Страница 47 из 100
Бяха минали почти два месеца, откакто намери в гардероба си детската тениска. Той вече се бе поуспокоил и не щеш ли, някакъв милиционер…
Нетърпимо му се допи, но той реши да почака Ситников. Неприлично е някак да пиеш сам, много прилича на алкохолизъм.
Вячеслав Антонович пристигна, както обикновено, без закъснение, точно трийсет минути след обаждането на Аргунов.
— Защо не си светнал лампите? — сърдито попита той, когато влезе в апартамента. — Да не си в траур?
— Славка, какво да правя? — веднага започна Аргунов. — Бях сигурен, че и този път се е разминало, и не щеш ли — милиция… Можеш ли да научиш какво са искали?
— Е, как да науча, как?
Ситников извади от барчето бутилка, наля половин водна чаша уиски и я подаде на Лев Александрович.
— Пийни и се овладей, Льова. Какво мога да науча? Как? Едно е да си пъхнеш носа в сводка за града или областта и съвсем друго — да проявиш интерес към хода на някое следствие. Никой нищо няма да ми каже, а ако размърдам силните си връзки, ще трябва някак да обясня любопитството си. Ти по-добре ми кажи: продължаваш ли да спиш сам?
Аргунов изпи уискито до дъно и каза:
— Да.
— Защо? Нали те посъветвах да спиш в една стая с Жана, за да провериш ходиш ли насън или не.
— Опитах, но тя не иска. Вече е отвикнала да спи с мен, сама й е по-удобно. И после, има някакви проблеми… по женската част, знам ли. С една дума, става често и й е неудобно… Не знам. Жана отказа да спи в моята спалня и не ме пуска в своята. Казва, че съм хъркал много силно и съм й пречел.
— Добре. Къде дяна тениската?
— Изгорих я, както ми каза.
— Браво. Хайде пийни още малко, че си съвсем неадекватен.
Той отново наля и подаде чашата в ръката на Аргунов.
— Сега ме чуй много внимателно. За една нощ ли си дошъл тук, или ще останеш?
— Ще остана. Ще поживея тук известно време.
— И това е правилно. Значи така: незабавно си намираш любовница и я настаняваш в този апартамент, ясно? Дори случайно насън да се опиташ да отидеш някъде, тя няма да те пусне.
— Но това не може да продължава до безкрай — запротестира Лев Александрович. — Докога смяташ, че мога да остана тук? Седмица, две. В краен случай — месец. А после какво? Та аз не мога да се преместя в Москва завинаги, а Жана да оставя извън града. Днес се скарахме, аз се държах ужасно грубиянски и си тръгнах, но рано или късно ще трябва да се сдобрим. И тогава ще се наложи да се върна.
— Или да се разведеш — присмехулно подхвърли Вячеслав Антонович.
— Да не си луд?
— Аз — не. А за теб още не знам. Ти за какво мислиш, Льова? Че е много лошо да се развеждаш с жена си? А помисли ли колко е лошо да лежиш в затвора или в лудницата? Ти си убиец, колкото и да е печално това. Досега някак се измъкваше, но ако искаш да останеш на свобода, ще трябва да живееш по друг начин, дори никак да не ти се ще. Длъжен си да вземеш всички мерки, за да не се повтарят повече тези твои лунатични подвизи. На твое място аз бих поговорил откровено с Жана, бих й разказал всичко — и за миналото също. Тя би ти помогнала. Но ти си различно устроен, не можеш да признаеш на жена си. Е, тогава ще трябва да доведеш тук друга жена, която нищо няма да знае, но поне ще те следи и няма да те пуска навън в безумно състояние. Трябва само да направиш така, че Жана да не идва тук. Ще можеш ли?
— Господи, Славка — простена Аргунов, — какви ги говориш? Каква жена? От къде ще я намеря?
— По-рано намираше. Мисля, че нямаше проблеми с тези неща.
— А как да направя така, че Жана да не идва тук? Та аз не мога да й забраня да идва.
— Смени бравите. Престани да се паникьосваш. И да не ти е хрумнало да бягаш от милицията — това ще събуди подозрения. Ако дойдат още веднъж — поговори с тях, отговори на въпросите им. Засега те в нищо не те подозират, мислят, че си свидетел, който може да е видял престъпника. Е, кажи им, че не си видял никого. Или измисли, че си видял, хубавичко ги излъжи. Дръж се спокойно и дружелюбно.
— Защо смяташ, че не ме подозират?
— Ами ако те подозираха, щяха да те чакат у вас, докато се прибереш, после да те задържат и да те закарат в участъка с белезници, а нямаше да си отидат ей така, без нищо. И при всяко положение онзи милиционер нямаше да дойде у вас сам, щяха да бъдат двама или трима, ако смятаха, че си престъпник. А той е бил сам. Нали?
— Жана каза… Май е бил сам.
— А какво конкретно ти каза? Можеш ли да повториш дословно?
— Че са ме търсили от милицията.
— Търсили са те — замислено повтори Ситников. — Могъщ е руският език, понякога не можеш да разбереш за какво става дума. Дали е безлично изречение, или милиционерът не е бил сам. Ама ти защо не я попита за подробности?
— Притесних се, нервирах се. Започнах да й крещя. Е, да, сглупих, държах се като последния идиот, но какво сега, и ти ли ще ме тормозиш до безкрай? Повиках те като приятел, за да ми помогнеш, а не за да слушам забележките ти!
Алкохолът бе подействал и Аргунов беше станал агресивен.
— Сега крещиш и на мен — поклати глава Вячеслав Антонович. — Ех, Льовка, Льовка. Хайде лягай си, утрото е по-мъдро от вечерта. Когато се наспиш, помисли за това, което ти казах. Ако е проблем да си намериш жена, ще ти помогна. Изобщо не е задължително да си играеш на романтика, можеш просто да я наемеш за пари и да й обясниш в какво се състоят задълженията й.
— Какво, да не би според теб да трябва да й обяснявам, че насън излизам от къщи и убивам деца? — разяри се Лев Александрович. — Ти да не откачи напълно?
— Не ми викай — повиши глас Ситников. — За жената можеш да измислиш каквато искаш легенда, колкото да те пази, докато спиш. На никого нищо не бива да признаваш, запомни това. Край, тръгвам си, утре трябва да ставам рано. А ти си пийни още и лягай да спиш.
— Значи ти няма да ми помогнеш? — ядосано попита Аргунов. — Напразно ли разчитах на теб?
— Льова! — Ситников, който вече се бе приготвил да си тръгне, отново седна и сложи ръка на рамото на приятеля си. — Аз не мога да направя това, за което ме молиш. Разбираш ли? Не мога. Нямам такива възможности. Мога да ти помогна само със съвет и приятелско съчувствие. Но ти не искаш да чуеш съветите ми. Ще трябва да се задоволиш само с моето съчувствие. Какво друго мога да направя за теб?
С трепереща ръка Аргунов си наля уиски, този път пълна чаша, и го изпи на няколко големи глътки.
— Не ме оставяй — продума той, притворил очи. — Не ме оставяй сам. Пренощувай тук. Та теб никой не те чака вкъщи. Какво значение има къде ще спиш? Страх ме е, Славка. Ами ако заспя и…
— Не мога — меко каза Вячеслав Антонович. — Виждаш ли в какъв вид съм дошъл? Дънки, пуловер. Не мога утре да отида на работа в този вид. И всички документи, които ще ми трябват, са вкъщи. Трябва да се прибера.
— Добре, ами аз? — Пиянски сън вече надвиваше Аргунов и на мястото на агресивността дойде почти неразбираемо ломотене. — Представи си, че…
— Ще те заключа. Ще взема ключовете и ще заключа вратата. А утре сутринта преди работа ще мина оттук и ще отключа. Няма къде да се денеш от заключен апартамент. Хайде ставай, ще те сложа да си легнеш.
Вячеслав Антонович грижовно заведе приятеля си до спалнята, помогна му да се съблече и да си легне. Взе ключовете, заключи и двете брави и си замина.
На сутринта Лев Александрович се събуди с натежала глава, но определено по-спокоен. С неудоволствие си спомни снощния си разговор със Ситников и леко се разкритикува за невъздържаността и грубостта си. Така де, какво иска от Славка? Та нали Славка не е министър на вътрешните работи и дори не е началник на Московското управление на вътрешните работи, той е само началник-отдел в Министерството на икономическото развитие. Нищо общо… Аргунов искаше от него невъзможното. Но все пак той е истински приятел, дотича още след първото повикване, постара се да го успокои, даваше му някакви съвети. Може би невинаги умни, но пък от сърце, с искреното желание да помогне. След разговора с него всичко започна да изглежда не толкова катастрофално. Ами ако наистина проблемът изчезне от само себе си? Онзи път, преди трийсет години, се размина, защо и сега да не може да се размине? Може. Той, Аргунов, е извършил само един, както се изрази Славка, лунатичен подвиг, оттогава са минали почти два месеца и нищо не се случи. Повече подвизи няма да има и никой нищо няма да научи.