Капан за мишки

Към края на седмицата Олга Павловна отново се почувства слаба и страшно й домъчня, че не може да отиде в клуба. Естествено тя не възнамеряваше да язди, но й се искаше просто да поседи на чист въздух с чаша чай и книга в ръка. Но не можеше да направи дори това.

— Славочка, ти непременно иди — уговаряше тя мъжа си.

— И да те оставя вкъщи сама? — Той умело изиграваше негодувание, разбирайки, че всичко върви по съставения от самия него план. Да, беше се постарал Олга да каже именно това. Три дни се бе старал.

— Че какво ще ми стане? Ще полежа, ще почета, ще погледам телевизия. А ти непременно трябва да отидеш, чуваш ли?

— Не разбирам защо.

— Е, че как, Славочка? Трябва да наглеждаш Гриша, да не направи някоя глупост. Вече три дни ти говоря, че Олеся е тази, която му трябва, а всичките онези негови глупачки, с които той постоянно се свързва и после ги зарязва, не могат и да се сравняват с нея. У нея има нещо изискано, вътрешно достойнство, тя е доста умна, умее да се държи. Ако Гришка я изтърве — ще бъде катастрофа. Непременно иди и внимавай всичко да върви както трябва. В никакъв случай не ги оставяй да се скарат. Защото аз го знам Гриша, кавгаджия е, не умее да се въздържа, не му ли допадне нещо — веднага вдига скандал.

Това беше истина, характерът на Ситников-младши далеч не бе приятен, така че такава тънка работа като сватосването трябваше да се следи изкъсо. Разбира се, Вячеслав Антонович отиде в клуба.

На другия ден Олга Павловна, въпреки че се чувстваше зле, започна планомерно да атакува сина си. Първата й работа бе да ги покани с Олеся на вечеря и цялата вечер внимателно наблюдава кандидатката за снаха. Момичето бе на висота, невъзможно беше да се заяде нито с говора й, нито с обноските, нито с израза на лицето. Вячеслав Антонович повече си мълчеше, пушеше и гледаше настрани, като с целия си вид показваше, че е незаинтересовано лице. Както реши синът му — така ще бъде. Докато Олга Павловна се възползва докрай от влиянието си върху сина си и ето че след един месец Гриша й каза:

— Е, майко, щом Олеся толкова ти харесва, може пък да се оженя за нея, а? Поне ще бъда спокоен за отношенията помежду ви. Защото нали знаеш, тези кавги между снахи и свекърви… Вечно се получава някаква драма.

Те подадоха заявление и започнаха да се готвят за сватбата. Григорий замина на преговори в Нефтеюганск, където започваше някакво крупно строителство, така че изглеждаше напълно естествено, когато Олеся трябваше да обикаля магазините в търсене на аксесоари за сватбения тоалет, да я вози Вячеслав Антонович. Нали момичето нямаше собствена кола.

Това беше първата им среща насаме след пристигането им от Германия.

— Доволен ли си от мен? — попита Олеся. — Или нещо не е наред?

— Ти си ми умница. — Ситников прегърна момичето, притисна го до себе си. — Всичко върви както трябва. Още малко — и ще станем едно семейство и ще можем да се виждаме без проблеми.

— Мислех, че вече сме едно семейство от момента, когато станах официална годеница на сина ти.

— Потърпи мъничко. — Той я целуна по главата, после по челото, по устните. — Не бива да си навличаме излишни подозрения. Нали знаеш, че сватбите често се развалят заради дреболии? Моят син е човек избухлив, темпераментът му е холеричен, не дай си боже да заподозре нещо, ще започне да те ревнува и като нищо ще ти избяга. Ние с теб не искаме това.

— Не го искаме. Но аз мислех, че поне днес… Има едно място, където можем да отидем, уговорила съм се.

Той събра цялата си воля, за да не се съгласи. Ох, колко му се искаше да отиде! Да забрави за всичко, да я притисне до себе си, да слуша стоновете й и после нежно да гали нейната влажна от избилата пот кожа. Но не! Твърде дълго е живял на този свят, твърде добре знае какви непредвидени случайности понякога прекършват човешки съдби дори тогава, когато ти се струва, че всичко е изпипано до последната дреболия.

— Хайде да потърпим, моето момиче — ласкаво каза Вячеслав Антонович. — Струва си.

Той се страхуваше, че Олеся ще се обиди, но не стана нищо подобно. Момичето го гледаше сериозно, внимателно, но не обидено.

— Знам за какво искаш да ме попиташ, но не го правиш — каза тя изведнъж.

— За какво?

— За твоя син. Нали разбираш, че ние вече отдавна…

— Не желая да слушам за това — рязко я прекъсна Ситников.

— Може би — замислено каза Олеся — не желаеш да слушаш, но искаш да знаеш. Или аз изобщо не съм в състояние да те разбера.

Той трепна. Сякаш отвратителните призраци на миналото си пробиха път през стъклата на автомобила и го обградиха. Той не искаше да си спомня за това, изпитваше страх.

— Искаш да знаеш кой от вас е по-добър, ти или той — продължи междувременно Олеся. — И искаш да знаеш какво чувствам, когато си лягам с него. Ти си по-добър. Синът ти твърде много обича пиенето, а това поражда доста проблеми. Когато спя с него, аз върша работа, която ще бъде заплатена съответно, затова се старая да я върша добре. Изобщо аз съм човек изключително добросъвестен и правя всичко както трябва.

Призраците отстъпиха и на Ситников му олекна. Тя просто се опитва да го ухапе като отмъщение, задето не се съгласи да отиде с нея в някакъв апартамент, това е. Обикновен женски каприз.

Те дълго обикаляха магазините и търсиха обувки в нужния цвят и строго определен модел, после избираха обеци, гривна и украшение за коса, което също трябваше да бъде златно или поне позлатено. Този ден двамата повече не се върнаха към разговора за интимните им взаимоотношения.

Сватбата се състоя в началото на юни, а в края на месеца Ситников разбра, че е планирал всичко правилно и замисълът му оправдава очакванията. През лятото те с Олга Павловна винаги се местеха на вилата. Така стана и тази година, но с тази разлика, че Олга отново влезе в болница, а Гриша замина да открива филиал на фирмата в Челябинск и изпрати младата си съпруга на вилата на родителите си, за да не скучае сама в градските жеги. Вячеслав Антонович и Олеся останаха сами. Разбира се, всеки ден той ходеше на работа, вечер седяха на верандата, пред очите на съседите, дълго пиеха чай и гледаха малкия телевизор, а онова, което ставаше, щом настъпеше нощта, не можеше да проконтролира никой. И никой нямаше и най-малки основания да заподозре нещо.

Олга Павловна се мъчи със своята болест още година и половина. И всички приеха като повече от естествено младата снаха да се грижи за овдовелия си свекър, да го посещава няколко пъти в седмицата, да разтребва жилището, да готви, да му глади ризите, да носи бельото в пералнята, а дрехите — на химическо чистене. В очите на съседи и приятели Ситникови открай време бяха задружно семейство, в което всички се обичаха и се грижеха един за друг, така че поведението на снахата напълно се вписваше в общия семеен модел. А освен това всички знаеха, че съпругата на Гриша не работи, а и защо беше нужно — с такъв съпруг. Затова пък Гриша й подари кола, така че на нея не й беше трудно да се грижи както за мъжа си, така и за свекър си. Нещо повече, необходимостта да наглежда двама отделно живеещи мъже някак от само себе си отхвърляше въпроса за работа за Олеся. Че кога да работи? Няма време.

Въпросът за дете повдигна самият Вячеслав Антонович скоро след сватбата, точно когато живееха двамата с Олеся на вилата.

— Да не си посмяла да забременееш — безапелационно заяви той една нощ, докато се изтягаше в леглото, разнежен след бурните ласки.

— Какво, никога ли? — лениво попита Олеся.

— Само когато аз кажа, че може.

— А кога ще може?

— Ти какво, да не би да бързаш да станеш майка? — Той се надигна на лакът и я погледна недоверчиво. — Нещо не ми се вярва.

— За никъде не бързам, но искам да знам кое в живота ми от какво зависи.

Отговорът му хареса. Не, не беше сбъркал със своето момиче, не беше сбъркал. Тя дори бе по-добра, отколкото си бе помислил през първите дни на познанството им, защото се оказа, че прилича на него самия много повече, отколкото му се бе сторило в началото. На него и на онази, другата, за която му беше толкова болно и страшно да си спомня.