Страница 42 из 100
— Помниш ли пиесата „Любов под брястовете“? — попита той, очаквайки впрочем, че Олеся ще отговори отрицателно. Тя добре се ориентираше в съвременността, но за неща, случили се преди раждането й, проявяваше невероятно невежество — къде ти ще знае за пиеса, поставяна преди половин век в театрите по цял свят.
Разбира се, тя отговори, че не само не я помни, но и никога не е чувала за тази пиеса.
— Виж сега, моето момиче, в тази пиеса има един баща, неговата млада съпруга и син от неговия предишен брак. Младата съпруга се влюбва в сина на мъжа си, а когато ражда дете, изобщо не се знае чие е то и какво се пада на двамата: дали е син на съпруга й и съответно брат на любовника й, или е син на младия й любовник и съответно внук на мъжа й. Аз не искам да изпадна в същото идиотско положение с детето, което ще родиш. За нищо не те питам, но мога да предположа, че редовно спиш със сина ми, както е редно за млада жена, която наскоро се е омъжила. И ако забременееш, никой няма да знае чие е детето. Нито ти, нито аз. А на мен това не ми харесва. Искам да знам със сигурност, че детето ще е мое, а не на Гриша.
— Но, Слава, има безброй начини… Нали знаеш, Гриша често, меко казано, е пийнал и на мен нищо не ми коства да го отбягвам цяла седмица или дори две. Той поначало не е кой знае какъв…
— Престани! Не искам да обсъждаме интимната страна на отношенията ти с моя син. Това не ме засяга.
— А какво тогава обсъждаме в момента? — хладно попита тя.
— Обсъждаме перспективите за твоето майчинство. Първо, като начало трябва да преживееш с мъжа си достатъчно време, за да се убедиш, че бракът ви е стабилен и Гриша няма да те зареже в близко време. Не бих искал да останеш сама с дете. Разбира се, няма да изпитваш материални затруднения — аз ще се погрижа за това, — но от морална гледна точка не е много хубаво. Съгласна ли си?
— Да речем — предпазливо отвърна тя. — Вярно, моралът ти е остарял, но аз съм готова да се съобразявам с него. И какво е „второ“?
— Второ, човек създава деца, когато финансовата му база е достатъчно стабилна. Гришка естествено си мисли, че вече е хванал господ за брадата и по-солиден от него е само Рокфелер, но повярвай ми, малката, неговото положение все още е твърде нестабилно. Ще ти позволя да родиш едва когато вече няма да се тревожа за финансовите дела на моя син.
— Убедително — усмихна се Олеся. — По-нататък?
— А по-нататък, мила моя, щом първите две условия са налице, ще трябва да изчакаме момент, когато Гриша няма да бъде в Москва достатъчно дълго. Аз трябва да съм абсолютно сигурен, че спиш само с мен.
— Няма да стане, Славочка. Ако Гриша отсъства дълго време, тогава началото на бременността и терминът за раждането няма да съвпадат. Той ще пресметне и ще се сети, че детето не е от него.
Ситников хитро присви очи.
— Ами ще го излъжеш! Милиони жени го правят и им се разминава.
Тя седна в леглото, наметна тънкия хавлиен халат и се обърна така, че да вижда лицето му.
— Слава — каза му много сериозно, — ако се съглася да излъжа Гриша по този начин, ти постоянно ще си мислиш дали не съм излъгала и теб. Хайде, помисли хубаво — нали ще става дума за две-три седмици, така че ти пак ще се съмняваш кого мамя, в чия полза лъжа — в твоя или в негова. Та нали е ясно, че преди той да замине, ние няма да спим в леглото като добри съседи. Представи си, че точно в този момент зачена?
— Ще се пазиш, но така, че той да не знае. Ще изпиеш някакви таблетки, сега има каквито щеш.
— А ти как ще провериш? Аз ще ти кажа, че съм пила таблетки, а ти ще се съмняваш — може пък да съм те излъгала. Слава, аз много добре те познавам — та ти не вярваш на никого. Дори на мен.
— Какво говориш, момичето ми, на теб ти вярвам — каза той колкото се може по-топло. — Ти си може би единственото същество на този свят, на което вярвам безпрекословно.
Но това не беше вярно. Той наистина не вярваше на никого, на Олеся също, и двамата го знаеха.
— Значи ще изчакаме момента, когато след заминаването на Гриша ще получим безспорно доказателство, че не си бременна.
— Но това е…
— Да, знам. Това не може да стане при всяка негова командировка. А и да стане, няма как да бъдем сигурни, че нашата близост през този период ще завърши с бременност. Това може да се проточи много дълго. Но ще го направим така и само така. Разбра ли ме?
— Общо взето съм схватлива — равнодушно отговори Олеся и не се разбра дали подобна перспектива й харесва или не. — При всяко положение сега е рано да говорим за това, нали трябва да се изпълнят първите ти условия, а това може да се проточи дълго.
— Правилно — с облекчение каза Ситников и целуна своята млада снаха любовница.
Този път разговорът за детето приключи така, но го подновиха отново година и половина по-късно, след смъртта на Олга Павловна.
— Слава, а какво ще стане, ако напусна Гриша и се съберем с теб? — попита веднъж Олеся, — Ако се разведа с него и се омъжа за теб? А?
— И през ум да не ти минава — категорично заяви Вячеслав Антонович.
— Защо? Сега ти си свободен. Защо тогава да не го направим?
— Защото може да изгубя сина си. Мислиш ли, че ще ми прости, ако му отнема съпругата?
— Няма да ти прости — веднага се съгласи тя. — Друг може би щеше да го преглътне, но не и Гриша. Значи всичко ще си остане, както преди?
— Не разбирам какво не ти харесва — сви рамене Ситников. — Имаш положение на омъжена жена, съпруг бизнесмен, млад, привлекателен. Живееш в много по-хубав от моя апартамент, имаш всичко, каквото пожелаеш, караш хубава кола, носиш скъпи дрехи. Аз не мога да ти осигуря същия стандарт, какъвто ти осигурява синът ми, защото съм само държавен служител. Вярно — високоплатен, да — със солидни странични доходи, но те при всяко положение не са толкова високи, колкото са тези на Гриша. Имаш любовник, не толкова богат, колкото мъжа ти, но който е луд по теб и с когото се срещаш през ден, а понякога и всеки ден. При това не е нужно да увърташ и хитруваш, за да измамиш мъжа си и да скриеш някоя любовна среща, живееш спокойно и не похабяваш нервните си клетки. Какво не ти харесва в този живот?
— Прав си, Слава, този живот няма недостатъци. Той можеше да бъде по-хубав само ако не беше побързал да ме омъжиш за сина си.
— Не исках да чакаш смъртта на Олга.
— Естествено, разбирам. И е добре, че не я чаках. Съвестта ми е чиста. Просто е жалко, че стана така.
— Не можеше да стане другояче — уверено отговори Ситников. — Или чакаш жена ми да умре и аз да мога да се оженя за теб, намирайки се в положението на тайна любовница, и то неопределено дълго време; или влизаш в семейството и ние с теб се срещаме открито и без опасения. Съвършено очевидно е, че вторият вариант от всяка гледна точка превъзхожда първия. А трети вариант изобщо не съществува.
— Но защо? — меко възрази Олеся. — Имахме и трети вариант.
— Какъв? — напрегна се той.
— Можехме да се разделим веднага след като се върнахме от Гармиш. Това не е ли вариант?
— И какво, щеше ли да ти допадне такъв вариант?
— На мен — не. Но като нищо можеше да допадне на теб.
Да допадне на него? Ситников изведнъж си спомни как пътуваха с колата от летището и как той чакаше какво ще каже тя в отговор на предложението му, и колко беше щастлив, когато Олеся се съгласи. Спомни си как после се прибираше и мислеше, че му е абсолютно невъзможно да се раздели с това момиче, което мисли и чувства също като него. Няма никакво значение, че е по-млада с цели трийсет години. Да, тя по-малко неща е виждала и преживяла, има незначителен житейски опит, но въпреки това е като него. Те имат сродни души, във вените им тече една кръв. Следователно трябва да бъдат заедно.
Така бе размишлявал Вячеслав Антонович след завръщането си от Германия, така бе продължил да мисли и по-късно.
— Не — твърдо отговори той, — нямаше да ми допадне. Разбира се, мога да живея без теб, но не искам.
Минаха още три години и половина. През юни Григорий и Олеся отпразнуваха петгодишнината от сватбата си и Ситников можеше да констатира, че бракът на сина му е достатъчно стабилен. Във всеки случай, нито веднъж през тези пет години между младите съпрузи не се бе случвало нищо, което би могло да се квалифицира като криза. Без скандали или дори сериозни кавги, без опити да се разделят, придружени от стягане на куфари и затръшване на врати, без дори най-малки признаци на изневяра от страна на Гриша, макар че такива изневери несъмнено бе имало. Вячеслав Антонович разбираше, че за около деветдесет и пет процента от цялото това благополучие заслугата беше само на Олеся: тя търпеше изцепките на мъжа си, който имаше избухлив темперамент и крайно невъздържан език, никога не му се караше за прекаляването с алкохола и не предявяваше изисквания към интензивността на секса помежду им. Дори да забелязваше някои дреболии, говорещи за изневяра от страна на Гриша, тя мълчеше и нито с поглед, нито с жест не проявяваше недоволство. Защо беше нужно? Разпаднеше ли се този брак, тя щеше да изгуби възможността спокойно да се среща със свекъра си.