Капан за мишки

Припомнили си също, че Лена имала крехко здраве, често вземала болнични, но не се лекувала в общежитието. Имала някаква приятелка, която се грижела за нея, когато се разболявала. На въпроса от какво е боледувала Шляхтина съседките по стая само свивали рамене: нещо с главата, но не в смисъл на психично заболяване, а някакви мигрени, световъртежи, изобщо нещо такова. Самата Лена казвала, че в десети клас получила мозъчно сътресение, а наближавали матурите и тя не се излекувала както трябва, криела симптомите от лекарите, за да я изпишат по-бързо от болницата. Не искала да пропусне изпитите, защото щяла да кандидатства. Можели да й дадат документ, че е освободена от матура по болест, но Лена се страхувала, че това може да навреди на кандидатстването й. Все пак не е счупен крак, а нещо с главата — знае ли човек как ще погледнат на това. В кой институт щяла да кандидатства? Не, тя май не им била казвала това. Но щом същата година започнала работа във фабриката, значи е била скъсана на приемните изпити. А може и изобщо да не се е явявала. С една дума, след онази недоизлекувана черепна травма тя често излизала в болнични.

За най-голямо свое постижение Виктор Албертович Пинчук смятал това, че успял да научи името на приятелката, която се грижела за Шляхтина, когато тя боледувала. Тази жена изглеждала на адвоката най-перспективната фигура — нали Елена определено е била свързана с нея по различен начин, не като със съседките по стая в общежитието, с които тя почти не разговаряла.

Една от бившите съседки — Лидия Смичкова, си спомнила, че веднъж слушала по радиото предаването „Млади поети“: в него млади поети четели свои стихове. Сред останалите тя изведнъж чула женски глас, който казал: „Посветих това стихотворение на моята приятелка Елена Шляхтина“, и последвало самото стихотворение. Лидочка Смичкова не разбирала от стихове и изобщо не се интересувала от поезия, така че не се вслушала в тях, а се замислила каква ли ще е тази Елена Шляхтина, на която хората посвещават стихове, дали изобщо е тяхната съседка, или е просто съвпадение? В края на предаването говорителят казал: „Чухте предаването «Млади поети». Стиховете бяха изпълнени от своите автори…“ И последвали няколко имена. Лида слушала внимателно, сред всички споменати женско било само едно име — Мая Истомина. Значи Мая Истомина била посветила своето произведение на Лена Шляхтина? Все пак било много интересно да научи тази Шляхтина тяхната Ленка ли е или някоя друга. И Лида, без да се притеснява, задала този въпрос на Шляхтина. Лена пък, без да й мигне окото, отвърнала, че да, Мая Истомина е нейна приятелка. И не казала нито дума повече. А момичетата не се захванали да я разпитват, виждали, че Лена и бездруго разговаря с тях през зъби, сякаш е някоя кралица, а те са пълни нули. Започнели ли да акцентират вниманието си на факта, че истинска поетеса й посвещава стихове, тогава съвсем щяла да навири нос и да се самозабрави.

С една дума, момичетата не обичали Лена Шляхтина. Но Мая Истомина била нещо съвсем друго — нали човек не би посветил стихове на личност, която не му е приятна. Това означавало съвършено различно ниво и същност на отношенията помежду им.

— Така че, Андрей Константинович, решавайте кой да отиде при Истомина — аз или вие. Оставих на вас да решите това. Ако някой знае за отношенията на Шляхтина с вашия… извинете, с Олег Петрович Личко, ще е само тя. Ако не е тя, тогава изобщо няма кой. Та такава картинка се получава.

— Аз ще отида — решително каза Андрей. — Вие сте направили за мен неща, които аз самият никога не бих могъл да сторя. Но има неща, които човек трябва да върши сам. Все пак това е мой семеен въпрос. Ако пък не се справя, тогава пак ще се обърна към вас.

— Както желаете — разпери ръце Пинчук. — Винаги съм на вашите услуги.

— Какво се знае за тази Истомина? Какво представлява, с какво се занимава, къде живее?

— Живее в Москва. — Пинчук кой знае защо въздъхна. — Ето така хората забравят за други — и сякаш изобщо не ги е имало.

— За Шляхтина ли говорите?

— Не, точно за Истомина. Навремето Мая Истомина беше известна писателка. Аз например четях произведенията й в захлас, но това беше отдавна. Сега почти никой не си спомня за нея. А беше много известна! Ами добре, Андрей Константинович, нейните координати са в папката — адрес, телефон, — така че сам решавайте кога и как ще действате. — Той наведе глава настрани, сякаш се вслушваше в нещо, и доволно се усмихна. — Жена ми се е прибрала. Значи скоро ще седнем на масата. Юля! Юлка!!! — захриптя той и веднага мъчително се закашля.

Момичето дотича в стаята след няколко секунди.

— Какво става, татко? Лошо ли ти е?

— Абе аз съм си много добре! Къде са цветята? Майка ти си дойде.

— Цветята са при мен, в стаята ми. Да ги донеса ли вече?

— Донеси ги по-бързо, докато не ги е намерила майка ти. И това ми било велик конспиратор. Трябваше веднага да ги донесеш тук, ама не, чакаш да се прибере майка ти — мърмореше Виктор Албертович.

Впрочем в неговото мърморене имаше много повече обич, отколкото негодувание.

— Представяш ли си, дядо ми се е казвал Алберт Пинчук. Със сигурност здравата си е патил заради това екзотично име, съчетано с такава фамилия.

Андрей изсумтя. Абе да не би това да е тяхна семейна черта — четат мислите на хората? На няколко пъти той бе забелязвал как Виктор Албертович произнася на глас неща, които Андрей току-що си е помислил, и отговаря на въпроси, които той едва е възнамерявал да зададе, но още не го е направил. А сега ето че и дъщеря му демонстрира чудеса от проницателност.

— Знаеш ли, и на мен ми хрумна това, но не ми беше удобно да го кажа — призна той. — А ти сякаш четеш мислите ми.

— Я стига! — Юля безгрижно махна с ръка. — Няма нищо сложно. Просто ти разсъждаваш стандартно, а стандартният ход на разсъжденията се отгатва лесно. Но общо взето, съм го наследила от татко, той за нула време преценява когото щеш и със сигурност знае какво иска да каже отсрещният човек и в кой момент.

— Значи аз съм стандартен? — оскърбено попита Мусатов.

— Ама не се обиждай, това е хубаво. Във всеки случай няма нищо лошо. Кой е казал, че е лошо да си стандартен? Аз например съм абсолютно стандартна, средностатистическа, затова ми е лесно да си представя хода на мислите ти. Ние с теб мислим еднакво.

— Така ли? И за какво мисля аз в момента?

— Мислиш какво да правиш с мен. Дали да ме изпратиш до магазина и да си вземеш довиждане, или да почакаш, докато напазарувам, и да ме изпратиш до вкъщи, а може би и да измислиш претекст да ме поканиш у вас. Не можеш да прецениш харесваш ли ме или не, затова не можеш да решиш да се захващаш ли с цялата тази церемония на ухажването, или изобщо да не се занимаваш.

Тя беше права до такава степен, че бузите на Андрей пламнаха. Именно за това бе размишлявал той от момента, когато след тържествения обяд в чест на рождения ден на съпругата на Пинчук се приготви да си тръгва, а майката помоли Юля да отиде до супермаркета за продукти. Излязоха заедно и Андрей не разполагаше с много време за мислене: супермаркетът беше на три минути от сградата, където живееше адвокатът.

— Слушай — учудено каза той, — ти си много млада, а пък си толкова умна. На колко години си?

— На двайсет и четири. Защо? Знам, че изглеждам като хлапачка, но това е зрителна измама. По ума съм се метнала на татко — разсмя се тя, — а по външност — на мама.

Това беше истина — съпругата на Пинчук изглеждаше двайсет години по-млада от мъжа си, макар че, като се имаше предвид голямата й дъщеря, тя не можеше да е на по-малко от четирийсет и пет, тоест всъщност беше по-млада от Виктор Албертович само с пет години.

— Е, какво ще правим тогава, умна таткова щерко?

— Ще пазаруваме.

— А после?

— После ще занеса покупките вкъщи. Може би ще бъдеш така любезен да поносиш тежките торби до дома ми. А може и да не бъдеш.

— Добре де, а ако бъда толкова любезен, после какво?