Страница 5 из 100
— Да, така е. До седемнайсетата си година аз изобщо не знаех, че моят роден или както е прието да се казва сега — биологичен баща, се намира в психиатрична болница.
— Позволете ми да полюбопитствам. А какво си мислехте за него? Къде според вас се е намирал той? Казвали са ви, че е бил летец изпитател, който е загинал геройски при изпълнение на държавна задача?
„Ето на — с досада си помисли Мусатов, — сега ще подхване лекция на тема, че не знае само онзи, който не иска да знае, и колко е лошо да изоставиш болен баща и нито веднъж да не го посетиш“.
— Казваха ми, че съм незаконороден и майка ми няма никакви сведения за баща ми. До един определен момент майка ми дори не беше споменавала името му. Тоест до деветата си година аз имах бащино име „Олегович“, но не знаех фамилното име на баща си, после ме осиновиха официално и станах „Константинович“.
— И кога, ако мога да попитам, настъпи този „определен момент“?
— Когато бях на седемнайсет години. Случайно намерих свидетелството за развода на майка ми с Олег Петрович Личко. Слушайте, Лев Яковлевич, досещам се какво се каните да ми кажете. Оттогава са минали тринайсет години, Олег Петрович Личко може да е бил още жив, когато съм научил за неговото съществуване, но не съм се опитал да го видя, да го посетя в болницата…
— Драги ми Андрей Константинович — разсмя се Юркунс, — та погледнете ме само! Виждате ли на колко години съм? Ако не виждате, ще ви кажа: на седемдесет и осем. Тази година се навършват точно петдесет и пет години, откак съм в психиатрията. Нима мислите, че е нужно да ми обяснявате подобни неща? Ни най-малко! Да бъдеш син на човек, на когото е поставена сериозна диагноза от нашата сфера, не е твърде приятно, а да бъдеш син на убиец — още по-лошо. Още повече че вие не си спомняте този маниак убиец, били сте съвсем мъничък, когато той е изчезнал от живота ви. Той не ви е отглеждал, не ви е възпитавал, не ви е водил в зоологическата градина и не ви е вземал на риболов, не е правил с вас първата ви къщичка за птици и не ви се е карал за първата ви двойка за поведение. Прекрасно разбирам всичко това и през ум не ми е минавало да ви чета морал. Имам само два въпроса към вас. Може ли?
— Разбира се — кимна Андрей, поуспокоен.
Ето на, лекцията на морално-етични теми се отменя, това е добре. И по всичко личи, че този Лев Яковлевич Юркунс не се съмнява, че Андрей Мусатов е син на Олег Петрович Личко и има пълно право да получи дубликат от смъртния му акт. И това е добре. Архивът днес е отворен и това е просто прекрасно. Може да се смята, че днес на него, на Андрей Мусатов, му е провървяло, така че той спокойно може да отговори на всякакви въпроси на главния лекар, дори те да бъдат не два, а повече.
— Първи въпрос: за какво ви е необходим смъртният акт? Нещо във връзка с наследство ли?
— Ама моля ви се! — Андрей искрено се разсмя. — Кандидатствам за виза за САЩ, изпращат ме на петмесечен стаж там…
— Добре, добре, добре, не е нужно да продължавате — размаха ръце Юркунс. — Цялата тази история ми е известна. Много мои колеги са пътували до Щатите както по частни покани, така и по делови, и всеки път се започваха тези безумни въртели. От един от тях поискаха свидетелство за развода с първата му съпруга, с която той не живееше вече от двайсет години и имаше тогава четвърти брак. Какво ли не измислят, само и само да не ви дадат виза, все се страхуват, че населението на нашата страна може поголовно да емигрира в техния американски рай. А вие два пъти сте си сменяли името, така че им се виждате подозрителен. Тогава ето и втория ми въпрос: как преживяхте новината, че баща ви е бил убиец шизофреник?
— Тежко — призна Андрей. — Добре че в този момент се местехме в ново жилище, това хубаво ме поразсея, а и мама и Костя постоянно бяха до мен. Но въпреки това ми беше тежко.
— Много ли страдахте?
— Аз ли? — Андрей се замисли. — Не, честно казано, не много. Наистина аз не знам какво е „много да страдаш“. Дълго време имах чувството, че съм някак мръсен, мама дори забеляза, че започнах по три пъти на ден да вземам душ и дълго да стоя в банята. Знаете ли, това е някакво странно усещане за мръсотия по кожата, сякаш съм се родил в клоака и през всичките тези години не съм могъл да се измия. Но после отмина.
— Именно това, драги ми Андрей Константинович, се нарича „много да страдаш“. Проявили сте наченки на невроза. Добре че до вас са били вашите близки, които не са оставили нещата да станат по-лоши. С какво се занимава майка ви?
— Педагог е, преподава в училище английски език и литература. Впрочем сега е гимназия.
— А вторият ви баща?
— Психолог е, кандидат на науките.
— Ето виждате ли, просто сте имали късмет, че до вас в трудния момент са били опитни професионалисти, педагог и психолог. Ако не са били те, едва ли сега щяхме да разговаряме с вас.
— Защо? — учуди се Мусатов.
— Ами защото нямаше да ви пращат на никакъв стаж в САЩ. Просто нямаше да направите такава кариера. Неврозите, приятелю, са много коварно и опасно нещо. Лесно е да ги развиеш, а после е невъзможно да се отървеш от тях. Може да ги приглушиш, да ги потиснеш, да постигнеш устойчива ремисия, но в най-неочакван момент неврозата ще надигне глава и ще ти напакости. Дълго ли ще останете в нашия край?
— Ами не — сви рамене Андрей, — щом получа смъртния акт, веднага се връщам. Защо?
— Трябва да си поговоря с вас, и то много сериозно. Бихте ли могли да останете до утре?
Мусатов разполагаше с време — нали не беше предполагал, че толкова лесно ще намери въпросната болница, и началството в службата му го бе пуснало за няколко дни. Но защо трябваше да се бави в тази ужасна дупка?
— По принцип бих могъл — неуверено отвърна той. — Но…
— Сега ще се разпоредя да извадят от архива документацията и да ви напишат бележката, а въз основа на нея, в отдела по гражданското състояние ще ви издадат нов смъртен акт. Днес и бездруго няма да успеете да отидете в отдела. Предлагам ви да пренощувате при мен, а утре ще приключите всичките си дела и вече спокойно ще си заминете.
Перспективата да прекара нощта при доктор Юркунс не се видя на Андрей твърде приятна, но дори тук да имаше хотел, сигурно беше „пази боже от такъв“. А можеше и изобщо да няма.
— Има ли тук хотел? — за всеки случай попита той.
— Има — усмихна се Лев Яковлевич, — но дори моето скромно жилище е три пъти по-добро. И не се тревожете, по никакъв начин няма да ме притесните — аз живея сам, а мястото е повече от достатъчно.
Така въпросът бе решен.
Лев Яковлевич Юркунс беше съвсем дребничък човек и когато Андрей видя това, страшно се учуди, защото, докато седеше зад бюрото си в служебния кабинет, докторът създаваше впечатление за масивен и едър мъж. Вероятно голяма роля бе изиграла спокойната доброжелателност, липсата на суетене и увереността, с която се бе държал възрастният психиатър. Докато в дома си — малко двустайно апартаментче, разположено на четвъртия етаж в пететажен блок — той изглеждаше като дребно старче, сухичко, но живо, енергично и весело.
— Разполагайте се, драги — гостоприемно се усмихваше той, докато развеждаше Андрей из стаите. — Ето тук спя аз, а вие можете да избирате между кабинета и хола. И в двете стаи, както виждате, има големи дивани, разтегателни са и са удобни. Разполагам с доста места за гости. Ако искате съвета ми, изберете дивана в кабинета.
— Защо?
— Вие пушите, драги, и то много. С вас ще вечеряме и ще разговаряме в хола, защо трябва после да спите в задимено помещение? Навън още е твърде студено, така че няма да можем да седим на отворени прозорци.
Андрей нямаше търпение да чуе за какво толкова искаше да поговори с него Лев Яковлевич, но Юркунс категорично отказа да разговаря „за сериозните неща“, преди да хапнат. Вечерята бе наистина ергенска и се състоеше от варени картофи и кренвирши, но и от едното, и от другото имаше по много, така че Андрей не остана гладен. Опита се да внесе своята лепта в организирането на трапезата и току скачаше да отиде до магазина и да купи някакви продукти, но Лев Яковлевич му забрани дори да мисли за това.