Страница 18 из 100
— Седни — бавно изрече той, като ме пронизваше с тъмните си лъскави очички, — пийни още кафе, уважи ме.
Е, това вече бе съвсем друго нещо. Като представител на престъпна групировка Абдул не ми е симпатичен, все пак с него живеем от двете страни на една барикада, но не мога да не призная, че той не е леке и с него човек може да се разбере. Той има една малка слабост: при цялата си твърдост в отношенията с хората, които рекетира, Абдул обича да се чувства благодетел и меценат и аз разчитах именно на тази негова слабост, когато реших да се срещна с него. С други думи, той не беше алчен. Просто не можеше да понася някой от околните да не признава властта му.
С една дума, разбрахме се.
Следващата ми стъпка беше разговор с Борис Безрядин, продуцент на няколко популярни рок групи. С Борис, жена му Светка, моя много стара и близка приятелка, и двете им деца живеехме в един блок, само че те бяха в друг вход, така че отношенията ни бяха не само делови и приятелски, а почти семейно-роднински. Два-три пъти седмично аз прескачах до Светка ту да обядвам, ту да вечерям, когато ме мързеше сам да си сготвя. Пак тя безотказно ми помагаше за котките: ако заминавах за някъде, ходеше при тях да ги храни и да провежда необходимите санитарно-хигиенни мероприятия — като чистенето на легенчетата им например.
— Боря, трябват ми пари. Много пари — започнах още от вратата.
— За какво са ти?
Обясних му. Наемът за една година беше само половината ми грижа: помещението трябваше да се ремонтира, да се обзаведе с всичко необходимо, нужно бе да се купи телевизор с голям екран, например „Пайниър“. Бях обмислил списъка на разходите — беше застрашително дълъг, и сега разговарях с Борис съвсем конкретно.
— Ти разполагаш ли с нещо? — попита той, когато приключих с излагането на грандиозния си план.
— Разполагам. Две идеи, само дето нямам време да ги осъществя.
— Ами осъществи ги. Само че както трябва, без да претупваш работата. Донеси ми свястна партитура, намери текст, за да не плащам на автор, и аз ще ти дам колкото пари ти трябват за сметка на хонорара. Става ли?
— Благодаря — зарадвах се аз.
Всъщност точно това исках. Обикновено донасях на Борис два-три листа от нотна тетрадка с нахвърляни на ръка ноти на мелодията, а после други музиканти доизкусуряваха всичко останало вместо мен, защото мен ме мързеше. Безрядин купуваше от мен музика и честно ми изплащаше моя дял от печалбите от използването й. Но сега той беше готов да ми изплати този дял авансово, за да не чакам с месеци, докато се натрупа сумата, която ми беше необходима. И то не само дял, както обикновено, а цялата очаквана печалба, ако свърша работата сам и не става нужда да я доработват след мен.
Прибрах се окрилен и незабавно се хванах за работа. След три седмици подписах с фирмата договор за пренаемане на помещението и се захванах с конкретното решаване на организационните въпроси. Преди всичко трябваше да намеря сред жителите на моя район хора, които да съставят инициативна група и да насочат активността си към организиране на ремонта, закупуване на всичко необходимо и планиране на работата в клуба. В това отношение фантазията ми се оказа бедничка — не можах да измисля нищо умно, освен закупуване на видеокасети и дискове с филми, които биха могли да привлекат възрастните хора, затова отидох при Светка Безрядина да й поискам съвет.
— Може да каниш артисти, които са били популярни навремето — предложи тя.
— Но това струва пари — въздъхнах аз. — Знаеш ли какви хонорари искат?
— Ами провери какви хора живеят в твоя район. Може сред тях да се намерят интересни личности, с които твоите старци ще искат да се срещнат. Те няма да вземат пари от своите съкварталци, нали е общо дело.
— В моя район нямам нито един известен артист — отвърнах унило.
— Е, не е задължително да е артист. Може да намериш някой стар детектив или следовател, който да им разкаже интересни случаи от практиката си.
Ето на, все пак Светка е сто пъти по-умна от мен. Защо за такова просто нещо се сетих не аз, служителят на милицията, а тя — неосъществената балерина, съпругата на музикален продуцент, майката на две деца, домакинята?
На другия ден, когато отидох на работа в моя участък, аз извадих паспортите на блоковете и започнах внимателно и сериозно да проучвам сведенията за обитателите им. Светка бе насочила мислите ми в перспективно направление и аз си набелязах няколко души, срещите с които можеха да бъдат интересни за моите старци. Освен стария следовател, който бе работил още през шейсетте години, набелязах и една преводачка от китайски, която със сигурност неведнъж бе ходила в тази интересна страна и би могла да разкаже не само за Китай, но и за поведението на съветските делегации (о, там винаги е имало маса любопитни и смешни истории!), както и двойка учени историци. Сред другите в моя списък попадна Мая Виталевна Истомина, за която се знаеше, че е писателка. Името й нищо не ми говореше, не бях чел книгите й и дори не бях чувал за тях, затова отново се обърнах за консултация към Светка, която четеше много, без изобщо да подбира какво.
— Мая Истомина ли? — попита тя. — Да, имаше такава, но тя отдавна не пише нищо, струва ми се. Или пише, но не нещо популярно, а за тесен кръг читатели. С една дума, спомням си, че когато бях девойка, я четях с голямо удоволствие, тя дори бе доста популярна. Но това беше отдавна.
— Имаш предвид, когато си била още млада, така ли? — поинтересувах се нагло.
— Грубиян — ласкаво ме парира Светка. — Да не си посмял да ми напомняш за възрастта ми. Ако искаш, ще потърся вкъщи някоя книга на Истомина, сигурна съм, че все нещо се е запазило.
— Потърси, ако обичаш, защото не е удобно да отида при жената, без да имам и представа какво е писала и добре ли го е написала.
Светка изпълни обещанието си и след два дни ми донесе опърпан донемайкъде брой на списание „Епоха“ от осемдесет и първа година, в който намерих повестта на Мая Истомина „Самосъд“. Прочетох я бързо и трябва да призная, че тя ми направи силно впечатление. Не съм познавач на литературата, в смисъл че не разбирам от тънкости на стила и изграждането на композицията, аз съм банален потребител на литературни текстове и ги оценявам от една-единствена гледна точка: дали ми е интересно да ги чета или не.
Беше ми интересно да чета повестта на Мая Истомина. Героят преживяваше трагедия: беше погребал деветгодишната си дъщеря, прегазена от кола. Съдът бе признал шофьора за напълно невинен, тъй като карал с нормална, дори по-ниска скорост от позволената за дадения участък от пътя, било виновно самото момиче, което се втурнало да пресича на място, където нямало пешеходна пътека, през целия транспортен поток. Но съкрушеният от мъка баща не бил съгласен с решението на съда и си поставил за основна цел в живота да унищожи този негодник. Посветил няколко години, за да превърне живота на нещастния шофьор в ад, опитвайки се да го докара до самоубийство, като демонстрирал чудеса на жестока изобретателност. И докато го преследвал призракът на отмъщението, напълно съсипал собствения си живот. Такава една поучителна история.
Преди да отида да се запозная с писателката, аз се опитах да си спомня всичко, което знаех за нейното семейство. Не можех да си спомня каквото и да било. В моите записки пишеше, че Мая Виталевна Истомина, родена през 1950 година в Москва, живее в тристаен апартамент с мъжа си Евгений Николаевич Чаинов, също московчанин и неин връстник, че децата им са големи и живеят отделно и че в жилището им няма домашни животни. През времето, откакто работех в този район, а то беше повече от десет години, не се бе налагало да работя със семейството на писателката, а това означаваше, че те не бяха ставали жертва на престъпление и не се бяха развличали с битови скандали. Нашето познанство се изчерпваше с моето първо посещение у тях и попълването на паспорта на жилището, така че не само аз не я помнех, но и тя — мен. Обадих се на Истомина по телефона, като предварително бях готов да чуя учудено-недоволен тон, приказки колко е заета и че в близко време няма да може да отдели половин час за разговор с мен, но очакванията ми не се оправдаха. Тонът на Мая Виталевна наистина беше учуден, но аз не долових в него никакво недоволство: