Капан за мишки

След активната част, песните, танците и раздаването на подаръците, към два часа през нощта мама обяви пауза за почивка преди „второто сервиране“ и народът се разпръсна из къщата, съставяйки малки „групи по интереси“. Когато забелязах, че татко тръгва към зимната градина в компанията на Мусатов и неговата приятелка, аз побързах да ги последвам. Всъщност отдавна исках да поговоря с татко, но не се решавах, защото си представях неговата реакция. Сега обаче той беше в прекрасно настроение, още повече че, първо, го зарадвах с цветето, и второ, той обикновено се държеше доста тактично в присъствието на външни хора. Е, бяха се случвали и изключения, дума да няма, бяха се случвали… Но само когато татко губеше душевното си равновесие, а в момента той нямаше никакви основания за това.

В зимната градина татко с умен вид оглавяваше съвета по решаването на въпроса: къде е най-добре да се постави моят подарък. Доколкото разбрах, Андрей беше привърженик на емпиричния подход, тоест предлагаше саксията с цветето да се постави „някъде“, на първото попаднало място, и да се види как ще се почувства то. Ако се чувства зле, да се мести, докато не се намери оптималното за него местоположение. Юля пък настояваше да намерим книги за стайните растения и първо да прочетем всичко, а после да решаваме.

— Докато го разнасяш от място на място, цветето ще загине — горещеше се тя. — Та то е живо, с него не може да се експериментира.

— Струва ми се, че Юлия е права — с професионално поставен кадифен баритон говореше татко и нежно галеше раменцето на Юля.

Аха, така значи! Юлия била права. И раменцето й е толкова крехко, изваяно, изключително бяло в контраст с тънката черна презрамка на вечерната рокля, обшита с мъниста. Добре, добре, да видим какво следва…

— Юля винаги е права — съгласяваше се Андрей, — но мисля, че много по-интересно е да наблюдаваш, да правиш изводи и да вземаш решения сам, въз основа на собствения си опит, отколкото да използваш чужди наблюдения и изводи. Не е ли така?

Както се казваше в онзи стар еврейски анекдот, „и ти си права, Сарочка“. По принцип гледната точка на Мусатов ми допадаше повече, та нали и аз постъпвах точно така с моите котки. Можех да прочета милиони книги за поведението на котките и за зоопсихологията, но ми беше по-интересно да напълня апартамента с апаратура за видео наблюдение и да изучавам поведението на моите питомци самостоятелно, да водя дневници, да анализирам. Един ден ще напиша своя собствена книга за котките. Може и да не открия Америка и да не изобретя велосипеда, но определено ще изпитам удоволствие.

— Ами ако цветето загине, поставено на неподходящо място? — възмущаваше се Юля. — Как не разбирате, та то е живо. Всички растения са живи, те се раждат, развиват се, узряват, нужни са им храна и вода, те имат нервна система. Не могат само да се движат и да говорят, а във всичко останало са също като животните. Игор, хайде, кажи на Андрей, обясни му, след като не разбира! Нали ти имаш котки, сигурно разбираш! Не бива да се рискува с жив организъм.

— Юленка, вие сте очарователна. — Татко леко прегърна момичето и бащински го целуна по челцето. — От къде у вас толкова любов към всичко живо? В наше време това се среща толкова рядко, особено сред младите.

Ах, този татко! Сигурно и гробът няма да го оправи. Да имаш такава съпруга като моята маминка, умна и красива, грижовна и предана, живееща само с интересите и живота на мъжа си — и да се разнежваш от млади въртиопашки. Впрочем Юля, разбира се, не прилича много на въртиопашка, но все пак…

Ами Юля, вижте я само! Притиснала се е до татковото рамо — сякаш като дъщеря отвръща на неговата бащинска целувка.

— Аз съм дъщеря на адвокат, Владимир Николаевич. А баща ми ме е учил, че никога не бива да се рискува чужд живот.

Татко грейна в усмивка и се обърна към мен:

— Ами ти, сине, какво ще кажеш? Ние тук разсъждаваме къде най-добре да настаним твоя подарък.

Аз живо се включих в обсъждането, защото трябваше да се подмажа на татко. Най-сетне ми се стори, че е настъпил съвсем подходящ момент, татко е разчувстван и размекнат, затова храбро се хвърлих с главата надолу в дълбокото.

— Татко, какво би казал на предложението ми да гостуваш в клуба на моите старци?

— Ти да не искаш да пея пред тях?

Цялата му фигура, да не говорим за лицето и гласа, изразяваше недоумение и учудване. Така де, как е възможно? Той, великият Владимир Дорошин, да пее пред някакви си пенсионери в някакъв си там задръстен старчески клуб. Немислимо!

— Не е задължително да пееш. Те с удоволствие ще послушат твоите разкази, спомени. Ти много гастролираш, общуваш с известни музиканти по цял свят. И после, би могъл да поговориш с тях за кумирите на тяхната младост, та нали ти си заварил още Козловски, дори сте пели заедно на един концерт. Познавал си Щоколов, Гмиря, излизал си на една сцена с Вишневская и Ростропович. На тях би им било много интересно.

— Ама ти да не си полудял?

— Защо? — невинно попитах аз.

Тоест прекрасно разбирах защо беше това „полудял“, но ми бе интересно дали татко ще посмее да изрече това на глас, и то пред външни хора. Бях сигурен, че няма да посмее. И ще се принуди да подбира за отказа си други аргументи, които — дай боже — аз ще успея да оборя и все пак да изтръгна неговото съгласие.

Но бях подценил баща си. И през ум не му беше минавало да откаже. Не че бе решил да се съгласи. Той изобщо не започна да обсъжда този проблем, а прехвърли разговора веднага към мен, към моята неправилно избрана професия, към моя погубен талант и към факта, че съм го бил лишил от най-голямата радост за всеки баща — възможността да се гордее със сина си. И нито Мусатов, нито красивата му млада придружителка не му попречиха в това.

Не, татко не крещеше и дори не използваше остри изрази, неговият силен баритон звучеше спокойно и сочно. Нещо повече, той беше прелъстително мек. Наричаше ме „синко“, а обичайните „ти трябва“ бе заменил с „винаги съм имал чувството, че ти би могъл“. С крайчеца на окото си наблюдавах Андрей и Юля и бих могъл да се закълна, че Мусатов искаше да излезе и да ни остави насаме с баща ми, но на добрите му намерения пречеше Юля, която, както бе стояла, подпряла крехко рамо на великолепния Дорошин, така и продължаваше да си стои. Нещо повече, докато произнасяше своята трагична тирада, баща ми нежно галеше момичето по главицата. Сиреч, аз изобщо не съм ядосан и това, което чувате тук, не е семейна сцена, нито скандал, а просто мило чуруликане на случайна тема, всъщност не чак толкова важна.

От всичко казано аз схванах едно: татко няма да дойде в моя клуб, защото го смята за безсмислено и глупаво начинание, което не си струва добрата дума. И изобщо няма намерение да ми помага в работата ми, защото колкото по-скоро я напусна, толкова по-добре ще бъде за всички и на първо място — за самия мен.

— Добре, татко, благодаря — усмихнах се аз колкото можах по-радостно, — всичко разбрах. Та какво решихме за цветето? Къде ще го сложим?

Всички облекчено си поеха дъх. И тогава аз извадих от пазвата си своето малко отмъщение, с което се бях сдобил в аптеката:

— Между другото, татко, не се тревожи, донесох ти таблетките срещу хемороиди. Лекувай се със здраве.

Неслучайно, неслучайно казват за баща ми, че е не само велик певец, но и превъзходен актьор. Всеки може да завиди на неговото самообладание. Лицето му остана все така оживено, гърбът — изправен, гърдите — изпъчени, главата — все така високо вдигната. Ала почти никой на този свят не е в състояние да контролира реакциите на вегетативната си нервна система. Така че татко позеленя. И то твърде забележимо.

— Имаш своеобразен хумор, синко — прозвуча като тътен гласът му, което не предвещаваше нищо добро.

В тези исторически минути в зимната градина нямаше глупаци. Нито един. Ето защо всички разбраха всичко.

— Владимир Николаевич! — Юля хвана баща ми за ръката и го помъкна към вратата. — Мисля, че е време да докажем на сина ви, че не страдате от хемороиди. Какво ще кажете за една мазурка? А Игор ще ни посвири.