Капан за мишки

Стана ми някак неудобно. И много тъжно. Честита Нова година!

А за мен настъпващата година едва ли ще бъде честита. Впрочем, ако Юля е права, тя ще си остане момиче на Мусатов, а аз ще я обичам просто така. Просто ще я обичам. Интересно, дали наистина ще мога?

Глава 6

Не бях сбъркал в очакванията си, че нашият старши участъков Валка Семьонов с радост ще се вкопчи във възможността да припечели. Веднага след новогодишните празници той взе от мен документите, които ми бе дал Мусатов, и се впусна да търси бивши колеги на Личко според списъка, съставен от бащата на Юля, и да действа за издирването в архива на делото за самоубийството на Елена Шляхтина. Имах чувството, че Валка ще се справи с всичко бързо и ловко. Той изобщо си е чевръсто и контактно момче, навсякъде има познати и приятели, но за мое голямо учудване, нещата с архива се закучиха. Кой знае защо, там не се намериха материалите за Шляхтина. Или не можеха да ги намерят, или… Не искаха? Странно. Какво толкова можеше да има в тези документи? Делото вече бе плесенясало, бяха минали почти трийсет години. Или това дело просто го нямаше там. Тогава къде можеше да бъде? За всеки случай Валка хвърли въдицата си не само в архивите на Московската градска прокуратура, но и в архивите на Градското управление на вътрешните работи, там обаче също не сполучи. В онези времена делата за убийства обикновено се водеха от следователи от прокуратурата, понякога ги даваха на наши следователи от МВР докато делата за самоубийства попадаха при прокурорските и при нашите приблизително с еднаква вероятност. Ако според първи впечатления изглеждаше, че случаят все пак не е самоубийство, а убийство, замаскирано като суицид, тогава, разбира се, главна роля заиграваше прокуратурата, а ако случаят беше очевиден, нямаше какво толкова да се мисли. При всяко положение делото, възбудено във връзка със смъртта на Елена Шляхтина и прекратено във връзка с липса на състав на престъпление (Какви формулировчици има обаче в нашия процесуален кодекс, а? Как пък можаха да го измислят този „състав на престъпление“! Велик и могъщ е руският език наистина.), трябваше да се намира или в архива на Градското управление, или в архива на Московската прокуратура, къде другаде. Обаче го нямаше. И какво щяхме да правим сега?

По принцип можеше да се откажем от неговото издирване, там и бездруго нямаше да намерим отговори на въпроса какво се е случило с Олег Петрович Личко и защо Шляхтина е „направила това“. Но Валка се вманиачи. Парите, които според общоприетите тарифи трябваше да му плати Мусатов, изглеждаха на моя приятел Семьонов просто фантастични в сравнение със заплатата му и той искаше да ги получи на всяка цена. Ето защо Валка започна да търси връзки с архивите на по-високи инстанции и след два месеца, към края на февруари, все пак изкопа въпросното дело. И от къде, мислите? Ни повече, ни по-малко — от Генералната прокуратура. Че каква фигура е била тази Елена Шляхтина, щом с нейното самоубийство се е занимавал следовател от Генералната прокуратура?

Разрешили на Семьонов само „да види“ делото, не му позволили да го изнесе от сградата, но с лекота се съгласили да ксерокопира отделни листове. Аз имам доверие на Валка, опитно ченге е, така че не е пропуснал нищо важно от материалите по делото. Валка ми донесе папката с копията на документите и своя бележник със записки и в първия почивен ден аз се захванах с историята за гибелта на Елена Шляхтина, основната свидетелка по делото на маниака Личко. Трябва да призная, че се захванах с известно вълнение — та нали в материалите непременно трябваше да има нещо, което да хвърли светлина върху тази някогашна история, неслучайно се е включила Прокуратурата на СССР.

И какво? Ами нищо. В донесените от Семьонов материали нямаше кой знае какво. Падане от високо, смъртта е настъпила мигновено. Личността на загиналата е установена. Тя е родена през 1951 година в Московска област, след завършване на гимназия и до трагичната си смърт е работила във фабрика „Червеният октомври“, няколко пъти е участвала в творчески конкурси за постъпване в Литературния институт и във Факултета по журналистика при Московския държавен университет, но не е била приета. Толкоз. И всичко буквално съвпадаше с онова, което и без това вече знаехме. Нито един нов факт, нито една нишка. Но нали Генералната прокуратура… Не, тук нещо не беше наред. От кога следователи от такова високо ниво се занимават със самоубийства на обикновени фабрични работници? Ако се беше самоубил член на ЦК или министър, тогава ясно, но тук? Отговорът се натрапваше от само себе си. Въпросът не е бил в личността на загиналото момиче. Въпросът е бил в личността на нейния убиец или на човека, който я е докарал до самоубийство. Трябвало е той да бъде спасен с всякакви средства, бил е толкова голяма клечка, че са взели делото в най-висшата инстанция и са го възложили на доверен следовател, който е нямало да допусне някаква глупост.

Изводът не ме зарадва. Разбира се, у нас всичко отдавна е преустроено и е различно, но аз съм човек трезв и разбирам, че ако за смъртта на Шляхтина е виновен — пряко или косвено — някой от върхушката на обществото, едва ли ще ми позволят да разровя това сега. Разбира се, двайсет и девет години са доста дълъг срок, но ако се замислим — не чак толкова дълъг, и човек, който тогава, през седемдесет и шеста, когато е загинала Шляхтина, е бил на не повече от четирийсет, днес е на не повече от седемдесет и почти със сигурност е още жив. А ако й е бил връстник, тоест синче на някоя партийно-правителствена клечка, днес си е направо мъж в разцвета на силите и на върха на своята служебна или бизнес кариера. И какво мислите, ще ми позволи ли той да го изоблича като убиец? Хайде де!

Но въпреки това трябва да го намеря, защото той може да знае какви отношения са свързвали Елена и Личко и защо тя е „направила това“. Пинчук смятал, както ми каза Мусатов, че Елена е дала лъжливи показания срещу Личко, въз основа на които той е бил осъден. Но е възможно тя да е направила и нещо друго.

Записах си на отделно листче името на следователя, който бе водил делото. Семьонов трябваше да го намери — ако беше жив, разбира се. Само че предварително трябваше да получим съгласието на Мусатов, нали той щеше да плати за работата.

А Шляхтина наистина е била красавица, ако се вярва на снимката, която Семьонов също бе преснимал. Вярно, на ксерокс, затова и ефектът не беше същият, но и това бе достатъчно, за да съдя за външността на загадъчната госпожица. И при такава красота тя се е обличала със заплатата на работничка с доста ниска квалификация. Тоест, по-просто казано, обличала се е „неинтересно“, според възможностите си, защото не е имала пари за „интересни“ дрехи: спекулантите са скубели тройни цени. Мога да си представя колко безумно е завиждала на приятелката си Мая Истомина, която с доста средните си външни данни е изглеждала като картинка с вносните си дрешки, купени от татко й.

Още веднъж прелистих материалите, сега вече по-внимателно. Защото първия път гледах само документите, където можеше да се съдържа обяснение за подобно внимание от страна на Генералната прокуратура към една скромна работничка от сладкарска фабрика. Сега вече четях всичко наред, включително и заключението на посмъртната съдебнопсихиатрична експертиза, където пишеше, че загиналата Е. В. Шляхтина е била наследствено обременена (майка й е страдала от маниакалнодепресивна психоза и неведнъж е била подлагана на стационарно лечение в психиатрична болница, извлечение от историята на болестта и справка от психоневрологичния диспансер бяха приложени); че самата Шляхтина на шестнайсетгодишна възраст е получила черепно-мозъчна травма, следствие от която са били систематичните мигренозни болки, които са я лишавали от трудоспособност (беше приложено извлечение от амбулаторния картон от поликлиниката, където по време на работата във фабриката е била наблюдавана Шляхтина); че родният брат на Шляхтина също е страдал от психично разстройство и се е самоубил няколко месеца преди сестра си, през януари седемдесет и шеста година (документите бяха приложени). Аз дори не погледнах приложените документи. За мен беше очевидно, че те са фалшифицирани и че всичко това е изфабрикувано, за да се убедят всички в разклатеното психично здраве на момичето, което внезапно е изпаднало в изключително тежка депресия и е посегнало на живота си. Тоест хвърлило се е от покрива на многоетажна сграда. Истината във всичко това беше само една: преди матурата Шляхтина е получила мозъчно сътресение, за което сама е разказвала на съседките си по общежитие, и периодично я е измъчвало главоболие — толкова силно, че са й давали болнични.