Капан за мишки

— Обърнете внимание на датата на последната вноска — каза Истомина.

— Защо?

— Ще ви обясня. За да няма недоразумения.

Погледнах. За последен път пари бяха внесени преди четири месеца. Върнах парите и книжката в кутията, която Мая Виталевна прибра отново в гардероба.

— Какво броите там? — кавгаджийски попита дядото.

— Броим парите — студено и леко раздразнено отвърна тя.

— Какви пари?

— Твоите, вуйчо Жора. Твоите пари. И гледаме твоята спестовна книжка.

— Какво можеш да броиш там? — отново се разкрещя той. — От къде ще има там пари? Там няма нищо, та нали всичко ми откраднахте. Ти ме окраде. Окраде ме, сложила си в кутията някакви хартийки и ги показваш на всички, уж че са пари. Кого искаш да измамиш? Милицията ли? Няма да стане!

Мая Виталевна ме побутна по ръката и ние мълчаливо излязохме. Когато отново се озовахме в хола, тя тежко седна на един стол и обхвана главата си с ръце.

— Какъв беше този спектакъл, Мая Виталевна? Защо беше всичко това?

— Вуйчо Жора е брат на майка ми, напълно сам е, няма си никого освен мен. Жена му почина отдавна, нямаха деца. Аз имам по-малка сестра, която живее в Канада с мъжа си, нашите родители заминаха при нея и се оказа, че съм единствената роднина на вуйчо. Той вече е много стар, на деветдесет и четири години е, не може да живее сам и с мъжа ми го приютихме тук. За вуйчовия апартамент вземаме петстотин долара месечен наем и аз внасям всички пари на сметката му в банката. Не всеки месец, разбира се. Когато се натрупа прилична сума, която вече е опасно да стои вкъщи, нося я в банката. За последен път съм внесла пари преди четири месеца. Наемът за последните четири месеца е в кутията, вие ги видяхте и преброихте. От тези пари не вземам нито копейка, разбирате ли? Нито копейка! — В гласа й зазвуча отчаяние. — Издържам вуйчо Жора изцяло за своя сметка. Не мислете, че го смятам за подвиг, това е нормално, защото той цял живот беше много близък на семейството ни, винаги много ме е обичал, обичала съм го и аз. Правил е много за мен и аз винаги съм му била благодарна за това. Не ми тежи да се грижа за него, не ми се свиди да го храня и да му купувам лекарства, просто ми е страшно обидно, когато той започва да говори на всеки срещнат как съм го окрала, лишила съм го от жилището му, от парите му и изобщо от всичко. Ами че някои хора може да повярват, разбирате ли? Той страда от старческо слабоумие, сенилен е, но човек, който никога не се е сблъсквал с това, просто не може да си представи, че думите му може да не са истина. Хората, особено младите, които рядко са виждали много стар човек, започват да мислят, че аз наистина съм се държала непочтено и че вуйчо Жора казва истината.

— Успокойте се. — Ужасно ми дожаля за тази жена и се постарах да говоря колкото може по-меко и сърдечно. — Успокойте се, Мая Виталевна, аз постоянно си имам работа със старци. Някои от тях са съхранили интелекта си, някои страдат от склероза, а има и такива като вуйчо ви. Знам какво е. Можете да бъдете сигурна: аз не се съмнявам във вашата почтеност.

— Благодаря — тихо каза Истомина.

Тя вече бе наляла чай в чашите, когато издрънка звънецът на вратата. Истомина отиде да отвори, а аз се приготвих да видя любителя на поезията, на когото писателката така лекомислено бе определила среща в собствения си дом.

Влезлият в стаята любител на поезията никак не приличаше на студент по филология, а също и на преподавател — прекалено прилично бе облечен. Ако аз изобщо разбирам нещо от днешната икономика, професионалните трийсетинагодишни любители на поезия не могат да носят костюми „Хюго Бос“, ризи марка „Пайниър“ (лично аз нося такива, защото много лесно се гладят, което не е маловажно при моя ергенски живот, така че знам колко струват) и вратовръзки „Кензо“. И какво иска този далеч не беден нехранимайко от писателката Истомина? Целият се напрегнах и се постарах да се овладея. Изглежда, лекомислената и доверчива Мая Виталевна не ме бе поканила напразно.

Гостенинът бе настанен до масата и обслужен с чай. Бях му представен като Игор Владимирович, без подробности като длъжност и звание.

— Андрей — подаде ми той ръка, която аз стиснах с демонстративно радушие.

— С какво мога да ви бъда полезна, Андрей? — попита Истомина. — Споменахте нещо за ранните ми стихове, ако не греша?

— За да бъдем по-точни, интересува ме едно стихотворение. Не намерих публикация и дори не знам дали е отпечатвано някъде, но съм сигурен, че съществува.

— О, така значи! — страшно се изненада писателката. — От къде го знаете тогава, щом не сте го чели?

— От радиото. Някъде в началото на седемдесетте години сте го чели в предаването „Млади поети“.

Истомина се усмихна и сякаш за броени секунди се подмлади.

— Да, имаше такова нещо, младежко увлечение — каза тя, леко смутена. — Но вие имате право, стиховете ми наистина не са печатани никъде. Тоест аз не се осъществих като поетеса. В онази програма прочетох „Твоят профил на полетата на стиховете ми…“. Него ли имате предвид?

Сега се смути гостенинът.

— Честно казано, не знам.

— Тоест как? Вие какво, абсолютно нищо ли не помните, нито ред от стихотворението, заради което сте дошли при мен? Това е някак странно.

Стори ми се, че Истомина дори леко се обиди. Ама иди, че ги разбери тези автори: току-що си призна, че не се е осъществила като поет и никъде не е публикувала стиховете си, а сега се обижда, че някой не си спомня нито ред от творчеството й. Не, аз открай време знам, че певците и актьорите са хора с безброй странности, все пак баща ми е оперен певец и ние с мама сме усещали тези странности на собствения си гръб, но с писатели досега не съм имал работа, обаче излиза, че и те са прекалено нежни натури за разбиранията на еснаф като мен.

— Мая Виталевна, моля да ме извините — виновно заговори гостенинът със скъпия костюм, — но не съм чувал лично стихотворението, та това е било в началото на седемдесетте, а аз съм роден чак през седемдесет и четвърта. Говорили са ми за него.

— Така ли? — Тя надменно повдигна вежди над рамките на очилата си. — И какво ви казаха?

— Че е било посветено на някоя си Елена Шляхтина. Вярно ли е?

— Вярно е. Но аз нещо не разбирам, Андрей. Какво конкретно ви интересува и за какво ви е нужно това? И изобщо кой сте вие?

О! Ето ви образец за женска психика. Тя вече пусна човека в дома си, покани го да пие чай, обсъди с него несполучливото си поетично творчество и едва сега най-сетне благоволи да го попита кой е и защо се интересува от нейните стихове. Не, кажете ми честно: може ли човек да работи спокойно в участък с такова население? Може ли той да спи спокойно, като знае, че половината от това население е от женски пол, а две трети от тези жени се държат също като Мая Виталевна Истомина? И още се чудя, че моите старци проявяват прекалена доверчивост и започват разговор с разни мошеници, които звънят на вратите на апартаментите им.

В отговор на този прекрасен и своевременен въпрос на домакинята гостенинът извади паспорт и й го подаде.

— Аз съм Андрей Константинович Мусатов, специалист по нефтени сонди. Ще кажа веднага: не разбирам от поезия.

— Защо дойдохте тогава?

— Интересува ме Елена Шляхтина, на която вие сте посветили стиховете си. Интересът ми е чисто личен.

— Да, но… — Истомина се притесни и продължи безсмислено да върти в ръцете си паспорта, който така и не отвори. — Лена умря. Загина. Отдавна. Ако я търсите, не можете да я намерите. Тя не е между живите.

— Знам. Ако беше жива, щях да й задам въпроси, които са много важни за мен. Но тъй като я няма, принуден съм да търся хора, които са я познавали, с надеждата, че те ще могат да отговорят на тези въпроси. Още веднъж моля да ме извините, Мая Виталевна, но аз дойдох при вас не като при поет, а като при приятелка на Елена Василевна Шляхтина. Искам да ви помоля да ми разкажете за нея всичко, което си спомняте.

Разбрах, че е време да се намеся. Несъмнено в поведението на този Мусатов засега нямаше нищо подозрително, но самата ситуация не ми харесваше. Да беше частен детектив и да събираше сведения за хора, макар и отдавна умрели, бих го разбрал. Но нали е специалист по нефтени сонди — поне самият той каза така. Какви са тези археологически издирвания?