Капан за мишки

Иван Аркадевич ужасно се зарадва на моето обаждане, разбра всичко от половин дума и само след половин час ми звънна моята въодушевена маминка:

— Представяш ли си, Егорушка, колко хубаво става! Обади се Ванечка Люц! Толкова внезапно! Нямал никаква представа къде да отиде за Нова година, правел някакви планове, но всичко се провалило, така че той ни покани с татко ти на ресторант, а аз му казах…

Е, и бездруго можех да се досетя какво му е казала маминка. Иван Аркадевич щеше да дойде на Нова година у нас със своята възлюбена мецосопрано и да вземе със себе си и директора на операта, в която те с татко пеят в „Трубадур“. Естествено директорът щял да бъде със съпругата си. И тъй, осем души гости и ние тримата — ставаме единайсет. Напълно прилична бройка.

— Ах, Егор, ако беше се оженил навреме, вече щеше да имаш деца, а ние с татко ти — внуци. Все пак колко е хубаво семейството да е голямо! — отново подхвана маминка нескончаемата си песничка относно моя неправилен начин на живот.

Изслушах тази песничка мълчаливо, като междувременно четях книга. Отдавна съм се научил да върша тези две неща едновременно, без да изпускам и дума нито от текста, нито от телефонната слушалка.

И същия ден, вече съвсем късно, неочаквано се обади Андрей Мусатов, когото вече бях забравил толкова трайно, че си спомних кой е с доста усилия — едва когато той се представи.

— Бих искал да се посъветвам с теб, ако може — учтиво и ненатрапчиво каза той.

— Може, разбира се, защо да не може — без особен ентусиазъм отговорих аз. — Доколкото си спомням, ти имаш опитен консултант от адвокатското съсловие. Нещо не е наред ли?

— Не е там работата. — Андрей направи пауза и на мен ми се стори, че се колебае дали да ми каже нещо или не. Вероятно реши да го каже. — Разбираш ли, имам връзка с дъщеря му.

— С чия дъщеря? На този Албертович със смешното фамилно име ли?

— Ами да. И сега се чувствам неудобно да използвам услугите му. Той е много умен човек, много опитен, а и връзките му са много широки, но… Разбираш ли, постоянно имам чувството, че ми взема по-малко пари, отколкото би вземал от друг клиент… С една дума, не знам, не мога да го обясня, но ми е неудобно.

Не бях сигурен, че Мусатов е прав, но ми хареса, дето не му бяха чужди известна деликатност и дори душевен финес.

— Защо, отношенията ви с момичето сериозни ли са?

— Това теб какво те засяга? — рязко попита той.

Готов съм да се закълна, че в този момент той се навъси и сви устни. Макар естествено да не го виждах.

— Помислих си, че ако не са сериозни, може би няма да е зле да ги пожертваш, за да си запазиш опитния консултант, а? Защото твоят проблем е дълбоко личен, семеен, а не служебен, който може да се претупа. Стараеш се за себе си. Твоят Албертович има връзки, познанства, знания, а това струва скъпо. И после, той има едно съществено предимство пред мнозинството днешни частни детективи: на подходяща възраст е за твоя проблем, разбираш ли? В средата на седемдесетте вече е работел, въртял се е в правоохранителните структури и може чрез общи познати да намери хората, които са познавали и си спомнят и досега твоя Личко. За него това е по-лесно, отколкото за нашите връстници. Така че си помисли добре кой е по-важен за теб — таткото или щерката.

— Благодаря за съвета — сухо отговори Андрей. — Моите отношения с Юля са доста сериозни, затова исках да помоля за помощ теб. Но ако ти…

— Е де, недей така — засмях се аз. — Защо си толкова обидчив? Не ми се връзвай, нали знаеш, че ние, ченгетата, сме простаци. Грехота е да се сърдиш на простодушно момче като мен. Между другото, не искаш ли да посрещнеш Нова година с мен, моите родители и техни приятели? Такова едно театрално-музикално купонче в къща извън града. Тъкмо ще можем да си поприказваме. Естествено поканен си с твоята дама.

Честно казано, на нищо не разчитах, когато канех Мусатов. Смешно е да се предполага, че един млад преуспял служител на богата фирма два дни преди Нова година няма определени планове за празничната нощ. Но тъй като си бях поставил за цел да направя маминка доволна и щастлива, стрелях по всички мишени наред с надеждата някъде да уцеля. И колкото и да е странно, уцелих. Оказа се, че Юля категорично не пожелала да заведе Андрей в компанията на своите познати и също толкова категорично отказала да се запознае с приятелите на Андрей. Вече били решили да посрещнат Нова година само двамата у Мусатов, така че моето предложение му се видя достатъчно приемливо. Трябвало само да получи съгласието на момичето.

На другия ден той се обади и каза, че ще дойдат. Маминка беше в пълен възторг.

Ето така се получи, че посрещнах 2005 година в компанията на приятни хора, сред които се оказаха Андрей Мусатов и неговата приятелка Юля Пинчук. Сега разбирате ли за какво ми беше необходимо цялото това дълго и скучно предисловие?

Лев Александрович Аргунов притежаваше качество, което би могло да се нарече интелектуална лабилност. С една дума, той умееше да не размишлява дълго върху неприятна ситуация и след периода на остра и болезнена реакция доста скоро настъпваше привикване и примиряване с неблагоприятните обстоятелства. Не, той не забравяше за случилото се, не се успокояваше окончателно, а си спомняше за него с тягостно чувство, но вече можеше да спи нощем, макар и не съвсем спокойно, но все пак…

Той не разпускаше персонала за коледна почивка: заводът трябваше да работи непрекъснато и денонощно, затова два дни преди Нова година се прибираше стегнато и в работно настроение, а не радостно отпуснат, както става преди дълга поредица празници. Жана Викторовна го посрещна със спокойна усмивка и както всеки ден, му съобщи, че вечерята е готова и след пет минути могат да седнат на масата. Аргунов бързо се преоблече и слезе в трапезарията.

— Днес те търсиха от милицията — каза жена му, докато пълнеше чинията му с приготвените на скара зеленчуци и месо.

На Аргунов му се стори, че за миг е оглушал и е чул нещо неправилно. Не, не можеше да бъде Жана да е казала „от милицията“. Не, само това не! Трябва да поиска тя да повтори и да се убеди, че става дума за съвсем друго нещо.

— От къде ме търсиха?

Той се овладя с усилие, но все пак се овладя, като си повтаряше мислено: „Не съм чул правилно, няма нищо страшно, нищо не се е случило. Сега ще поискам тя да повтори, тя ще отговори и ще се окаже, че са ме търсили от някоя общинска служба, от кметството, от санитарната инспекция или от ветеринарния надзор във връзка с кучетата, или от пожарната…“

— От милицията. Питаха за теб.

Той гледаше чинията и не можеше да разбере какво има в нея. И защо това нещо е в чинията му. И изобщо къде се намира той?

— Какво питаха?

Все пак успя да произнесе две думи, без да разбира добре уместни ли са те или не.

— Ами имат някакви въпроси към теб. За съжаление аз не можах да отговоря. Нещо във връзка с кола, която може да си видял, или за някакъв човек… С една дума, нещо си там се е случило, някой е бил убит, та са се намерили хора, които са казали, че са те видели наблизо. Така че в милицията смятат, че ти може да си видял или чул нещо.

— Нищо не съм виждал!!! — почти изкрещя Аргунов.

И се опомни. Но вече не можеше да се овладее.

— Ти трябваше да им кажеш, че нищо не съм видял!!! — продължи той. — Защо не им каза?

— Първо, ти не знаеш какво съм им казала и какво не — сухо отговори жена му. — И второ, от къде да знам какво си видял и какво не? Ти постоянно излизаш да разхождаш кучетата късно вечер, няма те по час и половина — два, прибираш се късно през нощта, когато аз вече спя, и не ми докладваш за впечатленията си. И трето, да не си посмял да ми крещиш.

Аргунов разбираше, че тя е права. Но вече не можеше да се овладее. Беше си изтървал нервите, изпитваше нужда да се накрещи, страхът, който дремеше у него, се бе пробудил, започваше да набъбва и се бе устремил навън, така че той трябваше да го пусне по какъвто и да е достъпен за него начин, за да не се пръсне гръдният му кош.