Страница 30 из 100
— Ами после ти ще решиш. Никой не те припира. — Юля хитро се усмихна. — Ако те интересува моето мнение, готова съм да го изразя.
— Хайде, слушам те.
— Андрей, не ме ухажвай, съгласен ли си? Вече не съм на възрастта, когато това вълнува.
— Тоест аз никак не съм ти интересен, така ли?
Незнайно защо, той се огорчи, макар че само преди минута наистина не можеше да разбере дали иска да продължи познанството си със симпатичната Юля.
— Не, неправилно ме разбра. — Тя сбърчи носле от досада. — Не ми е интересен процесът на ухажването.
— Защо?
— Ами просто ми е омръзнал. Винаги едно и също: цветя, ресторанти, клубове, подаръци. Скучно.
— Добре, но романтиката? — шеговито я закачи Андрей. — Срещите, разделите и…
— Аха, и другите глупости — подзе момичето. — Не забравяй и целувките във входа или на някоя пейка. Аз нямам време за тези безсмислици, трябва да се занимавам със смислени неща и да градя кариера.
— Ама какво, никакъв личен живот ли да нямаме? Това ли искаш да кажеш?
— Не, защо, човек трябва да има личен живот — сериозно отвърна тя, — но в рамките на разумното. Личният живот трябва да бъде именно за личен живот, тоест за душата, за общуването. А не за развлечения като ресторанти и клубове например. Развлеченията трябва да бъдат нещо отделно, без отношение към мъжа, с когото спя.
— Тоест да спиш с едни мъже, а да се забавляваш с други?
— Е, както се случи. Всъщност, ако избереш мъжа правилно, ще имаш напълно достатъчно свободно време за личен живот, а развлеченията — кучета ги яли. Не са задължителен елемент. На някои са нужни, на някои — не. На мен например не са ми нужни: и без тях никога не ми е скучно.
Вече бяха влезли в магазина, Юля взе количка и мина през турникета. Мусатов помисли малко и реши също да напазарува: след петмесечното отсъствие вкъщи нямаше нищо освен чай, кафе, захар и останки от купения снощи от кулинарния магазин пилаф. Първо естествено тръгна към щанда с хранителни стоки и започна усърдно да трупа в количката различни видове макаронени изделия „Макфа“, като същевременно поглеждаше към Юля, която замислено избираше млечни продукти. Тя дълго разглеждаше опаковките, проверяваше сроковете на годност, вземаше някакви известни само на нея решения, според които изведнъж вадеше киселите млека и сметаната от количката, връщаше ги на хладилния щанд и избираше други. Личеше, че изборът на продукти за нея е сериозна работа. Впрочем, помисли си Мусатов, тя сигурно всичко прави с мислене и без да бърза. Вероятно е учила и избирала професията си след сериозен размисъл, а сега също така сериозно гради кариерата си. Впрочем той дори не я бе попитал в коя област гради тази кариера, каква е по професия. Интересно, и мъжете ли избира след такъв сериозен размисъл? Стана му неприятно, като си го помисли. Представи си как прави на Юля недвусмислено предложение, а тя дълго го обмисля, анализира всички „за“ и „против“, пресмята, изследва го сякаш под микроскоп. Бррр!
Продължи напред в магазина и започна да избира сосове за макароните и разни пушени меса.
— Е, какво измисли? — чу зад гърба си гласа на Юля.
Андрей трепна от изненада и се обърна.
— За какво говориш?
— За твоята любезност. Ако ще ме изпратиш до вкъщи, ще взема и повечко сокове, а ако не — няма, защото сама не мога да замъкна всичко.
Андрей видя до нея количка, претъпкана с продукти догоре.
— Разбира се, вземи и сокове, ще ги занеса.
— Да не се претовариш? — Тя хвърли насмешлив поглед към неговата количка, която също далеч не беше празна.
— Няма страшно. Разбира се, исках да ти предложа да ми сготвиш вечеря, но сега няма да рискувам — прекалено си делова.
— Не съм делова, а практична и целеустремена. И днес спокойно мога да ти сготвя вечеря.
— Умееш ли да готвиш?
— И то доста добре. Само че нека се разберем предварително: ако искаш да ти правя и закуска, предупреди ме още сега, за да си взема мюсли и кисело мляко — не закусвам нищо друго.
Не, това момиче може да подлуди всекиго!
Юля въртеше в ръцете си прозрачно пакетче с белени бадеми и примижала, се опитваше да прочете ситните буквички на етикета. Внезапно тя вдигна към Андрей сериозни очи, които в този момент му се видяха много красиви. Виж ти, два часа бяха седели на една маса, докато обядваха, а той не бе забелязал колко красиви очи има тя — зеленикави, с червеникаво–жълти точици, големи, с дълги гъсти ресници.
— Сигурно ти изглеждам цинична и прекалено праволинейна?
— Не, какво говориш…
— Просто аз ценя своето и чуждото време и не обичам да го хабя за всякакви ненужни глупости. Да — да, не — не, и без всякакви обиди.
— Да вървим тогава. — Андрей решително хвана дръжката на своята количка.
— Къде?
— Да вземем мюсли и кисело мляко. Ще ги сложа в своята кошница, да не би случайно да ги оставиш у вас.
Юля сви рамене, после направи смешна гримаса и се разсмя.
Обаждането на Мая Виталевна Истомина беше пълна изненада за мен.
— Игор Владимирович, мога ли да ви помоля да се отбиете у нас?
— Веднага ли? Какво се е случило? — развълнувах се аз. — След десет минути съм там.
— Не, утре в осем вечерта. Моля ви, ще ви бъда много задължена.
Така, започва се. Нищо не й се е случило, а утре в осем вечерта ще й дойдат някакви гости, на които тя иска да демонстрира нещо невиждано: интелигентен участъков милиционер, който разговаря грамотно и има прочут баща. Светски прием, видите ли, със задължителното участие на клоуни и дресирани мечки. Как да й откажа по-учтиво? Хем не ми се щеше да се карам с писателката — нали тя се съгласи да говори безплатно в нашия клуб и дори обеща да покани някакви прочути в миналото журналисти, които също имат какво да разкажат.
— А какво ще има утре в осем вечерта? — предпазливо се поинтересувах аз, опитвайки се да спечеля време, за да обмисля стратегията на отказа си.
— Ще дойде един човек…
Ето на, знаех си.
— … когото не познавам — продължи Истомина, — така че не ми се иска да оставам насаме с него.
Ами защо, интересно, се е съгласила той да я посети, щом я е страх от него? Ето такива същества са жените — първо правят нещо, после го обмислят.
— Какъв човек? От къде се взе?
— Той ми се обади по телефона и каза, че искал да поговори с мен за ранните ми стихове, които пишех още когато учех в Литературния институт. По-точно, интересувало го едно конкретно стихотворение. Отначало си помислих, че е някой млад литературовед, за когото не съм чувала, или студент филолог, който пише дипломна работа, и си уговорих среща с него. Но после ми стана някак… тревожно ли да кажа. И си помислих, че ще е по-добре, ако до мен има служител на милицията.
Охо, вече ме превърнаха в плашило. Впрочем Истомина по принцип е права, разбира се, по-добре е да се презастраховаш, отколкото да станеш жертва на обирджия. В края на краищата участъковите милиционери съществуват преди всичко за профилактика на престъпленията, макар че моето началство естествено е на друго мнение. Мога да разбера и началството, нали него държат отговорно за разкриването на престъпленията, така че то хвърля за това всичките си сили, а предотвратените, тоест неизвършените престъпления — как да ги отчетеш, как да ги преброиш? Те не влизат в отчетите.
— Правилно, Мая Виталевна. Утре в осем ще бъда у вас.
Странни същества са това жените, особено писателките! Как може — даваш си адреса на непознат човек, когото дори не виждаш, а само разговаряш с него по телефона, и му разрешаваш да те посети! Просто не ми го побира умът! Като служител на милицията прекрасно знам, че огромен брой хора постъпват именно така, а после остават като гръмнати, че ги били обрали или измамили по някакъв начин, блещят се, скубят си косите и се сърдят пак на нас, милиционерите, че сме оставили престъпниците съвсем да се разхайтят, в пълна безопасност да обикалят града и безнаказано да нарушават спокойствието на гражданите. Добре че ние с Истомина успяхме да се запознаем и тя прояви благоразумието да ми се обади и да ме помоли да присъствам на срещата й с прекрасния непознат. Ами ако не се познавахме? На кого щеше да се обади? И изобщо щеше ли да се сети, че на света съществува участъков милиционер с оръжие в кобура? Хм, едва ли. Та нали по-рано тя вероятно на никого не се е обаждала и никого не е канила за подсигуряване, а потвърждение за това са нейните преговори с някакъв си изчезнал в испанските дебри Клюев, представител на уж фалирало издателство. Благодаря ти, скъпи сеньор Клюев, задето те е имало, защото, ако те нямаше, писателката Истомина не би изпитала към мен топли чувства, нямаше да е така разумна и да ме помоли да отида утре при нея. Макар че книжката, за която ти добросъвестно си платил, не е излязла, все пак от теб има някаква полза. Само разговорът за клуба определено нямаше да е достатъчен, а така — благодарение на моите испански книжно — издателски приключения, ние с Истомина станахме почти приятели, във всеки случай сега тя определено няма да ме забрави. Защото си е голям късмет, че с тези свои лекомислени навици Мая Виталевна е още жива, здрава и досега не са я обрали. Просто много й е провървяло в този живот.