Капан за мишки

За специалността журналистика също се държеше творчески конкурс, който Лена издържа, но я скъсаха на изпитите. Според комисията текстовете, написани от нея, били интересни, но от гледна точка на руския език — абсолютно неграмотни.

— Ще започна работа, а следващата година пак ще кандидатствам — решително заяви Лена. — Ще докажа на всички, че мога да пиша. И ще пиша.

Тя започна работа в „Червеният октомври“, получи място в общежитието, но периодично живееше и у Мая — понякога по пет-седем дни, а понякога и по две седмици. Упорито пишеше очерци и разкази и през пролетта отново представи някои от тях на конкурсите за Литературния институт и за журналистическия факултет. Този път я отхвърлиха и на двата конкурса…

— Защо, наистина ли пишеше лошо? — попита Андрей.

Истомина помълча, почуди се какво да отговори.

— Не мога да обсъждам това — отговори уклончиво накрая.

— Но защо?

— Мисля, че не е етично. Коя съм аз, та да съдя кой пише добре и кой — лошо? Комисиите са решили, че Лена не пише достатъчно добре, а моето мнение няма никакво значение.

— И все пак, Мая Виталевна — настояваше Андрей. — Имаше ли Шляхтина литературни способности?

— Не знам. Не съм чела това, което пишеше.

— Тоест как?! Изобщо не сте чели нейни работи? — слиса се Андрей.

— Изобщо. Не смятах, че имам право да искам да ми показва какво пише. А самата тя не изразяваше подобно желание.

— Нищо не разбирам… А защо не сте могли да поискате? Не се ли интересувахте? Нали самата вие сте учели в Литературния институт…

— Разберете, Андрей, тези неща са толкова деликатни, че… Господи, как да ви го обясня! Представете си, че бях прочела разказ, написан от Лена. Да допуснем, че той не ми е харесал и съм намерила в него някакви недостатъци. Какво можех да й кажа? Че разказът е написан лошо? И как щеше да звучи това, изречено от мен? Коя съм аз в края на краищата? Студентка, самата тя още не писателка, но от друга страна, живее в отделно жилище, не си брои джобните пари, облича се във вносни дрешки и има такъв баща, че не се знае дали са я приели в института заради таланта й или заради баща й. Ами че аз нямаше да смея да гъкна! Можете ли да разберете това?

— Честно казано, трудно — призна Мусатов.

— Естествено — въздъхна тя, — вие сте от друго поколение, с друг манталитет, вие никога няма да разберете как живеехме ние тогава, как разсъждавахме, как чувствахме нещата. Сигурно ще се учудите, ако ви кажа, че в онези времена беше срамно да бъдеш богат. Тоест всички го искаха, всички се стремяха към това, но криеха стремежа си, защото беше срамно да искаш да си богат. Аз бях богата, и то не защото сама бях спечелила пари, а само защото имах късмет с родителите си. Нямах никаква лична заслуга за това. И постоянно се срамувах, защото ми харесваше да живея в отделно жилище, харесваше ми да бъда добре облечена, харесваше ми, че мога да поискам от баща си колата с шофьора, за да пътувам за някъде, ако ми се наложи. И се срамувах, задето всичко това ми харесваше. Именно това слагаше определен отпечатък върху отношенията ми с приятелите, в частност с Леночка. Впрочем на вас наистина ви е трудно да разберете. С една дума, не знам каква писателка е била тя.

… Мина още една година и всичко отново се повтори. Два института, два конкурса, два отказа. Лена продължаваше да работи във фабриката, периодично живееше по няколко дни у Мая, спокойно се съгласяваше приятелката й да я храни със свои пари и да мие чиниите вместо нея. Нито веднъж през това време не продума за момчета, които я харесват, за такива, с които се среща, и у Мая се създаде впечатлението, че Лена някак не е загрижена за личния си живот. След трите несполучливи опита Лена Шляхтина заяви, че през следващите поне две години няма да кандидатства.

— А после? — попита Мая. — Смяташ ли по принцип да вземеш литературно образование или не?

— Още не съм решила. — Лена лениво се протегна на дивана. — Но все пак ще стана писателка, ще видиш. И то може би дори по-рано от теб, макар че ти учиш за писателка, а аз се трепя във фабриката.

През седемдесет и трета година Мая Истомина завърши института и започна работа в популярен всекидневник. За това й помогна братът на майка й, вуйчо Жора — Георгий Степанович, който беше не какъв да е, а главен редактор на „маститото“ литературно — публицистично списание „Епоха“. В живота й се появи младият учен Женя Чаинов, с когото Мая започна да гради планове за бъдещето. Леночка Шляхтина май също се сдоби с постоянен приятел и макар момичето да не разказваше нищо за него, Мая забеляза, че и бездруго красивата Лена стана просто ослепителна. Лена продължаваше от време на време за кратко да живее у Мая. Наистина през последните две години пребиваването й в жилището на Мая стана по-продължително, най-малко две седмици, че и цели три. За Мая това беше неудобно, нали вече си имаше Женя… Но не смееше да каже на приятелката си, страхуваше се тя да не се обиди…

— Знам, че Елена е имала проблеми със здравето — каза Андрей. — Когато е боледувала, вие сте се грижели за нея, нали?

— От къде ви хрумна? — искрено се изненада Истомина. — Какви проблеми със здравето?

— Ами да, съседките й по стая в общежитието са казали, че Лена често е вземала болнични и тогава е идвала да живее у вас, защото у вас е било по-спокойно и изобщо условията са били по-добри. Нима не беше така наистина?

— Нищо подобно! Когато живееше при мен, тя всяка сутрин отиваше на работа, не е ставало и дума за някакви болнични. Прибираше се вечер — понякога рано, към седем часа, а понякога съвсем късно, дори нощем. Сигурно е ходела на срещи, но не ми е разказвала подробности. Наистина аз я питах, това е напълно естествено, а тя ми отговаряше, че да, разбира се, но няма нищо сериозно, защото всички момчета са глупаци. Или нещо от този род. Осъзнавах, че тя просто отбягва откровен разговор, и не смятах, че имам право да настоявам. Не исках в отговор на моите въпроси да ми отвърне: „Смяташ, че като живея при теб и ям хляба ти, имаш право да се ровиш в душата ми, така ли?“.

— Но нали тя наистина е живеела у вас и е ядяла хляба ви — предпазливо отбеляза Андрей. — И ви е създавала големи неудобства.

— Да, но това не ми даваше никакви допълнителни права — сухо отговори Мая Виталевна. — Във всеки случай, аз смятах, че нямам. Лена имаше добри периоди, когато се веселеше и усмихваше, а имаше и много тежки, когато буквално почерняваше, изсъхваше, почти нищо не ядеше и не ми говореше. Идваше мълчалива, лягаше на дивана, обръщаше се към стената и не продумваше. Или пушеше. Тя много пушеше. Разбирах, че в такива периоди тя идва вкъщи не като при приятелка, за да сподели нещо, да снеме товар от душата си, да получи подкрепа, а допълзява в бърлога, където никой няма да я закача, да й задава въпроси, да иска нещо от нея и където ще може спокойно да ближе раните си. Затова се примирявах, че нищо не ми разказва.

А през седемдесет и шеста Лена Шляхтина се самоубила, като скочила от покрива на шестнайсететажен блок. Никога не била произнасяла името Олег Личко в присъствието на приятелката си Мая, както не била продумала и за следствието и съда, където се явявала като свидетелка.

— Но поне не е ли споменавала за някакви свои познати? — покрусено попита Андрей. — Каквито и да е имена, Мая Виталевна, умолявам ви. Вие сте последната ми надежда. Може би сте я запознавали с някои свои приятели или роднини и те после са контактували без вас? Спомнете си, моля ви!

— Не — поклати глава тя. — Нямахме никакви общи познати. Но ще помисля още и ако си спомня нещо, ще ви се обадя.

Андрей й благодари за изгубеното време и готовността й да помогне, но имаше чувството, че се е изправил пред изящна желязна врата. Зад нея определено има нещо, това „нещо“ дори може да се зърне, но е невъзможно да се пипне.

Глава 4

— Не обичам есента — тежко проточи Даря и лениво измуши изпод одеялото тънката си мургава ръка с ярък маникюр. — Такава скука е…