стараят да ограничат възможностите да им нанесат удар, тоест изначално виждат у всички хора врагове и се сближават само с онези, които гарантирано няма да ги наранят, обидят, унижат, оскърбят. А един силен човек от нищо не се страхува, той знае, че ще понесе всякакъв удар, затова може да си позволи разкоша да обича всички. Е, може би не да обича, но да се отнася добре към тях. На него не му трябват гаранции за споделеност. Разбираш ли за какво говоря?

— Горе-долу. Смяташ, че Игор е именно такъв, така ли? Та ти изобщо не го познаваш, едва днес се запозна с него.

— Не ми е и нужно да го опознавам. По-точно, достатъчно ми е това, което вече знам. — По гласа на Юля пролича, че започва да се горещи. — Ето виж: сега е организирал някакъв клуб за възрастни хора, тоест грижи се за старците, съчувства им, старае се да им помогне някак. Нали така?

— Сигурно. И какво следва от това?

— Ами това. Ти имал ли си баби и дядовци? Завари ли ги живи?

— Имах, разбира се. Заварих жива дори прабаба си, бабата на втория ми баща. Живя до деветдесетгодишна възраст. Бях на десет, когато почина.

— Ето на, спомни си каква е била тя. Памет, говор, навици, изисквания, спретнатост… Спомни ли си?

— Е, да — Андрей отново изхъмка. — Не беше цвете за мирисане.

— Именно. Сигурно е трябвало да те пердашат, за да прекараш с нея поне половин час.

— Точно така. — Сега той се разсмя някак леко и добродушно. — И десет минути беше трудно да ме удържат. Дори Костя, вторият ми баща, едва я понасяше. А пък майка му, моята баба, която живееше с нея, място не си намираше — буквално. Права си, трудно е да обичаш стари хора, обикновено те имат тежък характер, капризни са, разсеяни, поискат нещо, а като го направиш — крещят, че си го бил направил, „кой ти каза“ и така нататък. Моята прабаба например много обичаше да гони дъщеря си от къщи. Представяш ли си? Дъщерята е близо седемдесетгодишна, а току дойде у нас, плаче, вика — мама пак ме изгони, каза да не се връщам при нея. Върви си, викала, откъдето си дошла. И защо, мислиш? Ами защото баба се забавила в магазина, имало опашка за салам. Мама я успокоява, пият чай двете, а след известно време прабаба ми звъни и почва да плаче в слушалката, че всички са я изоставили, дъщеря й излязла и не се прибира, няма я още от вчера и сигурно нещо й се е случило. Вече не помни, че преди два часа баба си е била вкъщи и тя самата я е изгонила. Мама й казва: „Ами вие самата сте й казали да се маха и да не се връща повече“. А прабаба ми отговаря: „Недей да лъжеш, Ксенка! Само лъжеш! Това не може да бъде“. Ето така си живееха моите баби.

— А Игор обича старците. Ти разбираш ли какво означава това? Той е човек с огромна душевна сила. Само такива хора са способни да обичат безрезервно, да обичат без споделеното удоволствие. Да обичат просто така. Просто да обичат. Разбираш ли?