Капан за мишки

— Тя ваша роднина ли е? — попитах невинно, като шумолях с обвивката на един шоколадов бонбон.

— Не. Тоест мисля, че не е — поправи се Андрей. — Във всеки случай, майка ми никога не е чувала за нея.

— Тогава от какво е обусловен интересът ви към тази дама?

— Ще ви обясня — въздъхна той. — Преди много години тя е била свидетелка по дело за убийство.

— Лена? — учудено го прекъсна Истомина. — Свидетелка? Не съм знаела нищо за това. През коя година се е случило?

— В края на седемдесет и пета.

— Странно — поклати глава тя. — За пръв път чувам. Ние много общувахме с нея, но не ми е казвала нито дума за това. Не, не може да бъде. Сигурен ли сте, че говорим за един и същ човек? Може би става дума за някоя друга Лена Шляхтина?

— Работела е във фабрика „Червеният октомври“, живеела е в общежитие…

— Да, така беше — потвърди Мая Виталевна. — Но може да е съименница? Защото фабриката беше голяма, с хиляди работници.

— Тя се е самоубила през седемдесет и шеста година — продължи Андрей.

— Да, да… Но как така? Не мога да разбера. Как може да е станало така, че аз нищо да не чуя? Впрочем Лена наистина беше доста потайна… Господи, но не чак до такава степен! Убийство, следствие, съд — та това са много сериозни неща, не разбирам как може да не ми е казала…

Така, моята писателка пак се отнесе в невярна посока. Вместо да се вайка по повод на потайността на приятелката си, по-добре да беше попитала защо нейният гост се интересува от старо дело за убийство. Не, няма да се сети. Явно ще трябва пак да се намеся.

— А защо ви интересува това, Андрей? Убийството е станало преди трийсет години, а вие събирате сведения за един от свидетелите. Нещо не схващам връзката между всички тези събития и инженера, специалист по нефтени сонди, който тогава е бил на една годинка.

Тази история изобщо не ми харесваше, не звучеше убедително и аз с всяка минута все по-силно подозирах, че Андрей Мусатов с костюма си „Бос“ е дошъл тук под явно измислен претекст и преследва някакви не съвсем благородни цели. Благодаря ти, жителю на слънчева Испания Сергей Иванович Клюев, ако не беше ти с твоето мижаво издателство, сега моята писателка щеше да седи насаме с мошеник и да се вайка, а този красавец щеше да я омайва, колкото си ще. А после тя щеше да дотича в милицията, за да пише заявление за обир или за нещо още по-лошо.

— Работата е там, че всъщност ме интересува не толкова самата Шляхтина, колкото човекът, когото са осъдили въз основа на нейните показания.

Е, това е то. Отначало ни интересуват стихове, после всъщност не стиховете, а Лена Шляхтина, на която тези стихове са били посветени, а сега вече не и Лена, а подсъдимият, срещу когото тя е дала показания. Още няколко въпроса — и ще се изясни, че го интересува не подсъдимият, а съдията, председателствал процеса, или някой следовател, после ще изплува съпругата на следователя, сетне нейна втора братовчедка… И така до безкрай.

— Разбирате ли — продължи междувременно Мусатов, — аз имам основание да смятам, че по някакви причини тя е наклеветила подсъдимия. Ако беше жива, щях да попитам нея какво се е случило в действителност. Но тя е умряла и аз съм принуден да търся хора, с които е общувала. Може да е разказала на тях какви отношения са я свързвали с… — кой знае защо, той се запъна, — … с този подсъдим, може би му е отмъщавала за нещо.

— И вие смятате, че ако беше жива, тя щеше да ви каже истината? — попитах аз скептично. — Ей така, ще вземе да си признае на първия срещнат, че е давала лъжливи показания пред съда? Ама вие сте голям оптимист, господин Мусатов.

— Искате да кажете, че това е подсъдно?

— Именно.

— Но сроковете за давност са изтекли, така че не биха могли да я подведат под отговорност.

— За специалист по нефтени сонди вие сте доста добре осведомен — отбелязах аз.

— Консултирах се с опитен юрист — погледна ме той хладно. — В края на краищата, бих могъл да й предложа пари, за да ми каже истината, която днес вече с нищо не я заплашва. Но това са празни приказки, защото Елена Василевна Шляхтина не е между живите. И моята единствена надежда са хората, с които тя е общувала в онези години. Те може да знаят нещо.

— А вас какво ви свързва с този подсъдим? — изведнъж попита Истомина, която най-сетне започна да задава правилни въпроси.

— Той е мой баща — кратко отговори Мусатов. — Бил е признат за невменяем, изпратен на принудително психиатрично лечение и е умрял в болницата. Но днес имам основания да смятам, че не е бил болен, че всичко е било изфабрикувано, нагласено в името на нечии интереси. Искам да се опитам да изясня какво се е случило в действителност. Доскоро смятах себе си за син на убиец. Предполагам, разбирате, че това не носи положителни емоции.

Не мога да кажа, че се засрамих от подозренията си, но изпитах известно неудобство. Впрочем не се знаеше дали Мусатов не лъже.

— Лена — бавно издума Мая Виталевна, — Лена… Разбира се, ще ви разкажа всичко, което си спомням.

… Още от дете тя беше расла в благополучие в своето заможно семейство и още от дете се стесняваше от своето благополучие, притесняваше се, че живее по-добре от приятелките си, от съучениците, дори от съседите. Малката Мая патологично се страхуваше да не предизвика завистта на околните, защото знаеше: от завистта до омразата има по-малко от една крачка, а тя копнееше да се отнасят добре към нея. Угодничеше пред другите момичета, предано ги гледаше в очите, никога не настояваше на своето, никога не казваше, че не иска нещо или че нещо не й харесва, за да не я смятат за фукла, която смята, че всичко й е позволено и че нейната дума тежи най-много, защото баща й е голяма клечка, директор на голям завод, Герой на социалистическия труд, лауреат отначало на Сталинска, а после и на Ленинска награда. Истомини имаха голям апартамент, хубава вила в близкото Подмосковие, тъмнозелена кола „Победа“, на която се возеше майката на Мая, и черен ЗИМ — служебен, с който шофьор караше баща й. След време синя „Волга“ смени „Победа“-та, а вместо ЗИМ-а се появи черна волга, баща й продължаваше да ръководи завода, а освен това стана член на бюрото на Градския комитет на КПСС, така че благополучието неотклонно нарастваше. А Мая чак до завършването на гимназия продължи да се стеснява, задето живее по-добре от заобикалящите я.

Тя винаги пишеше най-хубавите съчинения в класа и нито за миг не се съмняваше, че ще стане писателка. Много й се искаше да стане писателка и сериозно се готвеше да кандидатства в Литературния институт, успешно издържа творческия конкурс, като представи три разказа. Включиха я в семинара на известен белетрист. Още щом Мая стана студентка, баща й издейства за нея отделно жилище — гарсониера. В онези години дори с неговите връзки и възможности бе нереално да осигуриш едностаен апартамент за сам човек. Затова пък гарсониерата беше просторна, светла, в нов блок и в хубав район, на тиха зелена улица в самия център на Москва.

Тя се запозна с Лена Шляхтина през пролетта, когато завършваше първи курс. Лена кандидатстваше за Литературния институт и представяше свои произведения за конкурса.

— Ако не ме приемат, през лятото ще кандидатствам за университета, журналистика — каза Лена. — И така може да се стане писател.

На творческия конкурс отхвърлиха Шляхтина, нито един майстор на словото не я взе в своя семинар и момичето се сбогува с Мая до юли, когато смяташе да се върне, за да държи изпити за университета. Понеже знаеше, че Лена живее някъде далеч и придвижването й до Москва е бавно и сложно, Мая предложи:

— Когато дойдеш през юли, можеш да поживееш при мен, ако искаш. Ще се готвиш за изпитите спокойно, никой няма да ти пречи, а аз, ако трябва, ще ти помагам с едно друго. Все пак отделното жилище не е като университетското общежитие, там е невъзможно да учиш — знам това, разказвали са ми.

Лена прие предложението и в началото на юли, когато дойде време да се подават документите, се настани у Мая Истомина. Двете не се сближиха кой знае колко, но живееха мирно, не се караха, деляха поравно битовите задължения, макар че Мая често се опитваше да свърши повече работа: да стане по-рано, докато Лена още спи, да измие нещо, да сготви. Тя ужасно се страхуваше да не би на Лена да й се пада повече домакинска работа, да не би гостенката да си помисли, че Мая използва момичето от село като безплатна прислужница. Комплексите на заможното притеснително момиче далеч не бяха изчезнали.