Страница 19 из 100
— Ама моля ви се, заповядайте по всяко време, днес целия ден съм си вкъщи.
Това се казва късмет! Бързо си лъснах обувките, изопнах униформената куртка, грабнах папката и хукнах към писателката. Дори не взех колата, за пет минути стигнах пеш.
Мая Истомина, която ми отвори вратата, изглеждаше горе-долу така, както винаги си бях представял писателките на средна възраст. В моето въображение младите авторки трябва да бъдат грознички, зле подстригани, мършави, бледи и леко затормозени (да се чудиш просто откъде съм си го измислил това?), маститите писателки трябва да приличат на баба Барто1 (когато бях малък, просто не бях виждал портретите на никакви други писателки) или на Крупская2, а литературните дами между четирийсет и шейсет си ги представях точно като жената, която ме посрещна. Беше средна на ръст, набита, леко пълничка, с тъмна коса, вече забележимо посребряла, разпусната по раменете. Очила с модерни рамки, и то два чифта: едните на носа, вторите — на верижка — на гърдите. Вече бях виждал такова нещо у хора, които отдавна страдат от късогледство, а с годините са развили и далекогледство, обусловено от възрастта. Панталон, свободен джемпър в убит цвят, през чието деколте се виждаше златна верижка с пандантив в сложна, засукана форма.
Мая Виталевна ме заведе в хола, предложи ми чай или кафе и напълно благосклонно изслуша моите обяснения относно клуба.
— Смятате ли, че вашите пенсионери ще пожелаят да се срещнат с мен? — Тя поклати глава със съмнение.
— Че защо не?
— Е, аз не съм толкова известна, пък и вече са ме забравили като авторка на белетристика, през последните години не съм публикувала нищо, което би било интересно за тях. Последният ми роман излезе преди десет години, оттогава се занимавам само с преподаване и есеистика.
— А къде преподавате? — попитах.
— В Литературния институт, водя творчески семинар. Игор Владимирович, може ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Това вероятно звучи глупаво, но… Някой ми беше казал, че нашият участъков милиционер е син на Владимир Дорошин. Сигурно лъжат, нали? Вероятно вече ви е омръзнало да отговаряте на този въпрос.
— А, не — разсмях се аз, — не лъжат. Наистина съм син на същия онзи Дорошин. А вие да не сте почитателка на класическото пеене?
— Честно да си призная, не — усмихна се тя. Усмивката на Истомина беше чудесна, мека и някак срамежлива, сякаш извиняваща се за нещо. — Тази страна на изкуството мина някак покрай мен. Но името е прочуто. Трудно ли е да бъдеш син на такава знаменитост?
— Ни най-малко. Виж, ако бях избрал музикалното поприще — тогава да, тогава щеше да е трудно, защото околните винаги щяха да се сещат за татко и да ме сравняват с него по талант. А на кого в милицията е интересен баритонът Дорошин? Повече от половината мои колеги не знаят по какво се различава баритонът от тенора, а деветдесет и пет процента нито веднъж в живота си не са слушали опера. Моят баща изобщо не ги интересува. Виж, ако бях син на министъра на вътрешните работи, в чудо щях да се видя. Но слава богу, не съм син на министър, а само на певец.
— Ха, бива си го това „само“! — Истомина плесна с ръце. — Дори аз, човек, който няма нищо общо с музиката, знам, че вашия баща пее по всички световни оперни сцени. Между другото вчера по канал „Култура“ чух, че следващата седмица той ще пее в Барселона заедно с Пласидо Доминго и нашия Чернов. Само не запомних в коя опера.
— В „Аида“.
— Знаете ли — отново се усмихна плахо, сякаш искаше прошка, — някак ми е трудно да си представя… Нима може ей така просто да отидеш в операта и да видиш, да чуеш, да дишаш един и същ въздух с Доминго, с вашия баща? Да ги видиш не по телевизията, а с очите си? Чувството сигурно е необикновено.
— Не знам — свих рамене аз, — вероятно е въпрос на навик. Аз съм свикнал. Впрочем спомням си, че когато бях още ученик, в Москва дойде Павароти, тогава наистина изпаднах в благоговеен трепет. А после някак свикнах. Наслаждавам се на доброто пеене, но вече не изпадам в екстаз. Та аз ходя на опера като на работа.
— Как така? — учуди се тя.
— Придружавам мама. Тя ужасно се вълнува, когато пее татко, особено на премиера, и има нужда аз да съм до нея, да я утешавам, да я ободрявам и подкрепям.
— Ами ако премиерата е в чужбина, майка ви как се справя без вас?
— Просто не се справя. Обикновено аз отивам за първия спектакъл, после тя се успокоява и аз мога да се прибера вкъщи.
— Боже, боже!
Истомина ме гледаше с разширени очи и известно време мълчаливо пи чай. После лицето и леко се промени, сякаш й хрумна някаква мисъл.
— Игор Владимирович…
— Може просто Игор.
— Добре, Игор… А сега ще отидете ли в Барселона?
— Май ще отида. Във всеки случай мама настоява и аз си резервирах билет. Така че ако тя не се откаже, ще трябва да замина. Защо?
— Знаете ли, имам една молба към вас… такава, малко необичайна… Може ли?
Ето на, започва се. Когато молбата е обичайна, това винаги означава, че трябва да се обадя на някого и да помоля за нещо или да предам нещо. Втори вариант на обичайна молба беше да купя нещо, най-често лекарство или цигари от безмитния магазин. А какво ли ще значи необичайна молба? Да се срещна с резидента на разузнаването и да му предам шифровано писмо?
Всъщност молбата се оказа почти обичайна. Чисто и просто трябваше да вляза в някоя книжарница и да купя два-три екземпляра от една книга. Мая Виталевна ми каза, че преди около година към нея се обърнал представител на голямо испанско издателство с предложение да купи от нея правата за превод и публикация на дневниците и бележниците й. Имали проект, който се наричал именно така — „Бележници“, — в тази поредица публикували онова, което се нарича „бележници на писатели“: нахвърляни проекти, бележки, откъси от дневници, творчески идеи. С една дума, онази суровина, от която после се ражда литературният текст. Поредицата била предназначена не толкова за широката читателска публика, колкото за литературоведи, критици и други специалисти. Проектът предвиждал публикуването на бележниците по на един автор от всяка европейска страна. Единственото условие било поне едно произведение на този автор да е било преведено на испански, та онзи, който чете „бележника“, да може да се обърне към литературния текст и да види ясно кое от кое се ражда и какво се получава от всичко това. Разбрало се, че навремето на испански били излезли цели две книги на Мая Истомина, така че тя се поровила в архивните си папки, намерила нужното, направила ксерокопия и ги изпратила. Подписала договор, получила хонорара и сега искала да има екземпляр на испански. Едно напълно законно и повече от разбираемо желание.
Молбата не ми се видя обременителна и аз с готовност обещах на Мая Виталевна да я изпълня. Тя пък, на свой ред, ми обеща да дойде в клуба, когато я поканим, за да разкаже на моите любими старци за различни писатели, с които се е срещала.
Ако знаех в онзи момент какъв лабиринт от загадки и стари тайни ще възникне от тази нищо и никаква невинна молба да купя от Барселона една книга на испански…
Моите надежди, че маминка ще понесе поредната премиера на татко с олимпийско спокойствие, рухнаха. Предстоящата изява на Владимир Дорошин в „Аида“ в ролята на етиопския цар Амонасро се превърна за майка ми в Кошмар, после в Кошмарен ужас, и два дни преди спектакъла тя ридаеше в телефонната слушалка и настояваше да отида при нея незабавно. Свикнал съм с подобни ситуации и отдавна съм си отработил алгоритъм на действията за такива случаи, още повече че в моя международен паспорт се кипри дългосрочна шенгенска виза. Посещение в агенцията на „Аерофлот“, за да платя и взема запазения самолетен билет, после — в поликлиниката при лекаря, който е не само голям любител на операта, но и мой участъков терапевт, отнася се с разбиране към нервната система на маминка и ми дава болничен лист при първо поискване, после — при Валка Семьонов, за да се посъвещаваме, тъй като в мое отсъствие той трябва да поеме моя участък. Почистих с четчица смокинга (маминка не признава никакво друго облекло за премиера), опаковах го в куфарчето, нахвърлях в малка чанта тоалетни принадлежности и една тениска, в случай че е много горещо, защото беше септември и в Барселона грееше слънце, предадох котките на грижите на Светка Безрядина и поех към летището.
1
Агния Барто (1906–1981) — известна съветска детска писателка. — Б.пр.
2
Надежда Константиновна Крупская (Улянова) (1869–1939), съпруга на В. И. Ленин. — Б.пр.