Страница 4 из 100
— И горделивостта — пак се намеси Перхуров. — Започнаха да се крият от хората, срамуваха се, задето бяха хвалили сина си под път и над път и го бяха давали за пример. Поддържаха отношения само с нас. Толкова пъти съм им казвал: преместете се някъде другаде, където никой не ви познава, и вземете сина си там, все пак ще бъдете заедно.
„Мама е постъпила именно така“ — помисли си Андрей.
— Много боледуваха — застъпи се за покойните си приятели Олга Ивановна. — А и лесно е да се каже: преместете се. Ако имаха сили и можеха да работят, щяха да си намерят работа на друго място, а така — пенсионери, че и инвалиди, на кого бяха потрябвали, та да им дадат жилище? Тогава бяха други времена, не като днешните. Тогава човек трябваше да направи размяна, а кой би се разменил с тях, след като къщата беше не само в някакъв затънтен град, ами и крайно занемарена? Та те от седемдесет и пета година, когато Олежка влезе в затвора, се поболяха, не бяха забили нито един пирон, не бяха поправили нито една дъсчица.
— По-добре кажи: отрекоха се от сина си, това е — натърти Перхуров. — Толкова години бяха на самия връх. На почит и уважение, всички им се кланяха, поздравяваха ги, едва ли не цялото население им честитеше празниците, а изведнъж — заради Олег — всичко рухна. Те не му го простиха чак до смъртта си. Затова не го взеха, когато вече можеха. За посещаване — посещаваха го, ала не го взеха вкъщи. Петя би го взел, той беше по-добър, но Люба не искаше и да чуе. Това е. Когато Люба умря, Пьотър Александрович легна болен, но от време на време все по-често заговаряше, че само малко да се закрепи, да събере сили — и ще иде в болницата да вземе Олег, беше писал дори писмо на главния лекар и той му бе отговорил, че Олег може да бъде изписан за гледане вкъщи, спокоен е, не е буен. Но Петя не успя. Дойде съобщение за смъртта на сина му. Малко след това и той си отиде.
Хм, да, печална история… Петя и Любочка. Неговите дядо и баба. Мусатов внимателно слушаше разказите на съпрузите Перхурови и току се улавяше, че се опитва да осъзнае: става дума за негови кръвни роднини — баба, дядо и баща. И ако всичко се беше подредило другояче, ако майка му си бе останала съпруга на Олег Петрович Личко, него, малкия Андрюша, щяха да го довеждат тук всяко лято и той сигурно щеше да тича по ей тази непавирана улица, която се вижда от прозореца, и щеше да прескача с местните момчета ей тази ограда, за да краде ябълки от градината на Перхурови или да яде френско грозде от храстите им… Той се опитваше да измисли своето несъстояло се детство и разбираше, че нищо не изпитва. Нито съжаление, нито тъга, нито дори съчувствие към Любов Василевна и Пьотър Александрович. Те бяха чужди хора. Той никога не бе ги познавал. Впрочем… Нали майка му беше казвала, че като съвсем мъничък са го водили тук. Но какво е разбирал той тогава? Камо ли да си спомня.
— Значи нищо не се е запазило — нито документи, нито снимки? — безнадеждно попита Андрей.
— Нищо. Всичко изгоря. Мисля, че децата са я свършили тая пакост — авторитетно заяви Перхуров. — Всички знаеха, че стопанинът не е жив, че къщата е празна… е, и те са се вмъкнали вътре. Нали знаете как става? Бира, евтино вино, цигари. Може да са хвърлили незагасен фас, а може и да са я подпалили нарочно, хулигани.
Може, може… Има ли значение как е изгоряла къщата, важното е, че сега не съществува документ за смъртта на Олег Петрович Личко. А той трябва да намери такъв на всяка цена.
Андрей успя да замине за Вологодска област чак след седмица. Учудващо лесно намери психиатричната болница — съпрузите Перхурови, макар и да не знаеха точния й адрес, имаха добра памет и си спомниха всичко, което им бяха разказвали съседите Личко за посещенията си в тази болница. Така че Андрей тръгна въоръжен с ярки ориентири: имена на гари, на промишлени предприятия и други важни сведения, които, разбира се, можеше да са остарели значително през последните петнайсетина години. С предприятията се бе случило именно така, докато имената на гарите и географските ориентири се бяха запазили, а това много му помогна.
Със смъртните актове се занимаваше отделът по гражданското състояние и именно там отиде Андрей най-напред, но го очакваше разочарование: не бяха запазени никакви архиви, през деветдесет и девета година било направено прерайониране, местните административни органи се сливали, разделяли, ликвидирали и отново се създавали, а след всичката тази суетня просто бе невъзможно да се намери каквото и да било. Съответно нямаше компютърна база данни, бяха започнали да я създават едва преди две години.
— Идете в болницата, нека те да поразровят архивите си — беше съветът, който получи Андрей, — те ще ви издадат ново удостоверение за смъртта, а въз основа на това ние ще ви напишем нов смъртен акт.
Болницата му се видя не просто страшна, а истински зловеща. Триетажно паянтово дървено здание, просмукано цялото с миризмите на отчаянието, на лекарствата, на загорялата млечна каша. На разкривени пейчици седяха и се грееха на слабото пролетно слънце хора със странни физиономии и неестествено вцепенени гърбове. А очите им бяха такива, сякаш те или абсолютно нищо не разбираха за този свят, или обратното, знаеха за него нещо, което другите не можеха да знаят.
Кабинетът на главния лекар се намираше на втория етаж. На бялата врата с отдавна олющена боя висеше табелка: „Главен лекар — Л. Я. Юркунс“. Андрей извади от чантата си събраните в папка документи: свидетелството за развода на майка му с Олег Петрович Личко, собствения си паспорт и другите документи, от които личеше кога и защо се бе променяло фамилното му име — и решително влезе в кабинета, като наум се зарадва, че тук нямаше никакви приемни със строги секретарки.
Още щом пристъпи прага, Андрей срещна остър поглед на ярки светли очи, които незнайно как се оказаха много близо до неговите. В следващия миг съобрази, че кабинетът на главния лекар е толкова малък, та всеки влизащ, преди да направи и половин крачка, се озовава пред бюрото, зад което седи възрастен мъж с ослепителнобяла престилка.
Мусатов, който бе свикнал с просторни и добре обзаведени офиси, така се смути, че вместо подготвените фрази измънка:
— А, здравейте…
— Добър ден. Мен ли търсите?
— Ако вие сте главният лекар — вас. Може ли?
— Може. Но моля, седнете. — Стопанинът на кабинета посочи стола, в който вече бяха опрели коленете на Андрей. — Слушам ви.
Като се обърна внимателно, за да не строши или събори нещо в тази немислима теснотия, Мусатов приседна на стола и веднага почувства как той се заклати застрашително под него.
— Казвам се Мусатов — представи се той.
— А името и бащиното ви?
— Андрей Константинович.
— Лев Яковлевич — представи се в отговор главният лекар. — Е, слушам ви внимателно, Андрей Константинович. Какви проблеми ви водят при нас?
— Във вашата болница се е лекувал Олег Петрович Личко, тук е и починал преди години, по-точно през деветдесет и първа. За съжаление смъртният акт е изгубен. Аз вече ходих в отдела по гражданското състояние и те ме изпратиха при вас за удостоверение, въз основа на което ще ми напишат нов смъртен акт. Какво трябва да направя, за да получа такъв документ?
На Андрей му се стори, че при споменаването на името Личко нещо неуловимо се промени в лицето на доктор Юркунс. Или само му се стори?
— Само едно: трябва да докажете, че имате право да получите този документ. След това за половин час ще ви направят дубликат. Архивът днес е отворен, така че няма да има усложнения. И тъй?
Андрей мълчаливо подаде на главния лекар папката с подготвените документи. Лев Яковлевич четеше всяко листче толкова дълго, сякаш текстът беше написан с йероглифи. Най-сетне вдигна глава и прониза Андрей с ярките си светли очи.
— Правилно ли разбрах от представените документи, че вие се явявате син на Олег Петрович Личко?
— Да, правилно.
— И ако съдим по факта, че нито вие, нито майка ви някога сте идвали тук…