Капан за мишки

Лев Александрович стана от леглото и веднага отиде в антрето. Ключовете от апартамента бяха на поличката, където ги бе оставил снощи, когато бе дошъл. Значи Ситников вече бе успял да дойде и да отключи. Да си хванел любовница… Пфу, каква глупост! Трябва просто да се разбере със Славка всяка вечер да го заключва, а на сутринта да донася ключовете — това е то. Тогава няма да има проблеми и с Жана, ако тя реши да го посети в градския апартамент.

Той взе душ, избръсна се, закуси и отиде в офиса. В навечерието на Нова година суетнята беше по-голяма от обикновено, сякаш от нищото се бяха появили спешни въпроси, които той трябваше непременно да реши преди празниците. До вечерта Лев Александрович почти напълно се отърси от вчерашните сътресения, предизвикани от посещението на милиционера и скандала с жена му, изпрати секретарката Ларочка в близкия китайски ресторант, като й поръча да му вземе две порции гъби му-ер с бамбукови кълнове и две порции ориз със скариди. Не му се искаше да вечеря пред хората, а сам не умееше да готви. Когато момичето се върна с фирмения пакет с гореща храна в опаковки от прозрачна пластмаса, Аргунов повика шофьора и замина за „Маросейка“.

Лев Александрович дори успя да изпита удоволствие от храната, притоплена в микровълновата фурна. „Няма нищо страшно — повтаряше си той, — всичко ще се оправи, онзи път се размина — и сега нищо няма да се случи“. Малко се тревожеше, задето още не можеше да намери Ситников по телефона, за да го помоли да дойде, да заключи и да вземе ключовете до сутринта, но знаеше, че приятелят му може да закъснее много на някое съвещание с ръководството или да подготвя документи в комисията при Думата; в такива случаи той изключваше мобилния си телефон. В края на краищата Аргунов му изпрати SMS и търпеливо зачака Ситников да му се обади.

Изгледа някаква глупост по телевизията и осъзна, че не може да се съсредоточи и не разбира какво му говорят от екрана. Поразмотава се из празния апартамент, на няколко пъти вдига слушалката на телефона, за да се обади на жена си, но се отказваше. Трябваше да се заеме с нещо, с нещо такова, което не изискваше умствени усилия, на които Аргунов просто не бе способен в момента. Изми останалите след вечерята мръсни съдове. Запари си пресен чай и реши да разчисти кухненските шкафчета. Казват, че преди Нова година човек трябва да изхвърля старите, негодни за използване вещи, ето на тогава — и той ще изхвърли продуктите с изтекъл срок на годност и всички стари чаши и чинии, по които намери пукнатини.

Решително разчисти масата и започна да нарежда върху нея всичко, което вадеше от окачените шкафове от кухненското обзавеждане, като междувременно си припомняше как майка му тичаше да си пази реда на опашката за ето тези покрити с гетинакс мебели, които тогава, в началото на осемдесетте, изглеждаха връх на удобството и красотата. Ами тези тенекиени кутии с капаци на червени и бели точки! В тях държаха брашно, захар, сол, чай, фиде, и то не вътре в шкафовете, а задължително на откритите полици, като украшение на интериора. Кутиите се продаваха далеч не навсякъде, трябваше човек да ги „намери“, така че те бяха гордост и се държаха на показ.

В една от кутиите той намери остатъци от брашно, смесено с буболечки. Виж ти, няколко години Аргунови живеят извън града, Жана отдавна нищо не е пекла в този апартамент, а брашното е останало… И половин буркан чай. Когато отвори третата кутия, Аргунов се вцепени. На дъното сиротно се подмятаха няколко сухи късчета фиде. Там имаше и пластмасова розова шнола за коса. Малка. Детска.

„Не — трескаво затупка в главата му спасителна мисъл, — не, това не може да е СЪЩОТО. Това е на Лялка. Лялка като мъничка носеше такива шноли. Няма значение как се е озовала тук, важното е, че това е шнола на дъщеря ми“.

Лев Александрович безсилно се отпусна на стола. Той си спомни, че Лялка винаги беше късо подстригана, не можеше да търпи дълга коса. Но може би… Просто е забравил. Разбира се, просто е забравил, той не може да си спомня такива подробности — като прическата на дъщеря му в ранното й детство. До определена възраст децата не си избират прическата, правят го родителите им, обикновено майките. Да, вече в съзнателна възраст Лялка не носеше дълга коса, тя беше много гъста и къдрава и беше истинско мъчение да я сресва, особено след като я измиеше. Ами по-рано, когато беше съвсем малка? Трябва веднага да се обади на Жана и да я попита, тя е майка, длъжна е да помни по-точно. Впрочем как така ще се обади на Жана? И какво ще й каже? Как ще я попита? Как ще обясни интереса си към външността на дъщеря им, когато е била на седем-осем години? Или дори на пет-шест? Глупости, глупости, глупости! Трябва да намери детски снимки на Лялка. Само че в този апартамент няма снимки, всичките са там, в извънградската къща.

Но какво става със Ситников? Защо не се обажда?! Къде е той в края на краищата?!

Лев Александрович грабна телефонната слушалка и отново набра познатия номер. Този път телефонът на Ситников не беше изключен, но Слава дълго не отговори. Най-сетне Аргунов чу познатия глас:

— Да, Льова. Какво се е случило пак?

Гласът беше недоволен и дори малко раздразнен, но Аргунов не обърна внимание на това.

— Слава, ела веднага — настоя той.

— Защо?

— Намерих…

— Какво намери?

— НЕЩО.

— Пак ли?!

— Да — с усилие изрече Аргунов.

— По дяволите… Ама нали те заключих! Как си успял?

— Това е тук отдавна… Дори не мога да си представя от кога.

— И какво е то?

— Детска шнола. Шнола за коса. Розова. От пластмаса. Беше в една кутия в кухнята. Нали ги знаеш онези тенекиени кутии с капаци, в нея сме държали фиде…

Кой знае защо, Аргунов имаше чувството, че колкото повече подробности за страшната си находка изброи, толкова по-лесно Ситников ще намери приемливо обяснение и ще разсее кошмара.

— Сигурен ли си, че не е на Лялка? — Гласът на Вячеслав Антонович вече не бе раздразнен, а доста разтревожен.

— Не знам… Не си спомням.

— Ами погледни я по-внимателно — посъветва го Ситников. — Може там да пише нещо.

— Какво да пише?! Какво може да е написано там?

— Например инициали. Л. А. — Ляля Аргунова.

Аргунов вдигна шнолата до очите си. Не, нищо не се виждаше. Имаше някакви букви — определено, но без очила той почти нищо не виждаше.

— Почакай, ще си взема очилата — каза той в слушалката и отиде в хола да извади очилата си от джоба на сакото.

След като се въоръжи с оптика, Лев Александрович отново се зае да разглежда парчето розова пластмаса. Сега буквите се виждаха отчетливо и гласяха, че изделието е произведено във Франция. Във времената на Лялкиното детство, началото на осемдесетте, в Русия не можеше да има такива шноли, не се продаваха. Може да я е донесъл някой познат? Така развълнуван, Аргунов не можеше да си спомни някой да им е носил сувенири от Франция. Пък и никой от неговото обкръжение не беше ходил във Франция, в онези времена дори пътуването до България се смяташе за голям късмет. А почти всички негови познати от научните среди бяха от категорията, на която бе забранено да излиза в чужбина.

Освен това на шнолата имаше малка цветна рисунка, изобразяваща момче с кръгли очила и черна мантия. Хари Потър. Него го бяха измислили съвсем наскоро, само преди няколко години.

— Не е на Лялка — дрезгаво изрече Аргунов. — Какво да правя, Слава? Няма да понеса това, ще полудея.

Новогодишният празник има една особеност: колкото и да се готвиш за него, той се прокрадва внезапно и непременно се оказва, че не си свършил още много неща, не си решил сума ти въпроси и в последния момент изведнъж ти хрумва, че си забравил да купиш подарък на някого. Не знам как е с другите, но с мен винаги е точно така. 31 декември се е превърнал за мен в ден на суетливо и глупаво тичане напред-назад из района — заради ежедневните служебни задачи и спорадичното влизане в някой магазин. Първо си спомних, че не съм купил подарък за приятелката на Мусатов, а ако под мамината разкошна елха не се намери празнично опаковано пакетче за нея, маминка няма да ме разбере. Бях повече от сигурен, че вече е купила нещо от себе си за това момиче, което нито тя, нито аз бяхме виждали. Но в традициите на родителския ми дом беше да има подаръци от всекиго за всекиго. Тоест отделно от родителите и отделно от другаря капитан Дорошин. А аз не знаех дори името на момичето… Мусатов май веднъж го беше споменал в разговор, но аз не бях обърнал внимание и не бях го запомнил. Добре че след перестройката в нашия новогодишен бит навлязоха персонажите от източния календар: ако не знаеш какво да подариш — подаряваш съответната фигурка, това не може да се сбърка. Настъпващата година е година на Петела, така че за госпожицата на Мусатов аз избрах симпатична жълто-червена плюшена кокошка, която предизвикателно кудкудякаше, когато я натиснеш по гърдите.