Страница 20 из 100
От всички градове в чужбина, където ми се налага да ходя във връзка с татковите премиери и мамините Кошмарни ужаси, най-много обичам Барселона. Работата е там, че по рождение страдам от топографски кретенизъм и на непознато място веднага започвам да се оплитам в улиците и да губя посоките, а Барселона е проектирана предимно на квадратно-гнездовия принцип — поне в централната си част, от която аз и бездруго не се отдалечавам — и за да се изгубиш там, трябва да си по-тъп и от мен, а това, повярвайте ми, не всеки го може. Освен това в Барселона има един просто прекрасен булевард, наречен „Диагонал“, който пресича строго по диагонал целия град, и ако човек не се отклонява много от него, не може да се загуби дори при най-добро желание. Второто достойнство на Барселона в моите очи е фактът, че оперният театър „Лицеу“ се намира на булевард „Рамбъл“, който стига до крайбрежната улица. Тоест разхождаш си се по „Рамбъл“, пиеш бира или кафе на чист въздух, разглеждаш и купуваш сувенири от павилиончетата (непременно за добрия участъков лекар, както и за Валка Семьонов и неговото многобройно семейство), любуваш се на морето, дишаш морски въздух, гледаш чайките, после — в нужния момент — хоп! и вече си в гримьорната на татко, намъкваш донесения предварително смокинг и се отправяш с маминка към залата. Просто, лесно и удобно. Аз не съм голям любител на екскурзиите и разглеждането на забележителности не ме вдъхновява особено, затова предпочитам да се разхождам по булевард „Рамбъл“, като се отдалечавам по него най-много до половин километър. Само че близо до операта нямаше книжарници.
Наложи се да помоля за помощ мама, още повече че и без това трябваше с всички сили да отвличам вниманието й от Кошмарния ужас. Маминка похватно чуруликаше на езиците на всички страни, в които татко пееше редовно, и с удоволствие се съгласи да дойде с мен за книгата. В първата книжарница, в която влязохме, нямаха поредицата „Бележници“, нещо повече, младичките продавачки дори не бяха чували за такава поредица.
— Тази книжарница е малка — обнадежди ме маминка, — сега ще те заведа в една голяма книжарница, където имат всичко.
Но и там нямаше „Бележници“, а продавачките също така недоумяващо свиваха рамене и казваха, че не са чували за такава поредица.
— Напълно е възможно — авторитетно заяви мама. — Нали самият ти ми каза, че поредицата е адресирана към специалисти, а не към широката читателска публика, това е по-скоро научна литература и трябва да се търси в специализирани книжарници.
Вместо мечтаната разходка по „Рамбъл“, се наложи да се върнем в хотела, където имаше компютър, включен в интернет. Маминка ловко се зарови из сайтовете и след известно време озадачено каза:
— Егорушка, никъде не намирам да се споменава за тази поредица. Сигурен ли си, че е под общо заглавие „Бележници“?
— Сигурен съм — отговорих уверено.
— А как се казва издателството?
— Ох, не попитах за това. Но можем да се обадим на Истомина по телефона и да я попитаме, тя със сигурност знае.
— Ами добре, обади й се, защото, ако действаме напосоки, няма да намерим нищо.
Добре че бях взел със себе си телефонния номер на Истомина. Тя си беше вкъщи и ми продиктува по букви името на издателството. Мама отново седна пред компютъра, а аз излязох на терасата, седнах в шезлонга, изложих лицето си на топлото слънчице и се отпуснах. Ето, щом намерим книгата за Мая Виталевна, а вечерта чуем спектакъла и татко, утре сутринта се качвам на самолета — и право вкъщи. Все пак странен живот водя… Едва завчера шетах из улици, бунища, изоставени гаражи и мръсни сутерени, а днес седя в разкошен апартамент в петзвезден хотел, почти на брега на Средиземно море, и около мен звучи радващата слуха ми испанска реч (е, ако трябва да бъда точен — не съвсем испанска, не кастилска, а каталунска, но за мен, който не знае нито един от тези езици, няма разлика), а утре отново ще облека униформата и ще се разшетам по тавани и бунища, ще търся откраднати коли и ще укротявам скандалджии и пияници.
Изглежда, съм задрямал, защото, когато над ухото ми прозвуча гласът на мама, се сепнах и едва не паднах от шезлонга.
— Егор, нищо не разбирам — разтревожено каза мама. — Не мога да намеря нито поредицата, нито издателството.
— Може да е малко и да няма собствен сайт — предположих сънено.
— Но аз търсих не само сайт, а и изобщо името на издателството. Не може да не е споменато никъде, ако съществува.
— Мамо, всичко може да бъде. Хайде да намерим телефона на някое голямо издателство, да се обадим и да попитаме. Те сигурно имат някакви свои справочници.
— Добра идея — оживи се тя и пак седна пред компютъра. — Ето, намерих телефоните на издателска група „Планета“.
— Става — одобрих аз. — Щом е група, определено е нещо голямо и там знаят всичко.
Продължих да лентяйствам на терасата, а мама бърбореше по телефона. Не разбирах какво говори тя, но по интонацията се досещах, че уговаря някого, ядосва се и се мъчи да убеди отсрещния в нещо. Вероятно й дадоха друг телефонен номер, защото тя пак започна да набира. Докато слушах с половин ухо мелодичното й бърборене, си мислех, че край мама особено остро чувствам собственото си несъвършенство. Тя не само с лекота се ориентираше в разговорния език на всяка страна и умело го използваше, но се ориентираше безпогрешно и в градското пространство и изключително рядко използваше карта. Вероятно за това бе изиграл роля дългогодишният й опит при пътуванията за татковите гастроли, но моята маминка си има и природни дарби. А каква красавица е! За татко пък с неговия певчески и артистичен талант да не говоря! Да се чудиш просто как такива щедро надарени от природата родители са дали живот на невзрачно синче като мен. С нищо неизпъкващ, скромен участъков милиционер. Вярно, и аз имам някои способности, които ми дават възможност да печеля доста прилични пари, но от мама и татко ме дели разстояние като до Луната. Или до Марс. В училище съвсем слабо залягах над астрономията, може да се каже, изобщо не учех по нея, така че слабо си представям коя планета е по-далече от Земята. Май все пак е Марс, защото Луната ни е спътник. Или не е? Не си спомням.
Най-сетне мама затвори телефона и ме извика.
— Те са абсолютно сигурни, че не съществува нито такова издателство, нито такава поредица — объркано каза тя.
— Но нали сама разбираш, че това не може да бъде. Има договор, те са платили. Стоп! — зарадвано възкликнах аз. — Какъв идиот съм! Та нали съществува договор! И в него трябва да са налице реквизитите на издателството, неговият адрес и името на човека, подписал договора. Сега пак ще се обадя на Истомина и ще науча всичко.
Веднага набрах телефона.
— Договорът ли — учудено попита Мая Виталевна. — Но аз го нямам.
— Как така го нямате? Къде се е дянал?
— Аз го подписах и го дадох на представителя, който дойде при мен.
— Но при вас трябваше да остане един екземпляр. Подписали сте най-малко два.
Виж по тези въпроси съм спец, самият аз подписвам такива договори с продуцентската фирма на Борис Безрядин всеки месец, и то винаги по три екземпляра, единият от които остава при мен.
— Разбира се, Игор, ясно ми е за какво говорите. Той ми донесе два екземпляра, аз ги подписах и той ги взе, за да ги изпрати в Испания, където трябваше да ги подпишат ръководителите на издателството.
— И какво? Не ви ли върнаха единия подписан екземпляр?
— Не. И аз някак бях забравила за това. Нали ми платиха…
— Мая Виталевна, ще ви задам един нетактичен въпрос, просто за да разбера…
— Да, да, питайте.
— Голям ли беше хонорарът?
— Много приличен за подобен материал.
— И все пак?
— Пет хиляди евро.
Наистина, повече от приличен. Доколкото знам, толкова пари се плащат, когато се купуват права за белетристика, която се предполага, че ще се продаде в доста голям тираж. За тясно специализирана литература пет хиляди евро са дори множко. Значи намеренията на издателя, който е купил правата от Истомина, са били сериозни. Но къде се е дянал този издател заедно с неговата тясно специализирана книжна поредица и сериозните намерения?