Капан за мишки

После му поолекна, в края на краищата всяка болка отслабва, а страхът става обичаен елемент от ежедневието. Минаха още няколко месеца и всичко се върна в обичайното си русло. Съмненията останаха, той нищо не забрави, но тревогата лека-полека се притъпи и Льова отново сериозно се зае с дисертацията и бързо я завърши. Ситников никога повече не заговори за убитите деца, а и Аргунов не го попита за тях. Страхуваше се, че ще чуе отговор, след който няма да знае какво да прави.

След още две години Льова съвсем се успокои и най-сетне направи предложение на младата жена, с която се срещаше отдавна. Ожени се, роди му се дъщеря, твърде успешно се изкачваше по стълбичката на научно-педагогическата кариера, промени научната си специализация, захвана се с приложна физика, патентова доста изобретения, които можеха успешно да се използват в строителните технологии, а когато се зароди новата икономика, започна — не без помощта на стария си приятел Слава Ситников — да се занимава с бизнес, като пусна на пазара въпросните технологии. Бизнесът се развиваше успешно, Аргунов стана заможен човек и сега, когато до шейсетгодишнината му оставаха само две години, вече се замисляше дали да не започне да се занимава с политика. С неговите пари това беше напълно реално, той би могъл да стане ако не второ, поне трето лице практически във всяка партия, щяха да го приемат с отворени обятия. Кошмарът от седемдесет и пета година почти бе забравен…

И изведнъж вчера той откри в гардероба си детската тениска. И всичко се върна. Вече от три години спяха в отделни спални с жена си. И не защото отношенията им се бяха разпалили, не, просто възрастта си искаше своето. Жена му отдавна се оплакваше, че нощем Лев Александрович хърка толкова силно, че не може да спи до него. Тя пък, обратното, има лек сън и понякога сънува кошмари, след които се събужда със силно сърцебиене и трябва да става, за да вземе лекарство или просто да изпие чаша вода, а не иска да безпокои мъжа си.

Къщата беше огромна, триетажна, спалнята на жена му беше на втория етаж, а самият Аргунов спеше на третия и дори да ставаше нощем, тя определено не би могла да го чуе или види. Докато спяха заедно, жена му не беше му казвала за някакви пристъпи и Лев беше сигурен, че няма такива. Те бяха престанали много отдавна и той можеше веднъж завинаги да забрави за тях. Но знае ли човек какво е ставало през последните три години? В къщата имаше охрана, но нощем пазачите спяха дълбоко, Аргунов знаеше това. Тяхната работа беше да не позволят на външни хора да проникват на територията на дома, за което съществуваше постоянно включена електронна сигнализация. Те не бяха получавали задача да следят излизащия от къщи домакин. И дори да бяха видели нощем Лев Александрович, само щяха да свият рамене: човекът просто излиза да се разходи, има право. Не е фигура от такъв мащаб, че телохранителите постоянно да се мъкнат подире му. Аргунов знаеше, че сомнамбулизмът е слабо изучено явление, специалисти му бяха казвали, че той и до ден-днешен е „бяло петно“ в науката и никой не може да каже защо човек в един момент започва да ходи насън и защо в друг момент спира. Причината може да е психическа травма, силен стрес, продължително нервно напрежение, дори инфекциозна болест — буквално всичко. А стресове в живота на един състоятелен бизнесмен винаги има, при това човек не свиква с тях с годините. Напротив, с възрастта ги понася все по-трудно, с все по-тежки последствия за здравето, това всички го знаят.

Всичко беше тъй благополучно, толкова спокойно… И не щеш ли, онова се върна. Но може това да е само сън? Не е имало снощи никаква детска тениска, само я е сънувал. И не е прекарал безсънна нощ, в действителност е спал дълбоко, толкова дълбоко, че сега не може да различи съня от реалността. Сега ще се прибере, ще вечеря с жена си, после ще се качи на третия етаж, ще влезе в спалнята си, ще отвори гардероба и ще се убеди, че няма и помен от някаква си детска жълта тениска със смешен заек на гърдите.

Ами ако има? Какво ще прави? Колко хубаво щеше да бъде, ако имаше внуци! Тогава можеше да си каже, че някое от децата е играло в дядовата си спалня и е пъхнало тениската си в неговия гардероб. И нямаше да има никакви въпроси, мъка, съмнения и страхове. Но Аргунов нямаше внуци. Неговата единствена дъщеря се омъжи едва преди седмица и замина с новоизлюпения си съпруг на двумесечно сватбено пътешествие из Европа.

Той никога не бе мислил, че домът му се намира толкова близо до центъра на Москва. Когато колата влизаше в двора, Аргунов неволно се прегърби. Искаше му се да се смали, да стане незабележим, да изчезне, да се изпари от колата и да престане да съществува. Тогава нямаше да е нужно да влиза в къщата, да се качва в спалнята си и да отваря гардероба.

Не може да не го отвори. Трябва да го отвори. Защото в дъното на душата му все още трепка плахата надежда, че всичко е било сън и не е имало нищо подобно.

Ами ако ТОВА е там?

Тогава ще се обади на Слава Ситников. Слава е единственият, с когото може да си поговори за това.

Олеся отново постави два жетона на червено, един на „нечетно“ и три на втората дузина. „Всеки път прави едно и също“ — помисли си Ситников, загледан с усмивка в младата жена.

— Никога ли няма да ти омръзне да правиш едни и същи залози? — попита я ласкаво. — Поне за разнообразие заложи на „нула“ или на първата дузина.

— За нищо на света! — весело отсече Олеся и го млясна по бузата.

— Добре, тогава промени броя на жетоните.

— За нищо на света — повтори тя, без да откъсва очи от топчето, което трескаво се мяташе в колелото на рулетката.

— Това е въпрос на принцип. Червено, „нечетно“ и втората дузина. Ще играя дотогава, докато накрая спечеля с тези залози.

— Ами с тях не можеш да спечелиш много. Разбирам да залагаше на едно и също число. Това е въпрос само на търпение и рано или късно ще удариш голямата печалба. А така…

— Аз не искам много и наведнъж — усмихна се тя и се притисна до него. — За мен е важен процесът. Моля те, поръчай ми едно кампари ориндж.

Ситников се огледа, откри сервитьора и го извика с едва забележимо движение на пръстите. След миг симпатичното чернооко момче се наведе над него.

— Слушам ви.

— За дамата кампари ориндж, а за мен, ако обичате, еспресо и пакет „Вог“.

Той бавно пиеше кафето си, пушеше тънка „дамска“ цигара и се любуваше на Олеся. Боже, колко я обичаше! Когато я гледаше, всичко в него се разтапяше и се превръщаше в мека пухена възглавница. Тя нямаше недостатъци, беше съвършена, както са съвършени дъщерите за своите любящи бащи, а синовете — за своите любящи майки.

В чантичката на Олеся замърка телефонът. Тя ядосано сбърчи носле и без да поглежда, натисна копчето.

— Ало! Аз ли? В казиното съм. Ами да, играя… Не, не, не се тревожи, с татко съм… Ама престани, за бога, колко може да съм пила! Три кампарита, в тях колко е алкохолът — няколко капки. Добре, добре, разбрах. — Тя подаде слушалката на Ситников. — Приеми указанията на ръководството — прошепна му и отново се извърна към игралната маса.

— Разбира се, ще я откарам, не се тревожи — каза той, без да пилее излишни думи за поздрав. — Добре, ще се видим по-късно.

Ей, какъв мъж е намерил господ за момичето му! Същинска квачка. Впрочем в ролята на господ в случая се бе изявил самият Ситников. Какво пък, за всичко се плаща. Гриша има недостатъци, но кой ли няма? Затова пък този брак има сума ти преимущества и Вячеслав Антонович е спокоен за Олеся. Тя е в добри ръце. Във всеки случай в такива, които харесват лично на него, на Ситников.

— С татко си била — изхъмка той и й върна телефона. — Намерила си прикритие. Мислиш, че щом татко ти е до теб, порокът в очите на съпруга ти престава да бъде порок, така ли?

Олеся се обърна и го погледна право в очите.

— Щом татко ми е до мен, значи до мен не е някой любовник — каза тя меко. — Та това е очевидно.

„Никак дори не е очевидно“ — саркастично си помисли Ситников.