Страница 17 из 100
Започнах, както си му е редът, с посещения при началството. Началството ме слушаше с половин ухо, разсеяно кимаше и пестеливо обясняваше, че с нежилищния фонд е много трудно, че няма място дори за задължителните общински служби, а за аренда не може и да се мечтае: никой не разполага с такива пари. След един месец подобни посещения разбрах, че по този тротоар съм направил каквото мога и е време да мина на отсрещния.
На моята територия има няколко фирми, които са взели под аренда доста просторни помещения в дву- и триетажните блокчета, така че защо да не си поговоря с техните собственици за пренаемане на малка част от техните помещения? Естествено нямаше и да поглеждам към фирмите, които ремонтираха блокчетата си отвън, а вътре всичко изпипваха на световно ниво, но виж, в по-скромните спокойно можех да пробвам. Като участъков бях длъжен да обърна специално внимание именно на организациите, които имат известни търкания със санитарните органи и пожарната инспекция. Внимателно прегледах записките си — както нанесените в специални „паспорти“, така и направените на хвърчащи листове и в работния ми бележник, и избрах две, както ми се стори, перспективни фирми. С едната от тях не успях да се договоря: те имаха излишни площи, но разпръснати, тоест по една стая на различни етажи, в другата обаче извадих късмет. Оказа се, че имат още незаета и доста прилична част от първия етаж, приблизително сто квадратни метра. Пренаемането на тези сто квадрата щастие, собствениците оцениха на трийсет и пет хиляди долара за година, което беше напълно човешка цена, като се имат предвид местоположението и съществуващите в Москва цени, но прекалено висока лично за мен. След разговора за пожарната инспекция и моите собствени възможности да регулирам наличния конфликт, цената слезе до трийсет хиляди, а след като задушевно си побъбрихме колко би било добре за служителите на фирмата да бъде организиран собствен стол и колко лошо би било санитарната инспекция до безкрай да смуче кръвта на ръководството, като намира нови и нови недостатъци и заплашва стола със закриване, цената падна с още пет хиляди. Но и двайсет и пет хиляди бяха множко за мен.
На другия ден се облякох по-прилично, тоест извадих от гардероба на пръв поглед обикновени дрешки — панталон, риза и джемпър, но за хора, които разбират. А човекът, с когото смятах да се срещна, беше от разбиращите. Не уважавах този човек, но го познавах отдавна и доста добре, защото какво уважение може да съществува между участъков милиционер и тартор на групировка, която „държи“ района, а от друга страна, макар и лош участъков, нямаше да струвам и пукната пара, ако не познавах този човек и не знаех за него разни работи. Този човек, на име Абдурахманов и с прякор Абдул, беше възпитан в любов към роднините си и в стремеж да помага на всеки от тях, което за народите на Кавказ е напълно естествено, а за мен — изгодно. В дадената ситуация, разбира се, Абдул обичаше всички роднини да са му под ръка, неговите трети, четвърти и пети братовчеди, техните бащи и братята на бащите бяха окупирали в нашите околности цялата търговия на дребно, с която се занимаваха самите те, и всички останали видове бизнес, който редовно рекетираха. Ето защо не беше голям проблем да влезеш при Абдул — достатъчно бе само да се отбиеш в някой магазин и да кажеш няколко думи на управителя му. След около три часа получих отговор: часа и мястото на срещата. Въпреки кавказкия си произход, Абдул предпочиташе източната кухня и беше определил за място на нашите преговори ресторанта, наречен „Чайна“.
Всички церемонии, които задължително придружаваха преговори от този род, ми бяха добре известни и аз честно ги спазвах. Никакви ръкостискания, но и никакви приказки за работа, докато не е отпита първата глътка и не е погълнат първия залък.
— Не пиеш ли, капитане? — презрително примижа Абдул, като видя как, вместо вино, налях в чашата си минерална вода.
Хайде де, не съм пиел. Аз съм нормален руснак. Но няма да пия с него я! И изобщо шофирам…
— Аз Абдул, още не съм забогатял до там, че да имам личен шофьор — отговорих спокойно. — А днес ме чака доста обикаляне с колата.
— Абе, като те гледам, не си и беден. — И той хвърли онзи характерен поглед не само по моите внимателно избрани дрешки, но и по оставените на масата ключове от колата в кожено калъфче марка „Луи Вюитон“. Кожената галантерия на тази фирма се продава на буквално смайващи цени, едва ли не най-високите в света.
— Колкото за сносен живот, имам — отвърнах философски, — за работата обаче не достигат.
— А аз колко пъти съм ти предлагал да ти помогна? Все отказваш, горд го даваш. Какво, сега друго ли реши?
— Слушай, Абдул — пристъпих аз към въпроса, — твоите родители живи ли са?
— Слава на Аллах.
— На колко са години?
— Не разбирам накъде биеш — намръщи се той.
Обясних му. Абдул слушаше и кимаше, при което дори ми се стори, че кимаше одобрително.
— Значи искаш пари? Колко?
— Не, Абдул, не искам пари. Аз сам ще ги спечеля. Искам да поговориш със собственика на фирмата, която е готова да ми даде помещението. Прекалено много иска за пренаемането. Каквото можах, направих, но пак се получава скъпо. Ти си богат човек…
— Ти недей да ми броиш парите — рязко ме прекъсна Абдул.
— … имаш ценности — продължих аз, сякаш не го бях чул, — уважаваш старостта. Руснакът не я уважава, но ти — да. Собственикът на фирмата каза, че не може да намали цената, защото трябва да плаща на теб. И моята молба към теб е: кажи му, че ще му вземаш по-малко, докато той ми дава под наем помещението. Помогни ми да намаля наема, инак просто няма да се справя. А делото е нужно.
— Нужно е — съгласи се Абдул. — Но защо да е за моя сметка?
— Не само за твоя, и за моя — възразих аз. — За моя дори повече. Той иска двайсет и пет хиляди годишно. Аз мога да намеря само двайсет. Намали му вноската с пет хиляди в моя полза.
— Добре, да речем, че го сторя. А от къде ще вземеш останалите пари?
— От джоба си.
— Интересно, откъде имаш толкова пари? — присви очи Абдул. — Щото се пишеш честен, не си цапаш ръцете. Или хората ме лъжат?
— Не, не те лъжат — позасмях се аз.
— Лъжат, лъжат — каза той убедено. — Аз всичко виждам — каква кола караш, какви дрешки носиш, — всичко виждам аз, не можеш ме измами.
Аз нямах и намерение да го мамя. Нарочно се бях облякъл така, че Абдул да види: не съм беден човек, а според неговите представи това трябва да означава, че съм човек сериозен и той може да си има работа с мен.
— Аз не броя твоите пари и ти недей да броиш моите. Виждаш, имам кинти, а от къде са — моя си работа. Но аз съм готов да ги дам. И много разчитам да се отнесеш с разбиране към молбата ми.
— И за какво ми е това? Каква ще е моята полза?
— Ще спиш по-спокойно — засмях се аз. — Ще си спомняш за родителите си и ще мислиш, че си извършил добро дело, току-виж, и на тях там някой им помогнал да си живеят старините по-леко.
— На своите родители помагам аз, не чакам помощ от никого.
— Е, ти имаш късмет, Абдул — въздъхнах аз, — не всички са способни като теб, не всеки умее да прави пари. Аз например не умея, а пък ми е жал за старците. Благодаря за вечерята, ще тръгвам. Ще смятаме, че съм те помолил, но ти си ми отказал.
Попих устните си със салфетката и станах, но не бях направил и две крачки, когато чух:
— Чакай, капитане, не сме свършили.
— Така ли? — Обърнах се и направих учудена физиономия. — Че какво друго?
Разбира се, учудването ми беше фалшиво, аз всичко разбирах. Абдул безспорно беше готов да направи това, за което го помолих, но му се искаше да се поунижавам, да го поврънкам, да започна да му обещавам нещо, а още по-добре, да започна да го заплашвам — и тогава той би се повеселил на воля, присмивайки се на моите смешни заплахи и придружавайки всичко това с оскърбителни нападки. След като си направеше кефа, той — хайде, от него да мине — щеше да се съгласи да изпълни покорната ми молба, но пък тогава щях да му остана длъжен. Щях да бъда принуден да му връщам дълга — естествено не с пари, а с услуги, — а аз никак, ама никак не обичам това. Като завърших разговора в позиция на равноправен партньор, аз ловко избегнах възможности да попадна в положението на „длъжник“ на Абдул.