Капан за мишки

След около два часа внезапно ме обля пот: нямам подарък за татко! По дяволите, как съм могъл да забравя?! Та нали още преди месец бях мислил за това и дори бях решил какво точно ще му подаря, а ето че бях забравил да го купя. Кой знае защо, имах ясното усещане, че съм го купил… Обаче не. Само го измислих. Наложи се да се кача в колата и трескаво да обикалям от цветарски магазин на цветарски магазин, търсейки растението, което толкова бе харесало на татко по време на гастрола му в Барселона. Такова цвете стоеше на перваза в гримьорната му и татко просто бе полудял по него. Ако поне знаех как се казва! Пак хубаво, че си спомнях как изглежда. Продавачките ме гледаха, сякаш бях идиот, когато сновях с безумни очи по лавиците и етажерките и мучах нещо неразбираемо за „едни такива продълговати листенца с пъпчици, отгоре червенички и с жилчици“. Към седем вечерта, когато магазините вече затваряха, най-сетне намерих каквото търсех. Разбра се, че се казвало кротон. Господи, дано сега не забравя как се казва.

Вкъщи на бърза ръка честитих на котките настъпващия празник, което се изрази в завързване на синя панделка на шията на Арина (никой друг не понасяше такива волности) и раздаване на прясно месо на всички без изключение. По принцип котешкият доктор не разрешаваше на кастрирани котки да се дава сурово месо, освен на големи празници, така че цялата ми банда се хранеше предимно със суха храна и специални пастети. Но на Приятел и Арина, на които бе разрешено да имат деца, веднъж на два-три дни давах сурово месо, заради което трябваше да ги примамвам в кухнята и да затварям вратата, та останалите да не виждат, да не завиждат и да не крадат. Останалите, разбира се, не виждаха, но усещаха, и то много добре, и правеха пред затворената врата гръмки протестни демонстрации. С ум и съобразителност особено се отличаваше старият Ринго, който, щом видеше, че вземам на ръце едновременно Приятел и Арина, се сещаше каква е работата и се втурваше към кухнята, събаряйки всичко и всички по пътя си, сядаше пред хладилника и си придаваше скръбния вид на същество, което никога не е било хранено. Тоест свиреше на струната на съжалението ми. Мен с такова нещо не могат да ме трогнат, но подозирам, че приятелката ми Светка Безрядина, която храни котките в мое отсъствие, се поддава. В чест на празника днес месо получиха всички.

На масата намерих дългия списък, продиктуван ми сутринта от маминка: онова, което тя не е успяла да купи и което аз трябва да занеса на всяка цена. Естествено аз благополучно бях забравил за този списък. Прегледах го бегло, за да преценя в кои магазини трябва да отида, и се натъкнах на непозната дума. Това пък какво е? Когато сутринта пишех под диктовка, бързах и не попитах. Някакъв си асклезан. Може би е лекарство? Името подхожда за лекарство.

Градският телефон на родителите ми беше постоянно зает, безрезултатно набирах петнайсетина минути, при което мобилните телефони и на двамата бяха включени, но вероятно се намираха далеч и от мама, и от татко. Беше вече осем и половина, в десет бях обещал да мина да взема Мусатов и приятелката му, така че времето ме притискаше и аз реших все пак да тръгвам да пазарувам, включително тайнствения асклезан. Щом намерих цветето, без да знам как се казва, все някак ще се оправя и с него.

Към девет и половина, напълнил цяла количка с продуктите, споменати в списъка, минах през касата, унило погледнах затворения аптечен павилион, натоварих покупките в багажника на колата до татковото цвете (май отново бях забравил как се казва) и останалите подаръци и се завтекох към денонощната аптека. На моя въпрос за асклезана веднага ми отвърнаха с удар под лъжичката:

— Таблетки ли искате или мехлем?

Наложи се да звъня по телефона. След като набрах номера, попитах възрастната фармацевтка:

— А за какво е то? Срещу каква болест?

— Проблеми с вените. На краката или пък хемороиди…

Ах, да, вените. Разбира се, това е за татко, съвсем бях забравил. Певците постоянно са на крак и вените са слабото им място. Седнал не се пее, няма опора.

Този път ми провървя, мама вдигна веднага:

— Ама разбира се, че таблетки. Та нали ти казах сутринта.

Така ли? Виж ти, някак е минало покрай ушите ми. Впрочем можех и сам да се досетя. Татко е публична личност, в смисъл, че част от репетициите и всички спектакли стават пред хора и невинаги е удобно да си сваля панталона и да си маже краката.

— Таблетки — казах полугласно на продавачката и започнах едновременно да вадя пари и да слушам мамините вайкания.

Колко лош син съм бил, как не съм можел да запомня какви болежки има татко и с какво ги лекува. Оказа се, че той използвал асклезан от цели две години… Повече не я слушах, защото в главата ми се зароди план за едно дребно отмъщение. Не на мама, разбира се. На татко. Още не можех да му простя любовната забежка, която се бе разкрила миналата есен и за която мама естествено нищо не знаеше. Но аз знаех. И му подготвих една малка гадост, която щях да пусна в действие, ако татко кажеше нещо, което не би ми харесало.

В десет и пет стигнах на мястото на срещата ми с Мусатов. Андрей държеше голям пакет — вероятно подаръци за всички участници в тържеството. Маминка щеше да бъде във възторг. Тя толкова обича под елхата да се издига цяла камара подаръци! До Мусатов бе застанала стилна дребничка мацка с ярки живи очи.

— Запознайте се: Игор, Юля — представи ни Андрей.

Те се качиха в колата, Юля седна до мен отпред, Андрей — отзад, и полетяхме към околовръстното шосе.

— Игор, а вярно ли е… — започна Юля.

Ето на, сега ще попита вярно ли е, че съм участъков милиционер. И ще започне да задава идиотски въпроси за какво ми е потрябвала такава работа. Или как при такава работа имам толкова скъпа кола. Или вярно ли е, че баща ми е онзи същият Дорошин. Господи, колко ми е омръзнало всичко това!

— … че имаш пет котки?

Добре че мълчах в момента, инак щях да се задавя.

— Чиста истина.

— Тогава разбирам.

— Какво разбираш?

— Защо си участъков милиционер.

О, и тая си я биваше! Познава ме от пет минути, а вече всичко разбирала!

— Така ли? — скептично попитах аз. — И защо съм участъков милиционер?

— Защото умееш да обичаш и да се грижиш за онези, които не те обичат. Не всеки го може. Повечето хора се стремят към гарантирана взаимна любов, а да обичат просто така, без да разчитат на ответно чувство, умеят и искат единици. В нашата страна никой не обича милицията, така че и на милиционерите им е трудно да обичат хората.

Изгубих дар слово. Разбирах, че трябва да поддържам разговора, но не можех да отговоря. Като че онемях. Слава богу, на помощ ми се притече Мусатов.

— Ей че го каза, Юлка! — засмя се той. — А котките какво общо имат тук? Каква е връзката?

— Ами съвсем пряка е — невъзмутимо отговори момичето. — Котките не са кучета, те се отнасят към стопаните си чисто потребителски. Те не са стадни животни и не се нуждаят от любовта и одобрението на водача. Виж, кучетата се нуждаят, затова за тях е толкова важна любовта на стопанина им и те се стараят по всички достъпни за тях начини да заслужат тази любов. Котките пък не се нуждаят, те са независими, индивидуалисти. Те просто позволяват на стопанина да обитава тяхната територия, при условие че стопанинът редовно изпълнява възложените му функции. Да ги храни, да им чисти и така нататък. Човек, който има пет котки, не може да не разбира това. Ти го разбираш, нали? — обърна се тя към мен.

— Разбирам го — промълвих аз.

— Ето виждаш ли — отново се обърна тя към Андрей. — Игор разбира. И въпреки това ги обича. Значи по принцип е способен на безкористна и несподелена любов. А човек, който не е способен на това, не може да работи като участъков милиционер.

— Ако човек те слуша, значи у нас всички участъкови милиционери са способни да изпитват несподелена любов — позасмя се Мусатов.

— Не пресилвай, не казах точно това. Имах предвид, че истински добър участъков милиционер може да стане само онзи, който е способен на тези неща. А останалите ще работят по принуда.