Капан за мишки

На другия ден аз с радост открих, че от службата за контрол искат да проверя как съхранява огнестрелното си оръжие гражданин, който живее в един блок с Истомина. Този гражданин искал удължаване на срока на разрешителното му за ловджийска пушка, а в моите задължения като участъков милиционер влиза проверката дали той разполага със специален заключващ се шкаф. Разбрахме се с гражданина ловец да отида в дома му в седем и половина. В осем без петнайсет, напълно доволен от резултата от проверката и от наличието на железен заключващ се шкаф за пушката, напуснах окиченото с ловджийски трофеи жилище и тръгнах към Истомина.

— Благодаря ви, че дойдохте — приветливо се усмихна Мая Виталевна. — Извинете, че ви обезпокоих. Знаете ли, ще трябва да почакаме, този човек се обади преди малко и каза, че закъснява — на Булевардното колело имало задръстване. Това проблем ли е за вас?

— Не е проблем — отвърнах великодушно, — надявам се, че няма да чакаме до късно през нощта.

— Елате, ще ви сложа да вечеряте — предложи тя.

Не пожелах да вечерям, но с голямо удоволствие се съгласих да пийна чай с торта. Истомина ме покани в същия хол, където бяхме разговаряли предишния път, сложи на масата торта, бонбони и разни други лакомства и отиде в кухнята да направи чая. Интересно, къде ли е съпругът й? В моите книжа пише, че има такъв, а вече втори път съм тук, но не виждам никакъв съпруг. Може би са се разделили? Ако — не дай си боже! — е умрял, щях да получа сведения от службата по гражданското състояние. Значи е жив.

Разглеждах стаята и си спомнях изтъркания израз „останки от някогашен разкош“. Явно навремето обитателите на тази къща са били заможни, но тези дни отдавна бяха минали. Мебелите, които са били модерни и скъпи през осемдесетте години — времето на моето детство, бяха остарели не само морално, но и физически, макар че моето око на къщовник съзря старателни опити видът им да се запази. Всичко в тази стая беше идеално чисто, блестящо и полирано, грижливо пазено, но — уви — старо. И напълно отговаряше на това, което ми бе обяснила Светка Безрядина: Истомина навремето била много известна, популярна, но отдавна вече не пишела нищо. С други думи, някога в семейството е имало пари, и то доста, но сега Мая Виталевна живее повече от скромно. Естествено за нея онези пет хиляди евро, които й е донесъл в плик Клюев, не са били без значение, затова тя не е прочела внимателно договора и не си е записала данните на издателството. Какво значение са имали те пред тази купчина пари?

Скръцна врата, после бавно се отвори и в стаята се появи първо главата, а после и тялото на грохнал старец, подпиращ се на бастун. Кой ли пък е този? Определено не е съпругът, спомням си, че той беше записан като връстник на Мая Виталевна, а този дядо е на деветдесет, ако не и на повече. Дядото мълчаливо докуцука до масата и започна да се взира във фруктиерите и чинийките. Протегна трепереща ръка, алчно грабна шепа шоколадови бонбони и ги пъхна в джоба на широката си плетена домашна жилетка. После най-сетне благоволи да спре погледа си върху мен.

— Крада си бонбони, докато Маечка не ме вижда — съобщи ми той със заговорнически вид. — Защото инак ще ми се кара. Не ми дава, купува ги за себе си, а аз си крада.

Той захихика, като продължаваше да ме пронизва с очи иззад дебелите стъкла на очилата.

— Сигурно не бива да ядете сладко — предположих аз. — Диабет ли имате?

— Аз ли? Хи-хи-хи… От къде на къде ще имам диабет? Нямам никакъв диабет.

— Може би някаква друга болест, заради която не бива да ядете сладко?

— Хайде де! Нямам никакви болести. Всичките ще ги надживея! Просто Маечка е стисната, купува всичко вкусно само за себе си и за своя Женечка, а на мен нищо не ми дава, мори ме от глад. Надява се да пукна. Но няма да го бъде, не и аз!

Той се опита гордо да се изправи, подпря се на бастуна с две ръце, като при това не откъсваше лакомо блесналите си очи от подноса с нарязаните парчета домашна торта. Така, появи се и „нейният Женечка“, тоест съпругът й — Евгений Николаевич Чаинов, както гласят бележките в моите книжа. Ами вие кой сте, уважаеми? Вероятно бащата на Мая Виталевна. Във всеки случай подхождате по възраст.

— Ами ти кой си? — попита ме дядото. — Ученик на Маечка ли? Донесъл си ръкопис?

— Не, аз съм от милицията, участъковият.

— О! Ето това е много добре! Много, много добре! Маечка е крадла, време е да я притиснете…

— Вуйчо Жора!

Истомина буквално се втурна в стаята, хванала в едната ръка голям чайник с вряла вода, а в другата — красиво чайниче за запарване. Лицето й беше едновременно негодуващо и кой знае защо — уплашено.

Дядото, наречен вуйчо Жора, се приведе, прегърби се и я загледа боязливо.

— Само не ме бий, Маечка, мило мое момиче — заломоти той, като тътреше нозе покрай нея към вратата, — нищо не съм сторил, само дойдох да кажа добър ден на младежа, все пак е гостенин, трябва да бъдем учтиви… Отивам си в стаята, отивам си… Вече ме няма.

Истомина тресна чайниците на масата и захлупи лицето си с ръце. Аз деликатно мълчах. Паузата се проточваше и ставаше тягостна. Най-сетне домакинята вдигна глава и предизвикателно ме погледна в очите.

— Знам какво ви е казал и горе-долу си представям какво сте си помислили. Елате.

— Къде?

— Елате — настойчиво повтори Мая Виталевна. — По-добре да видите с очите си, отколкото да слушате моите обяснения и да не ми вярвате.

Тя излезе в коридора и аз послушно я последвах. Влязохме в друга стая, където в дълбок мек фотьойл се бе разположил царствено вуйчо Жора с дистанционно в ръка. Срещу него имаше скъп телевизор с голям екран и старецът делово превключваше програмите, търсейки нещо, което да го заинтересува.

Огледах стаята и останах като гръмнат. Освен фотьойла и телевизора, тук имаше широк креват, спретнато оправен и покрит със златиста копринена кувертюра, гардероб, малко диванче с възглавници и вълнено одеяло и две маси. Едната — малка, изящна, се намираше до кревата, а на нея имаше телефон, нощна лампа, стъклена кана с вода, чаша и безброй шишенца и опаковки с лекарства, с една дума, беше типична масичка, каквато слагат до леглото на болен човек.

Виж, голямата маса, разположена до фотьойла, окончателно срази въображението ми: тя цялата беше отрупана с големи и малки кристални съдинки с бонбони, халва, пасти, локуми, най-различни видове бисквити. В отделна чиния имаше няколко големи парчета от същата торта, в която с такова въжделение се бе взирал старецът, когато беше в хола. Трябва да призная, че на масата, край която щяха да ме черпят с чай, разнообразието от десерти не бе толкова изобилно, колкото тук, при вуйчо Жора. И тази стая не беше малка, а завесите на прозорците бяха скъпи, за мебелите пък просто нямам думи. Дори аз, човекът, който е твърде далеч от дизайнерските капризи, разбирах, че тази стая е била обзаведена съвсем наскоро, и то без да се жалят парите.

Истомина стоеше до мен и ме гледаше изпитателно. А дядото сякаш не ни обръщаше никакво внимание и продължаваше да щрака с дистанционното, сменяйки програма след програма.

— Погледнете тук — настоятелно каза тя, отвори гардероба и свали от един рафт дървена кутия.

Вуйчо Жора обаче не бе толкова увлечен от телевизора, за да не забележи това.

— Защо пипаш там? — закрещя той. — Вече всичко ми открадна, това ми е последното, спестил съм си го за погребението. Ето, другарят е от милицията и аз официално заявявам пред него: ти си крадла, открадна ми всичко, остави ме накрая беден и бездомен. Аз имах всичко! А сега нямам нищо!

Помислих, че ще ми се пукнат тъпанчетата. Истомина пък сякаш нищо не чуваше. Тя отвори кутията и извади от там спестовна книжка и пачка долари.

— Ето, пребройте ги. И вижте колко са вписани в книжката.

— Но защо трябва да ги броя? — ядосах се аз.

Само това ми липсваше — да се набъркам в семейна кавга.

— Пребройте ги — твърдо повтори тя.

Покорно се подчиних. Две хиляди долара. Отворих спестовната книжка и погледнах сумата.