Капан за мишки

Какво означава това лично за мен ли? Само едно: предпразничната седмица се превръща за моята маминка в Кошмарен ужас. Толкова й се иска да прекара пълноценно празника, както е било в дните на младостта й, а грипът покосява поканените един след друг. Някой боледува лично, на другиго се разболяват децата, а трябва да се гледат внуците, или обратното, боледуват внуците и съответно децата не могат да ги вземат там, където са искали, така че старите ги пускат да празнуват, като поемат грижите за внуците.

Поради първите три точки броят на поканените и без това година след година намалява, а пък четвъртата окончателно поставя новогодишния празник пред заплахата от провал. Ето защо една седмица преди 31 декември маминка започва да ми вади душата, като ми описва собствените си преживявания и вълнения и ежедневно ми представя сводка за здравословното състояние на всеки от поканените. Не спасяват положението дори традиционните европейски и американски коледни концерти, на които татко пее всяка година. Мама не позволява на татковия продуцент да забравя за нашата семейна традиция и когато съгласува графика за гастролите на Владимир Дорошин, той винаги прави така, че последната му изява да се планира най-късно за 24 декември, след което родителите ми незабавно се прибират вкъщи и тогава настъпва поредният Кошмарен ужас.

Разказвам ви подробно за новогодишния празник, за да схванете заплетената логика на следващите ми постъпки. Да, и още нещо. Ако някой още не е разбрал: аз много обичам родителите си. Отнасям се към тях със здравословна критичност, особено към маминка, а това означава, че нейните Кошмарни ужаси по никакъв начин не са такива за мен. Причините, поради които тя започва да полудява от тревога, губи си съня и непрестанно пие валидол, в деветдесет процента от случаите ми се виждат нищожни, маловажни и явно незаслужаващи такова колосално късане на нерви. Но обстоятелството, че аз разбирам всичко това, не намалява тревогите и вълненията на маминка. Тя е такава, каквато е, аз я обичам и приемам такава, ето защо смятам за свой синовен дълг да направя така, че тя да се тревожи по-малко, естествено, ако е по силите ми. Именно затова седя до нея на татковите премиери или особено сложни изяви — дори никак да не ми се иска, и заради това пътувам в чужбина, макар че е невинаги в удобен за мен момент; търпеливо и съчувствено изслушвам мамините вайкания и подробните описания на всичко, което според нейните представи е Кошмар или Кошмарен ужас, и ако мога да сторя нещо за нея, непременно го правя.

Хубаво предисловие излезе, нали? Дето се вика, де е камилата, де е камиларят…

Та така, на двайсет и пети декември за маминка започна предновогодишният Кошмарен ужас.

— Егорушка — развълнувано подхвана тя в телефонната слушалка, — за Нова година е някакъв кошмар! Поканила съм…

На това място си позволих да се разсея и отидох да извадя касетата с котките. Списъкът на поканените с подробно описание на техните семейства като цяло е достатъчно дълъг, за да успея да извадя касетата от видеомагнетофона, свързан с камерата, да я сменя с нова касета, а онази, която съм извадил, да занеса в хола и да я сложа във видеото. Успях да го сторя навреме.

— Представяш ли си, Анна Григоревна се е разболяла, и то толкова сериозно, че до трийсет и първи едва ли ще стане от леглото, а Павел Леонидович естествено няма да дойде без нея, защото…

На екрана се появи сладка двойка: Айсор и Карма. Те са връстници, но тъй като Айсор е лишен от мъжки достойнства, а Карма — от радостите на майчинството, приятелството им има нежен и платоничен характер. Карма лежи по хълбок, протегнала предните си лапички перпендикулярно на тялото, а Айсор седи пред нея и внимателно докосва с огромната си лапа една от нейните. Карма не само не възразява, но дори приветства тази закачка, защото на свой ред го докосва с изящно движение. Той — нея, тя — него. И муцуните им са от разнежени по-разнежени. Какви лицемери! Всичко това се върши, когато ме няма вкъщи, а пред очите ми те се нападат, ръмжат, застават на задни лапи, вкопчват се един в друг и уж се бият. Не до кръв, разбира се, но доста впечатляващо. Неподготвеният зрител би си помислил, че се бият на живот и смърт.

— У семейство Кучински също е пълна бъркотия — продължава повествованието си маминка. — Той трябва спешно да лети някъде за Заполярието, имало авария в предприятието, а тя иска да лети с него, в случай че му се наложи да се забави, за да бъдат заедно на Нова година…

Докато мама описваше катастрофалното положение с гостите, аз успях да видя не само игричките на Айсор и Карма, но и абсолютно позорната проява на Приятел, който скочи на бюрото, изтърколи до края му любимата ми писалка „Дънхил“, събори я на пода и започна в упоение да я гони из стаята, докато писалката се озова доста навътре под дивана. Той дълго се опитва да я извади, но не успя и напусна помещението, разочаровано размахвайки гъвкавата си опашка. Добре че имам камери из целия апартамент, инак щях да търся тази писалка до свършека на света.

— Просто не знам какво да правя, Егорушка — жално завърши мама своята скръбна епопея. — От петнайсет души осем определено не могат да дойдат.

— Но седем души също е много добре — бодро заявих аз. — Седмина гости, вие с татко и аз — ето че ставаме десет. Не е ли празник това?

Уж успях да я успокоя, но след два дни броят на гостите намаля на пет във връзка с грипа, от който внезапно се разболели някакви деца и внуци. На двайсет и девети декември, два дни преди Нова година, от списъка отпадна още един гостенин и тогава пълно отчаяние обзе маминка. Доколкото си спомням нашите празници, никога не се е случвало на масата да има само седем души, включително домакините. За моите родители седем души не е Празник, а делова вечеря.

— Егорушка, защо не се обадиш на Светочка? — плахо помоли тя.

Какво пък, в това имаше резон — Светка Безрядина, мъжът й и двете им деца правят една солидна бройка. Но аз не таях особени надежди, защото Светка и Борис имаха толкова плътно светско разписание, че моята маминка с нейния Кошмарен ужас по никакъв начин не би могла да се вмести в него.

— Ох, Игорьочек, няма да стане — със съжаление каза Светка, когато чу молбата ми. — В новогодишната нощ трябва да бъдем в клуба на Джаник, Боря тържествено му обещал, че ще отидем. Не се сърди.

— Ама естествено, Свет, разбирам те. Просто мама ме помоли да те поканя, ето че го направих.

— Татяна Василевна много ли се притеснява? — съчувствено попита моята милозлива приятелка.

— Ужасно. Напазарувала е за двайсет души, толкова й се искаше да дойдат много хора, а сега всичко ще се провали. И изобщо — нали познаваш майка ми — домашни седенки не са й достатъчни, тя обича големите приеми, за нея петнайсет души са малко, а пък четирима си е направо смешно.

— Извинявай, Игорьок, но честна дума, няма начин да дойдем.

Светка май вече се чувства виновна. Само това липсваше!

— Стига, Светуля — колкото може по-весело казах аз, — не го вземай толкова присърце. Ще измисля нещо.

Като начало звъннах на Иван Аркадевич, състудент на татко от консерваторията. За мен той дълги години беше просто чичо Ваня, басът профундо, на чиито колене аз нахално се катерех и исках той да ми пее „Бълха“ на Мусоргски, която, незнайно защо, обожавах в сополивото си детство. Чичо Ваня послушно ми пееше, а аз притисках буза до мощната му гръд и с възторг усещах вибрацията на въздушния стълб, който тогава си представях като някаква златна тръба, скрита в едрото тяло на чичо Ваня. Иван Аркадевич Люц вече петнайсет години не бе сред близките приятели на татко, които задължително бяха канени на гости по различни тържествени поводи. Не че двамата певци се бяха скарали, просто някак се бяха разминали, макар да изпитваха същите топли чувства един към друг и миналата есен да бяха пели заедно в „Трубадур“: татко — партията на граф Ди Луна, а чичо Ваня — на Ферандо. Тогава, на премиерата, мама ми каза, че чичо Ваня имал връзка с мецосопраното, която в същия спектакъл пееше Азучена, и аз се надявах да извлека от тази ситуация максимална полза.