Капан за мишки

— Слушай, Льовка, ами че това е лошо — угрижено каза той. — Много лошо.

— Защо? — не разбра Льова.

— Ами разбираш ли… С една дума, аз не бива да ти го казвам, защото… е, нали схващаш. Това е класифицирана информация, не бива да се разгласява. Абе работата е там, че…

Славка се помота, направи солидна пауза, започна да налива вино в чашите. Льова Аргунов все още нищо не разбираше, но го обзе толкова остра тревога, че просто му беше трудно да я понесе.

— Стига си протакал де! — подвикна той на приятеля си. — Щом си решил да ми кажеш — говори, защото ме уплаши до смърт.

— Абе… нали знаеш, в градския комитет аз работя в отдела, който наблюдава административните органи, включително милицията. Та значи при нас задължително се изпращат сведения за произшествията в града. Само че, Льова, нищо не съм ти казвал, нали така?

— Ами ти и бездруго нищо не си ми казал. Можеш ли ясно да ми обясниш каква е тая история с коланчето?

— Разбираш ли, в Москва се е появил маниак, който отвлича малки деца от детски градини и училища. Убива ги и… е, разни неща. Няма да ти разказвам с подробности. Цялата милиция е на нокти, почти цяла година го търсят. Само че, Льова, повтарям, тази информация е класифицирана, в никакъв случай не бива да се разгласява, иначе в града ще настане паника.

— Абе разбирам — ядосано подвикна Аргунов. — Само че аз какво общо имам?

— Льовка, не ми се сърди, но спомняш ли си, ти веднъж ми каза, че като малък си имал пристъпи… Е, страдал си от нещо като лунатизъм.

— Сомнамбулизъм — потвърди Аргунов.

— Ходел си някъде насън, а после не си можел да си спомниш къде си бил и какво си правил. Дори веднъж за малко да те изгонят от пионерски лагер заради това. Нали?

— Така беше. И какво? Искаш да кажеш, че съм ходил някъде насън и съм откраднал това идиотско коланче? Ами че аз вече от много години не съм имал такива пристъпи.

— Льова, чуй ме. — Ситников посегна за цигарите си и трескаво запали една. — Твоите родители работят в Дубна3 и си идват в Москва само от време на време.

— Е, и?

— Ами фактически ти живееш сам. Разбираш ли? Абсолютно сам. Докато си живял с родителите си, те са виждали, че нощем ставаш, правиш нещо, а на сутринта нищичко не си спомняш и са можели да ти го кажат. А сега кой ще ти каже? Ако ходиш някъде насън, кой вижда това? А онзи, който те вижда, от къде може да знае, че всъщност ти спиш и нищо не разбираш, а после нищо няма и да си спомниш? Няма кой да ти каже. И ти живееш в щастливо неведение, мислиш, че пристъпите ти отдавна са престанали. А всъщност…

— Чакай, чакай — изплаши се Льова, — ти какво си мислиш — че аз съм този маниак ли? Че отвличам и убивам дечица? Абе ти да не откачи нещо?

Той почти крещеше, стиснал юмруци така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. В този момент беше готов да убие приятеля си Славка Ситников. Беше го обзела такава ярост, че му притъмняваше пред очите.

И изведнъж се опомни. Ярост, неконтролируема агресия, желание да удари, да убие… Той, кроткият, безобиден аспирант, физикът теоретик, син на майка доцент и баща професор, перспективният двайсет и осем годишен млад учен Льова Аргунов, книжният плъх — излиза, че е способен на такива силни и разрушителни емоции. Ами ако наистина?… Ако Славка е прав и пристъпите му не са престанали, просто сега той не знае за тях?

Льова опита да се овладее, да се успокои и съсредоточи. И спасителната идея го споходи веднага!

— Но нали децата са отвличани от детска градина или училище?

— Да.

— Значи това е ставало денем?

— Различно. Понякога сутрин, понякога следобед, а понякога и привечер.

— Ето виждаш ли — Льова тържествуващо се усмихна. — Значи не е нощем. През нощта децата си спят по къщите и никой никъде не може да ги отвлече.

— Ей че го каза — усмихна се неприятно Ситников. — Ти какъв си? Чиновник в канцелария ли? Ти си аспирант, седиш си вкъщи и работиш върху дисертация, работното ти време не е от девет до шест, а когато ти си пожелаеш. Какво, да не би да не знам как работите? Клюмате над книгите по цели нощи, а после по цял ден спите. Спомни си колко пъти съм ти се обаждал през деня, а ти ми отговаряше абсолютно сънен и ми казваше, че си си легнал в осем сутринта, защото предната вечер те е споходила поредната гениална идея, така че цяла нощ си я обмислял. Така беше, нали?

— Така беше — призна Льова. — Слушай, Слава, ти отдавна ме познаваш, кажи ми честно: наистина ли смяташ, че съм способен на такова нещо? Наистина ли мислиш, че съм аз?

— Стига, какво приказваш! — Ситников се усмихна успокояващо и отново наля вино. — Дай да пийнем.

Той гаврътна своята чаша и запали нова цигара.

— Ти си ми приятел, Льовка, и аз ти вярвам като на самия себе си. Но не всички хора на този свят са ти приятели и биха ти повярвали. Затова е по-добре никой да не знае за тази история с коланчето, разбираш ли? Аз няма да кажа на никого. И ти не казвай. Разбрахме ли се?

— Не, почакай. — Льова още не можеше да се успокои. — Аз искам да разбера какво става. Нали трябва да съм наясно…

— Нищо не трябва. — Слава леко повиши глас. — Не го вземай толкова присърце. Ама и аз съм глупак, не биваше да ти разказвам тези неща. Тоест не, правилно постъпих, като ти разказах, защото сега ти разбираш, че не бива да приказваш наляво и надясно за това коланче и за твоите пристъпи. Разбра ли? А си казал на някого, а клюките го разнесли навсякъде, току-виж стигнало и до милиционерите, че като се вкопчат в теб, ще те изтормозят, а на всичко отгоре може да те пратят и на психиатрична експертиза. Пак добре, ако е амбулаторна, но представи си, че поискат стационарна? Това значи да те вкарат за цял месец в лудница. И край, кариерата ти е съсипана. Разбра ли ме?

— Разбрах. Но въпреки това искам да съм наясно имам ли пристъпи или не, а ако имам, какво правя през това време — твърдо каза Аргунов. — Не вярвам да съм убиец, но съм учен и обичам да проверявам всичко точно. Трябва да бъда сигурен.

— Ей, какъв човек си бе — усмихна се Ситников. — Добре, хвани някоя мацка да живее с теб и да нощува тук, тогава веднага ще научиш всичко. Ето например нашата приятелка — само й намигни и веднага ще бъде твоя. Отдавна въздиша по теб, нали знаеш.

— Ти си луд — махна с ръка Льова. — Нея пък не ща и да я видя.

— Хайде стига, момичето е красиво, влюбено е в теб до уши, какво повече искаш? И най-важното: ако нещо не е наред, тя никога не би те издала. Схващаш ли мисълта ми сега?

— Не искам дори да говорим за това — отсече Аргунов.

— Но защо? Какво не ти харесва в нея?

— Не ми харесва — и толкоз. И изобщо съм сигурен, че няма да има никакво „не наред“.

— Е, то се знае — съгласи се Ситников.

Този ден те пиха много и повече не се върнаха към разговора за пристъпите на Аргунов и загадъчното коланче от детска рокля, стараейки се да обсъждат всичко друго, само не и това.

Слава Ситников отдавна си беше отишъл, а Льова още седеше на дивана в хола, въртеше в ръцете си коланчето на червени точки и с ужас си мислеше: „Нима наистина съм го направил аз? Славка само се преструва, че ми вярва, всъщност е сигурен, че аз убивам и насилвам малки деца, но ми е приятел и е готов да ме прикрива. Готов е да ми помогне, дори направи служебна простъпка, като разгласи класифицирана информация, за да ме предпази от необмислени действия. Той знае със сигурност, че съм аз. А аз? Знам ли това аз?“

Близо месец след този разговор Льова Аргунов живя в постоянен кошмар. Всеки път, преди да си легне, внимателно оглеждаше жилището си и се стараеше да запомни кое къде и в какво положение се намира, поставяше хитри „капани“ и когато се събудеше, първата му работа беше да провери не личи ли по тях да е ставал насън и да е правил нещо. Сънят му от ден на ден ставаше все по-кратък и тревожен, в края на краищата той изобщо престана да спи, отслабна, почерня, изостави работата си върху дисертацията, по цели денонощия се тормозеше от съмнения и страхове. Той убиец ли е? Или не е?

3

Академично градче край Москва. — Б.пр.