Капан за мишки

Вцепенението ме поотпусна и аз си възвърнах способността да говоря.

— Приятели, идва празник, хайде да не обсъждаме моята работа, става ли? Оставете ме да позабравя за нея.

— Ох, извинявай — виновно каза Юля. — Не съобразих. Тогава, момчета, защо не си поговорите по вашия въпрос? Защото започнем ли да празнуваме, ще забравим всичко. Не ми обръщайте внимание, говорете си.

Честно да си кажа, на мен за нищо не ми се говореше. И най-малко от всичко на света ми се искаше да обсъждам проблемите на Мусатов, който не можел или не искал вече да използва услугите на бащата на Юля. Исках само едно: да остана с това момиче насаме за много, много часове, да й задам множество въпроси и да чуя отговорите й. Не съм особено силен по психология, има само три неща, от които що-годе разбирам: музика, котки и работата на участъковия милиционер. И нито веднъж в живота си не бях успявал така разбираемо дори за самия себе си да формулирам онова, което тази хлапачка каза за мен на третата минута от запознанството ни. Изпитах чувството, че мозъкът ми е бил видян на рентген и резултатът е бил мигом разшифрован. И сега не е нужно да обяснявам нищо на никого, защото всички и бездруго знаят и разбират всичко за мен. И кой знае защо, това не ме плаши, не ме засрамва и не ми е неприятно, а обратното — носи ми радост и спокойствие.

Но отпъдих тези опасни мисли. Юля е момичето на Мусатов и аз имам право единствено да оценя интелекта й и евентуално да го похваля, но без да влагам каквито и да било емоции.

— Дай тогава по въпроса — съгласих се аз, като се престорих на ентусиазиран. — Какво успя да намериш?

— Получих списък на хората, които са работили в един отдел с Личко, но засега не знам къде се намират те в момента и как да ги намеря.

— А нещо за самоубийството на свидетелката? Забравих как се казваше…

— Шляхтина — рече Андрей. — Елена Шляхтина. Засега нищо не се знае. Виктор Албертович, бащата на Юля, каза, че ще намери материалите по делото, а когато го попитах колко ще ми струва това, той отговори, че нищо. Та от този момент всъщност всичко се застопори. Така де, аз не съм дете, разбирам, че никой няма да му извади безплатно делото от архива, за това трябва да се плати. Нали аз платих за делото на Личко, защо тук да е безплатно? Стана ми ясно, че Виктор Албертович… как да се изразя… ме покровителства или нещо подобно, защото ние с Юля… С една дума, това ми връзва ръцете. Не искам така. От къде на къде той ще плаща от джоба си заради моите проблеми…

— Аха, а капризната Юля току-виж заявила, че младежът нещо не й харесва — намеси се момичето. — Разбираш ли, Игор, татко е много загрижен за моята женитба. Страх го е, че или ще се омъжа за някой нехранимайко, или ще си остана стара мома.

— Така ли? — изненадах се аз. Не можех да си представя такова момиче да остане „стара мома“. — Той има ли основания да си мисли така?

— Има. Характерът ми е отвратителен, както на всички млади психолози.

— Значи ти си психолог?

— Ами да. Извинявай, ако това не ти допада.

— Защо, характерите на младите психолози не са ли като на старите? — поинтересувах се аз.

— Разбира се, че са различни. Старите психолози са умни, защото живеят отдавна на този свят, а младите психолози са глупави, защото са млади. Те вече знаят много неща и умеят много неща, така че непременно трябва да демонстрират това на всяка крачка. Някой човек при приятелски, непринуден разговор им каже нещо за себе си, а те веднага: „Просто сте депресиран“. Той им говори за душата си, за проблемите си, а те: „Страдате от когнитивно разстройство“… Е, кой може да издържи подобно нещо? Нали човекът не е отишъл на преглед при психиатър, за какво са му тези диагнози? С една дума, малко хора могат да ме понасят. Бягат от мен като от чумава. А Андрюша, първо, не бяга, и второ, татко много го харесва, затова е решил с всички сили да укрепва нашия съюз. Татко вижда в Андрей бъдещ зет и се опитва да му помогне. А Андрюша не иска да му бъде задължен. Съвсем отскоро сме заедно, връзката ни може да не стигне доникъде, тогава ще излезе, че той е излъгал татковото доверие и го е вкарал в напразни разходи.

— Разбирам — кимнах аз, учуден от пълната липса на комплекси у това момиче. Не всеки може да обяснява такива деликатни неща на страничен, чужд човек, без ни най-малко да се смути. — И какви ще бъдат следващите ви стъпки?

— Не знам — отговори Мусатов. — Исках да се посъветвам с теб. Може би ще се заемеш да ми помогнеш? Естествено, не безвъзмездно. Ще плащам и на теб, и на хората, които ти предоставят информация.

Щял да ми плаща! Да се пукнеш от смях. Ами че аз за два часа, прекарани пред рояла, ще спечеля повече, отколкото за два месеца непрестанни частни разследвания. Хайде де, намерил и той детектив любител.

— Андрей, не се обиждай, но едва ли ще мога да ти бъда полезен.

— Не ти ли трябват пари? — учуди се Мусатов.

— Пари трябват на всички — казах философски. — Но аз нямам свободно време, за да ги печеля с частни разследвания. Разбери, от случай до случай има разлика. Случай като твоя изисква работа предимно в работно време, в делнични дни от девет до шест, разбираш ли? Например вземи архива: та това е държавно учреждение, така че да намирам хора, да ги придумвам, да им обяснявам, да им плащам, после да влизам в самия архив, да чакам, докато ми намерят материалите, да ги чета, да си правя извадки — това трябва да става все през деня, когато и аз съм на работа. Да се поговори с хората, които са работили заедно с Личко — това може да се прави и вечер, но аз не съм ти необходим за това, ти сам ще се справиш.

— И какво да правя? Да търся друг частен детектив, така ли?

И тогава ме осени идея. Валка Семьонов, старши участъковият, е стар мой приятел. Той има семейство, деца, господ не го е надарил с музикален талант, а трябва да печели парички. Защо не? Той има сума ти разни и разнообразни връзки, в това отношение аз не мога да се меря с него.

— Знаеш ли, Игор, все пак ми се искаше ти самият… — промърмори Мусатов.

— Ама защо?! Какво значение има дали ще съм аз или някой друг?

— Защото аз не мога повече… Уморих се да обяснявам от самото начало цялата тази гнусна история. Първо докторът в лудницата, после Виктор Албертович, Истомина… Не мога повече. А ти все пак си наясно, знаеш как стоят нещата.

Той още дълго ме придумва, а аз се съпротивлявах, впрочем не много активно, защото бях ядосан и разстроен. Ядосан на себе си заради мислите за седналата до мен Юля и разстроен по същата причина. Вече бяхме излезли на околовръстното шосе и летяхме право към дома на родителите ми, когато се предадох. Наистина, с някои уговорки.

— Добре, така да бъде. Ще те отърва от обясненията. Но пари няма да ти взема, вече си ми почти като роднина. Ще плащаш на колегата ми, който ще върши цялата организационна работа, без да задава излишни въпроси. Договорихме ли се?

— Договорихме се — облекчено каза Андрей. — А той ще се съгласи ли?

— Че къде ще върви, като трябва да храни семейство.

Мама ни посрещна на външното стълбище, наметнала на раменете си жакет от норка, изпод който се виждаше празнична дълга рокля. Всички прозорци в къщата ярко светеха, а на десетина метра от стълбището грееше осветената от специален прожектор украсена елха. Маминка открай време много я биваше да организира истински празници.

И се започна! Оказа се, че всички вече са се събрали и за пълно веселие очаквали само нас. Жалко, разбира се, че повечето от поканените гости не бяха успели да дойдат, но пък онези, които бяха дошли, не бяха изгубили с годините способността си да се радват на живота, да пеят и танцуват. Глъчката и смехът бяха такива, че ми идеше да си запуша ушите. Имаше много музикални импровизации и в художествената част на вечерта значителен принос внесоха басът чичо Ваня Люц и неговата приятелка мецосопраното, която, разгледана по-отблизо, се оказа прелестна лелка на около петдесет години с невероятно чувство за хумор. Тримата с татко прекрасно изпълниха от партитурата потпурите, които бях написал на бърза ръка. Естествено бях донесъл партитурата в единствен екземпляр, но родителите ми имат ксерокс, така че бързичко направиха копия според броя на изпълнителите. Мама седна на рояла, аз грабвах ту цигулка, ту китара, ту притичвах до мама и с нея свирехме на четири ръце. Гостите дружно пригласяха, разбира се, ако не се задавяха от смях. С една дума, празнувахме си великолепно.