Капан за мишки

— Колко пъти съм ти повтарял, че мразя милицията! Колко пъти съм ти повтарял, че няма да търпя тези дегенерати в дома си! Как си посмяла да ги пуснеш?!

— Льова, ти имаш право да обичаш или да мразиш милицията — това си е твой личен избор, но хората си вършат своята работа. Защо трябва да им преча? Нима ти е трудно да отговориш на няколко прости въпроса, без да правиш от това трагедия?

С крайчеца на съзнанието си той успя да се учуди, че Жана търпи крясъците му и не избухва в отговор. Той беше отишъл толкова далеч, а тя бе толкова спокойна…

— Нямам намерение да разговарям с тях! Абе те да не са откачили? Как смеят да идват в дома ми с идиотските си въпроси?! Да не съм ги видял повече в дома си!!!

— Ще дойдат довечера, по-късничко, казах им, че се прибираш към десет. Льова, не ти ли се струва, че се държиш неприлично?

Ето на, значи тя не е чак толкова спокойна, просто Жана умее добре да се владее.

— И ми позволи да ти напомня, че това не е само твой дом, а и мой — продължи Жана Викторовна. — Или вече нямам право да пускам тук когото сметна за нужно?

— Защо си им казала, че се прибирам към десет? Кой те е молил да ги информираш за моя дневен режим? Защо се бъркаш в чужди работи?

Той с ужас се слушаше сякаш отстрани и разбираше, че е започнал отвратително просташка кавга и произнася глупави и недостойни думи, след които ще бъде много трудно двамата да се върнат към нормалните си взаимоотношения. Но нищо не можеше да направи. Не беше по силите му.

— Не желая да виждам твоите милиционери — заяви той и рязко се дръпна от масата. — Ако дойдат, ще им кажеш, че съм заминал за няколко дни по работа. Не знаеш кога ще се върна. Ако много съм им потрябвал, да почакат или пък да се оправят без мен.

Без да погледне жена си, той тръгна към стълбището за втория етаж. В спалнята бързо събра всичко необходимо, взе куфарчето с документите и слезе долу.

— Ще поживея в московския апартамент. И да не си посмяла да кажеш на тези кретени, че съм в Москва, и да им дадеш телефоните ми.

Жана Викторовна седеше неподвижно до масата — в същата поза, в която я бе оставил преди двайсетина минути. Храната в чинията й бе останала недокосната. Тя дори не вдигна глава и не се обърна към мъжа си.

— Жануся, хайде, прости ми — помирително каза Лев Александрович. — Изпуснах си нервите. Безобразно избухнах. Имам неприятности в завода, целият съм кълбо от нерви. Представяш ли си какво ще стане, ако се нахвърля така на твоите ченгета? Като нищо може да ме арестуват за дребно хулиганство.

Аргунов направи несръчен опит да се пошегува и така да тушира конфликта, но не успя. Жена му мълчеше.

— Е, аз да тръгвам, нали?

— Тръгвай — глухо издума тя. — Отвратителен си. Колкото по-дълго не те видя, толкова по-добре.

Той не извика шофьора Миша, изкара от гаража своя лексус и потегли към града. Пътувайки по околовръстното шосе, извади мобилния си телефон и набра номера на Слава Ситников.

— Слава, онези ме потърсиха — кратко съобщи той, като се стараеше гласът му да не трепери.

— Кои? — не разбра Вячеслав Антонович.

— От милицията.

— Такааа — проточи Ситников. — За… онова ли?

— Сигурно. Не знам точно — припряно заговори Аргунов. — Нямаше ме вкъщи, Жана е разговаряла с тях. С една дума, не е за телефон. Отивам в апартамента на „Маросейка“.

— Кога ще пристигнеш там?

— След трийсетина минути.

— Добре, ще дойда.

Лев Александрович обичаше нежно и предано московския си апартамент — беше същият, в който бяха минали детството и младостта му. Не променяше в него друго, освен нещата, които явно излизаха от строя. Например смени санитарните съоръжения, но остави старите мебели, онези, които бяха купили още родителите му. В този апартамент той се бе готвил за матура, после беше писал дипломна работа, сетне дисертация и други научни трудове, тук преди много години доведе Жана, тук дъщеря му — Лялка, направи първите си крачки. От тук за последен път взеха в болница родителите му — първо баща му, а после, след пет години, и майка му. Тук бяха дошли да ги поменат техните приятели. Ако не беше Жана, нейната настойчивост и активност, той и до днес щеше да живее тук, в просторния тристаен апартамент в центъра на Москва.

Именно Жана преди доста години, в края на осемдесетте, бе започнала да го врънка и уговаря да вземе пример от другите, които зарязваха науката, захващаха се с бизнес и забогатяваха буквално за дни. Тя постоянно се оплакваше, че парите не стигат, и се възхищаваше на практичността на бившите колеги на Аргунов. Молеше, вдигаше скандали, притискаше го. И постигна своето. Сега Лев Александрович Аргунов живее в извънградска къща с хубав парцел, притежава печелившо производство на строителни конструкции, разработени въз основа на собствени и патентовани технологии, но при всеки удобен случай идва в апартамента на „Маросейка“ — ту следобед, да си почине малко, ту пък вечер, за да пренощува.

Аргунов влезе в антрето, непоглеждайки, остави на пода сака с багажа и куфарчето с документите и без да пали лампата или да се съблича, отиде в хола и се тръшна на дивана. Диванът старчески въздъхна и недоволно изскърца. Беше на много години, отдавна се канеше да предаде богу дух, но Лев Александрович търпеливо го бе ремонтирал поне десет пъти, бе викал тапицери, за да сменят протритата и прокъсана на места дамаска, но и през ум не му бе минавало да го изхвърли. Това беше същият диван, на който родителите му вечер бяха гледали телевизия и на който той като студент и аспирант бе започвал да прелъстява познати момичета, преди елегантно да ги поведе към своята стая.

Поседя няколко минути със затворени очи, после бавно протегна ръка към лампиона, дръпна копринения шнур и се огледа. Ами че той редовно идва тук… Ами ако тук спи и… Не вкъщи, не извън града, а именно тук, както някога, преди много години. Той заспива и после става нещо такова, за което никога не си спомня. Отива някъде, прави нещо и се връща тук, за да се събуди и нищо да не знае. Защо това не му беше хрумвало по-рано? Защо си мислеше само за вкъщи, за Жана, за спящия пазач? От друга страна, нали милиционерът е идвал ТАМ, извън града, значи са го виждали ТАМ, а не тук. Впрочем това нищо не означава, може би са го виждали на съвсем друго място, а милиционерът е отишъл там, където той живее, на известния адрес. Жана не му каза за кое място конкретно е ставало дума. Защо не му каза? Защото той, Аргунов, не я попита, не й зададе нито един нормален въпрос, а веднага изпадна в истерия, разкрещя се и измести целия разговор към съвсем друга плоскост. Впрочем възможно беше тя да не знае на кое място са го виждали, милиционерът може и да не й е казал. Трябваше да се обади на Жана и да поговори с нея спокойно, да я помоли за извинение, а когато тя омекне — да й зададе всички нужни въпроси, за да си изясни какво точно й е казало онова ченге и за какво е питало.

Или не биваше да й се обажда? За нищо да не пита и нищо да не знае? Още повече че идваше Нова година, двамата с жена му имаха големи планове за празника, а той си тръгна и не каза нищо за 31 декември… Жана щеше да иска обяснения, а за обяснения, които тепърва трябваше да измисли, той нямаше сили.

„Мислех, че си Лъв5, а ти се оказа обикновен Льовочка“ — така му беше казало преди много години едно момиче, което му се предложи, но без резултат. Аргунов никак не я харесваше, тя не му беше нужна и той дори не опита да се преструва или да се прави на нещо специално. Сигурно не се бе държал твърде тактично — в онези години още не беше натрупал опит да отказва на момичета, беше се смутил и очевидно бе изрекъл нещо неприятно, а може би и грубо. Сега той вече не си спомняше как именно се бе държал, но ето че задълго бе запомнил думите й. Ти не си Лъв, ти си Льовочка. Ето че тя се оказа права.

У него винаги бяха живели двама души — Лъв и Льовочка. Единият притежаваше буден ум и стремеж да стигне до същината на нещата, да доведе мисълта докрай, беше търпелив и методичен, но само в онова, което се отнасяше за любимата му наука. Докато вторият — Льовочка, беше боязлив, слаб и непоследователен, не умееше и не обичаше да си изяснява отношенията с хората, страхуваше се от конфликти и се стараеше да избягва всичко неприятно, което можеше да го изкара от релси. Лев разсъждаваше логично и ясно, докато Льовочка бързо се уморяваше от тягостни преживявания и умееше твърде успешно да изтиква от съзнанието си всичко, което пречеше на душевното му спокойствие. Преди много години, когато намери коланчето от детска рокличка на точици, Аргунов около два месеца беше Лъв, опитваше се да се самонаблюдава и да научи истината. В течение на първия месец той постоянно изпитваше ужас от самия себе си, втория месец прекара в страх, че ще го хванат и хвърлят в затвора, а на третия месец се превърна в Льовочка, който нищо не иска да знае, защото всичко това е прекалено сложно, прекалено страшно и прекалено натоварващо. Душата, която не можеше да се справи с тежкия товар, предпочете да се престори, че този товар не съществува. Аргунов мразеше онези страни на битието, които не можеха да се опознаят с помощта на логически анализ и изискваха емоционални усилия.

5

Лев (рус.) — лъв. Льова, Льовочка са умалителни от името Лев. — Б.пр.