Капан за мишки

— В нашия магазин всичко е или с изтекъл срок на годност, или менте, човек може и да се отрови. Единственото, което може да се купува без страх, са кренвиршите — те са напълно прилични и със сигурност пресни, защото ги докарват всеки ден и хората ги изкупуват за два часа, — но хладилникът ми и бездруго е претъпкан с кренвирши: храня се главно с тях.

— Но какво ядете, щом не купувате продукти от магазина? — учуди се Андрей.

— Как какво? Картофи, зеле, цвекло и други зеленчуци — това не може да се подправи. Хляб естествено и разни бакалски стоки — макар че са с ниско качество, защото са ментета, с тях не можеш да се отровиш. Понякога отивам до Вологда, запасявам се с консерви, а от време на време купувам месо от пазара. То и колко ли ми трябва на мен, стар човек съм.

Към бутилката коняк, която Андрей предвидливо бе донесъл от Москва, Лев Яковлевич се отнесе напълно благосклонно, но когато сервираше масата за вечеря, не сложи чашки.

— Конячето после — поясни той, — докато разговаряме. Картофи с кренвирши и коняк не е стилно съчетание, не е бонтон, приятелю.

„Но какъв ли ще е този тайнствен разговор!“, недоумяваше Мусатов, докато поглъщаше безвкусните кренвирши и сладките размразени картофи. Смяташе, че вероятно доктор Юркунс няма да му каже нищо особено, просто на стареца му е скучно и самотно и сега се възползва от случая да си покани гостенин и да прекара по-различна вечер. Добре де, всъщност има ли значение, и без това трябваше да пренощува тук, наистина нямаше време да се върне в отдела по гражданско състояние.

Най-сетне стигнаха и до коняка.

— Кажете, приятелю — започна бавно Лев Яковлевич, — как мислите, може ли опитен лекар да различи наистина болен от поболял се от лекарства здрав човек?

Въпросът се стори на Андрей странен и някак неправилно адресиран.

— Та аз нищо не разбирам от тези неща, Лев Яковлевич, не съм лекар. Какъв смисъл влагате в този въпрос?

— Смисълът, драги, е, че точно аз съм лекар, и то с голям — ще си позволя да отбележа — опит. Петдесет и пет години в психиатрични лечебници все значат нещо. Вашата майка още не е била родена, когато аз вече съм лекувал болни. И повярвайте ми, мога да различа болен, който е бил подлаган на лечение, от първоначално здрав човек, когото просто са разболели с лекуване.

Ето на, както трябваше да очаква, сега ще започнат приказки за различни случаи от практиката на психиатъра. На Андрей никак не му беше интересно да слуша тези неща, но нямаше как.

— Та така, искам да ви кажа, Андрей Константинович, че вашият баща Олег Петрович Личко, не страдаше от никаква шизофрения. Той беше абсолютно здрав човек. Вярно, халоперидолът, аминазинът и разни други хапове могат да превърнат всеки в растение, но аз имам достатъчно опит, за да мога в края на краищата да определя какво е било това растение по-рано: магарешки бодил, от който в процеса на лечение са премахнали бодлите, или нещо съвсем друго. Разбирате ли ме?

— Не — честно призна Андрей. — Искате да кажете, че на Олег Петрович са поставили грешна диагноза? Че той не е бил маниак убиец, а обикновен убиец? И че мястото му е било не в лудницата, а в затвора?

Юркунс отпи съвсем мъничко коняк, внимателно върна чашката на масата и продължително изгледа Андрей със светлите си ярки очи.

— Олег Петрович не беше нито маниак, нито убиец. Ето това искам да ви кажа. Когато го преместиха в нашата болница от „Белите стълбове“, той беше в много лошо състояние. Съществува такава формулировка: във връзка с липса на обществена опасност. В „Стълбовете“ са сметнали, че той вече не е опасен, тоест изгубил е активността си, интереса си към живота и може да бъде преместен в обикновена психиатрична болница. Като цяло те не са сгрешили. Олег Петрович наистина е изгубил активността си — в смисъл, че е престанал да крещи за своята невинност, вече просто не е имал сили да го прави. Но до последния си ден той се опитваше да си обясни какво все пак се е случило и защо са го осъдили за нещо, което не е извършил. Беше му трудно да се съсредоточи, започваше да разсъждава и много скоро се объркваше, забравяше хода на собствените си разсъждения. В резултат на псевдолечението паметта му бе сериозно нарушена, тоест той доста добре си спомняше някогашни събития, но щом стигнеше до някое логично умозаключение, само след десет минути го забравяше и съвсем се оплиташе. Аз го посъветвах да си записва. Той ме послуша, записваше мислите и спомените си, после губеше листовете или ги късаше и изхвърляше, защото се отчайваше. Смяташе, че нищо не излиза. Аз му занасях нова тетрадка, той пак записваше и отново късаше листовете и ги хвърляше.

— Почакайте… — На Андрей му се зави свят и той изведнъж си помисли, че щом дори неговите мисли, мисли на здрав човек, в стресова ситуация се разпръсват на всички страни, какво ли е ставало с човек, на когото дълги години са инжектирали психотропни препарати. — Почакайте, Лев Яковлевич, нищо не разбирам. От къде може да сте сигурен, че Олег Петрович не е извършил престъпленията, за които са го привлекли под отговорност? Да, вярвам, вие като опитен лекар сте могли да разберете, че отначало той е бил здрав — допускам го. Но от къде можете да знаете със сигурност, че е бил невинен?

— Добър въпрос. — Юркунс се усмихна с крайчеца на тънките си устни. — Ако е бил виновен, но психически здрав, защо са го пратили на принудително лечение, а не в затвор?

— Може да е симулирал, за да не понесе отговорността.

— И при това всеки ден да заявява, че е здрав. Каква е тази симулация? Сложили са му диагноза „шизофрения“, а когато попадна при мен, аз не видях нито един симптом, нито един признак за това заболяване. А шизофренията, драги ми Андрей Константинович, не се лекува, това не ви е алкохолизъм. Ще кажете, че Олег Петрович е бил в устойчива ремисия, затова не съм открил признаци на заболяването, а аз ще ви отговоря, че аз не бих струвал и пукната пара като лекар, ако не можех да различа болни в ремисия от здрави хора. Още от самото начало много се занимавах с баща ви… Впрочем извинете, виждам, че ви става неприятно, когато наричам Олег Петрович ваш баща. Добре, ще го наричам по собствено и бащино име.

— Благодаря — промърмори Андрей, за когото думите „баща ви“ наистина звучаха неприятно. — С всичките си болни ли се занимавате така внимателно?

— Естествено, че не. И далеч не за всички толкова дълго пазя в паметта си различни подробности. Между другото, и с Олег Петрович не беше нужно да се занимавам, за това си има лекуващи лекари. Но фамилното му име привлече вниманието ми.

— Защо?

— Е, вие не знаете, но всеки психиатър ще ви каже, че Личко е много известно име в нашата наука. Имаме класификация „според Личко“, определения „според Личко“, изобщо в психиатрията името е класика. И ми стана любопитно да видя болния, който носи същото име. Олег Петрович, както се казва, ме „зариби“ още от първия ни разговор. Известно време го наблюдавах лично, а после отмених всички предписания, оставих общоукрепващите препарати, витамините, стимулаторите за мозъчното кръвообращение… Впрочем тези подробности не са интересни за вас. Като лекар разбирах, че след лечението в „Белите стълбове“ той вече няма да се възстанови напълно, но се надявах, че поне малко мога да му помогна. Вие сте още много млад, драги, не знаете какъв беше животът в средата на осемдесетте, когато Олег Петрович попадна в нашата болница, и по какви правила се играеше тогава. Не можех нито да опровергая диагнозата, нито да я променя. Не смеех. Исках да продължа да работя и между другото… да живея. Диагнозата на Олег Петрович беше поставена в Института по съдебна психиатрия, а вие знаете ли какво е това? Разбира се, че не, от къде ще знаете! Ако бях дръзнал да поставя под съмнение тяхна диагноза, щеше да ме сполети приблизително участта на Олег Петрович. В Института по съдебна психиатрия в онези години поставяха диагнози на всички дисиденти и други неугодни на властите лица, за да им запушат устите. Там работеха блестящи учени, превъзходни диагностици, там имаше извънредно солидна научна база, но какво са можели да направят те, когато са получавали обаждане от високо място? Ни-щич-ко! Нареждали са им и те са поставяли диагноза, защото нашата тогавашна власт бе превърнала психиатрията в свое помощно наказателно средство. И всички ние бяхме заложници: и болните, и здравите, и самите лекари. Знаете ли какво стана с човека, който стреля по Горбачов?