Страница 24 из 100
Той така и не бе разбрал напълно какво я влече насам, към казиното, защо тя с такова упорство идва да играе на рулетката два пъти седмично, прави едни и същи залози и напуска заведението не когато свърши жетоните и парите, а в момент, известен единствено на нея. Тя играеше хазартно, вълнуваше се, стискаше длани, очите й горяха, бузите ту пламтяха, ту ставаха мраморнобели, но след около два часа Олеся спираше да играе и си тръгваше. И колкото и да се бе мъчил, Вячеслав Антонович така и не бе получил смислен отговор — защо.
Той си поръча още едно кафе, отдалечи се от масата и седна в един мек фотьойл, до който имаше ниска дървена масичка с пепелник. Самият Ситников изобщо не играеше, никога и при никакви обстоятелства, нямаше влечение към хазартните игри, освен това беше държавен служител, ръководител на отдел в Министерството на икономиката, и трябваше да пази репутацията си. Добре е известно, че игрите в казино са лек и практически безконтролен начин за пране на пари, получени като подкуп, но за какво му беше на Ситников това главоболие? С Олеся обаче идваше в казиното с удоволствие, защото всяка минута край нея беше празник. Не играеше, а просто стоеше до нея или леко встрани, наблюдавайки как тя играе, разговаряше с нея. Ето и сега седеше и гледаше стегнатия й в тънка трикотажна рокля гръб, изящната й шия, поклащащите се дълги обеци, изискано подстриганите й коси на тила и му се струваше, че на света не съществува нищо по-хубаво, нищо по-прекрасно. Колко милостива е все пак съдбата към него, щом му е дала Олеся и му е позволила да се любува на тази красота!
Отново иззвъня телефон, този път неговият.
— Слава…
В първия момент Ситников дори не позна гласа и се намръщи.
— Слушам ви — каза строго.
— Слава, аз съм.
— Господи, Льовка! Какво е станало с гласа ти? Да не си болен? Или се е случило нещо?
— Случи се Слава, трябва да говоря с теб. Много е важно и спешно.
— Какво, още днес ли?
Ситников хвърли поглед към часовника — десет и половина. Да, неприятно…
— Не ми отказвай, Слава. Загубен съм без теб.
— Ама разбира се, разбира се. При мен ли искаш да дойдеш?
— Аз… не знам. Нямам представа как ще е по-добре… Изобщо нищо не разбирам.
— Ясно. Вкъщи ли си?
— Да.
— Аз ще дойда.
— Кога?
Ситников отново погледна циферблата. Сега уличното движение е относително ненатоварено, няма да има задръствания. За да откара Олеся вкъщи, ще му трябват двайсетина минути, от там до крайградската къща на Аргунов са още четирийсет. Но ще се съгласи ли Олеся да спре играта си веднага? Ами ако започне да капризничи, ако поиска да остане още? Тогава ще му се наложи да изгуби известно време за обяснения и увещания.
— След около час, час и петнайсет минути. По-рано няма да мога.
— Чакам те, Слава, чакам те с нетърпение.
Но не се наложи да губи нито думи, нито време. Още щом й каза, че е време да тръгват, тя събра от масата останалите жетони и Ситников не забеляза ни най-малък признак на недоволство по красивото й лице.
— Извинявай, че те прекъснах — виновно каза Вячеслав Антонович, когато се качиха в колата. — Но това наистина е важна работа.
Олеся мълчаливо взе ръката му, допря пръстите до бузата си, целуна я.
— Никога не ми се извинявай. — Гласът й звучеше тихо, но твърдо. — Ти знаеш какво правиш и не съм аз тази, която ще ти каже правилно ли е то или не.
От тези думи буца заседна на гърлото му и Ситников имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Стисна по-силно нейните тънки пръсти.
— Ти си най-голямото съкровище в живота ми. Така е, така ще бъде и никакви твои съпрузи няма да променят това. Винаги ще бъдеш моето съкровище, а не тяхното. Разбра ли ме?
— Защо „съпрузи“, защо в множествено число? — Тя лукаво се усмихна. — Аз имам само един съпруг. Или планираш за мен и някой друг?
— Човек предполага, а господ разполага — отвърна с шега Вячеслав Антонович. — В този живот всичко може да се случи.
Олеся рязко издърпа ръката си и се обърна към него. Паркингът пред казиното беше ярко осветен и дори в тъмното купе на колата лицето й се виждаше отчетливо, до последната чертичка.
— Ти какво, сериозно ли? — попита тя напрегнато.
— За какво говориш?
— Питам сериозно ли смяташ, че може да имам и друг съпруг, освен Гриша.
— Всичко може да се случи — повтори той.
Харесваше му да я дразни.
— И ти ще допуснеш това?
— Че защо не? Любовта, Олесик, е неуправляема. Ще се влюбиш, ще си изгубиш ума, какво тогава ще правим ние с Гриша? Ще трябва да те заключваме, така ли?
— Да не си посмял да говориш така. Да не си посмял и да го мислиш. Не ми трябва никакъв друг съпруг.
Тя трябваше да изрече още една фраза, просто беше длъжна да я произнесе. Винаги я изричаше и Ситников се приготви да чуе тези думи. Но… Този път Олеся премълча. Тя произнесе тези думи мислено, личеше си по леко присвилите се очи, по трепкащите устни, но тя така и не изрече нищо на глас.
Вячеслав Антонович се усмихна вътрешно. И Олеся обичаше да го дразни. Какво пък, те бяха достойни един за друг. Старият печен вълк и младата острозъба вълчица.
Въпреки петнайсетте години, прекарани в безжалостния свят на бизнеса, Лев Александрович Аргунов в много отношения си бе останал учен физик, напълно лишен от суетата на новобогаташите. Крайградската къща бе построил само защото дъщеря му рано или късно щеше да се омъжи (както и стана), щяха да му се родят внуци, така че щеше да е добре да си имат просторно красиво жилище, заобиколено от ели и борове. На него самия много повече му харесваше да живее в градския си апартамент в центъра на Москва и той от време на време оставаше там за през нощта, когато се освобождаваше късно от работа, а на другия ден му предстоеше да става рано и искаше да се наспи добре.
Не се вманиачи и за охраната на къщата си. Макар голяма, тя не беше богата, в смисъл че в нея нямаше нито антики, нито картини на баснословни цени, нито колекции или скъпоценности. Парцелът и самата къща бяха страшно скъпи, но практически там нямаше какво да се краде. Разбира се, жена му и дъщеря му имаха скъпи накити, и то доста, но те се пазеха в банков сейф, а самата банка се намираше срещу сградата, в която беше централният офис на фирмата на Аргунов. Ако трябваше, той просто отиваше в банката и вземаше от сейфа нужния калъф, а на другия ден го връщаше на мястото му. Разбира се, някои джунджурии, както се изразяваше той, се държаха и вкъщи, но те не бяха толкова ценни, нито в количество, заради което някой би нападнал къщата. Ето защо Лев Александрович бе осигурил безопасността на дома си с добра алармена система, трима възрастни мъже от близкото село, които дежуреха на смени — през две денонощия, и две кавказки овчарки, които лично той бе отгледал и дресирал. Никакви мощни борци с камуфлажни униформи, никакви бивши десантчици или спецназовци — всичко беше тихо, скромно, домашно.
Щом се прибра, дежурният този ден пазач Васил Василич подаде глава от своята стаичка:
— Добър вечер, Лев Александрович!
— Добър вечер, Васил Василич.
— Днес очаквате ли още някого?
— Не — машинално отговори Аргунов.
— Значи да включвам? Или тепърва ще се разхождате с кучетата?
— Включвайте. Нещо съм уморен. Ако изляза с тях, то ще е по-късно, а може и да не изляза. Ако реша, сам ще изключа алармата, а когато се върна, ще я включа.
— Добре тогава — охотно се съгласи пазачът.
„Да — помисли си Аргунов, — за него е добре, просто е прекрасно. Сега ще погледа телевизия и ще легне да спи. Аз спокойно мога да стана през нощта, да изключа алармата и да изляза, после да се върна, да я включа и никой няма да узнае, че съм излизал. Кучетата няма да ме залаят. По дяволите! Колко са зле нещата!“
Той събра достатъчно самообладание, за да вечеря долу със съпругата си — Жана, но малко след десет се оплака от умора и главоболие, по съвета на жена си изпи някакво обезболяващо хапче и се качи в спалнята си. Ето, сега всичко ще стане ясно. Сега той ще отвори гардероба. Или да, или не. Той е с трезв ум и в пълно съзнание, не спи, не е пиян и това, което ще види сега, ще бъде реалност, която е невъзможно да опровергае.