Страница 16 из 100
— Капитолина Никифоровна — казвам меко, — а защо им повярвахте? Разкажете ми подробно и от самото начало… Значи те позвъниха на вратата, вие им отворихте… Какво ви казаха? Защо не се изплашихте от тях, та те са съвсем непознати жени, знае ли човек, може да са крадли? Защо веднага не си помислихте нещо лошо? С какво толкова ви подкупиха?
Оказа се, че са подкупили Капитолина Никифоровна със сладките си приказки. Че нали, как живеете, от какво най-много се нуждаете, имате ли близки роднини, навестяват ли ви, колко често ви посещават. А, значи никого си нямате? Боже, боже! И как е станало това? А, така значи… виж ти, виж ти, колко тъжна история… А за лекарства стигат ли ви парите? А какво е отношението ви към облекченията за пенсионери? Ще се почувствате ли по-добре от тази реформа? И така нататък.
— И с чай ги почерпих, и с бисквити, и си бъбрихме, бъбрихме… — Очите на Капитолина Никифоровна се напълниха със сълзи и в този момент аз бях готов да удуша и онези две мошенички, и самия себе си, само трябваше да реша в какъв ред да го направя.
Стана ми ясно, че колкото и инструкции да пиша и да ги разнасям по жилищата, няма да има никаква полза, защото никакви опасения, предупреждения и страхове няма да надделеят над радостта на самотния човек от общуването. Те му задават въпроси и внимателно изслушват, без да го прекъсват, не само цялата история на миналия му живот, но и оплакванията от сегашния. Е, може ли той да устои пред всичко това?
Следователно какво трябва да правим, та старците да не се хващат на въдицата на безсъвестните мошеници? Правилно, да отстраняваме дефицита от общуване. Инструкциите са си инструкции и те са нужни естествено, но трябва да направим така, че човек да не се втурва с отворени обятия към всеки, който е готов да поговори с него и търпеливо да го изслуша.
Този ден по график ми беше „за баня“ и това означаваше, че трябва да изкъпя котките си със специалния шампоан срещу кърлежи и бълхи. По принцип не е задължително котките да се къпят, ако не ги подготвяш за изложба, но знае ли човек какви гадости внася вкъщи с обувките си? Така че ежемесечното къпане според мен е необходима и напълно уместна профилактична мярка. Сигурно в това играе роля моят манталитет на участъков милиционер, нали вече казах, че участъковият и профилактиката са братя близнаци — като Ленин и партията, възпети от Маяковски.
Къпането на зверчетата е цяла епопея, изискваща спазване на определена последователност в действията. Първи замъквам в банята Айсор, защото той обича къпането точно колкото да му дават таблетки или да му бият инжекции, тоест никак не го обича. Незнайно защо. И ако повлека за екзекуцията първо кой да е друг опашат обитател на моя апартамент, Айсор моментално усеща какво се случва и се крие така, че не мога да го открия, а и да го намеря, не мога да го хвана. Все пак не съм щангист тежка категория, та всеки път да отмествам от стената огромния и страшно тежък диван. Веднъж опитах. Стана лошо. И за дивана, и за пода, и за моя гръб. Повече не рискувам. Така че правото на първо къпане е завинаги запазено за съобразителния, бързокрак и пъргав Айсор, черен котарак с гладка козина и от неизвестна порода, но с висок интелект.
Айсор се държи по мъжки, самоотвержено се бие за свободата и независимостта си, изтръгва се, драска, опитва се да изскочи от ваната, но при това не издава нито звук. Мъжкар и това си е! След неговото къпане аз вече целият съм мокър и от водата, и от пот. По-нататък нещата олекват, светото семейство в състав тате Приятел, мама Арина и дъщеричката им Карма — американски екзоти — има неутрално отношение към къпането, не го приветства, но и не се страхува от него толкова панически, колкото Айсор. Момичетата, както приляга на дами, не се изтръгват, но се мятат и вият неприятно, просто така, колкото да не си помисля — пази боже, че това им харесва. Приятел мълчи, сумти и ме гледа с ням укор. Последен под душа влиза старият Ринго — сибирски котарак, който за разлика от останалите, незнайно защо обича къпането, стои във ваната съвършено спокойно и дори мърка от удоволствие, а е недоволен и пръхти само когато струйки вода попаднат в очите или ушите му. Въпреки лоялното му отношение към процедурата, Ринго ми отваря най-много работа, защото козината му е дълга, пухкава и трябва не само дълго да се мие, но и грижливо да се подсушава със сешоар, като същевременно се разресва, инак ще се сплъсти. Докато водната част ми отнема един час за всичките пет котки, за сушенето и разресването на Ринго, отиват още час и половина. Той не обича да го сушат, страхува се от сешоара, ужасно мрази гребените, така че аз прекарвам този час и половина в повече от странна поза, наречена „стискане с крака, седнал на пода“. Невъзможно е да държа котарака с ръце, защото в едната стискам сешоара, включен на най-слабата мощност, а в другата — омразния гребен. Господ не ми е дал трета ръка. А е трябвало. Би могъл да предвиди такава резервна част специално за любители на котки, много щеше да ни е полезна.
Обикновено след петнайсет-двайсет минути, прекарани в позата „стискане с крака“, кръстът започва зверски да ме боли, но този ден толкова бях потънал в мисли за моите старци, че не обърнах внимание на болката. Затова пък, когато Ринго бе пуснат на свобода, май вече бях разбрал какво трябва да направя.
Старците трябва да имат клуб. Или не клуб, наричайте го както искате, но някакво място близо до домовете им (защото са старци и им е трудно да ходят надалече), където да могат да се срещат и да общуват и където биха могли да провеждат и някакви развлекателни мероприятия. С какво и как да се развличат старците — това е отделен въпрос, ще го обмисля по-късно. Първият въпрос е за помещението. Вторият — за парите. Да речем, че успея да издействам безплатно помещение от общинските власти (което, разбира се, е малко вероятно, но има шанс), но то трябва да се обзаведе, да се поддържа, да се купува минимално необходимото, та дошлите на седянка старци и старици да могат поне да пийнат чай и да изядат един-два бонбона. Бюджетът никога няма да задели пари за това, ясно е като бял ден, значи трябват спонсори. Кой може да стане спонсор? Състоятелни пенсионери, които имат пари, но им липсва общуването? Възможно е. Само че в моя район няма такива. В съседния район, при моето приятелче Валка Семьонов, старши участъковия на нашия квартал, има един стар академик, лауреат и заслужил деец на всякакви науки, собственик на огромен апартамент и извънредно скъпа колекция порцелан, той сигурно има доста пари, но цялото това наше начинание не може да го заинтересува, защото точно той не страда от скука, в дома му винаги е пълно с хора — роднини, ученици, последователи, колеги, колекционери — и това за Семьонов е непресъхващ извор на главоболия. Колкото повече хора посещават апартамента, от който има какво да се открадне, толкова по-висок е рискът. Валка поне двайсет пъти е ходил при този академик да го увещава да си сложи желязна врата или поне видеодомофон, в краен случай — аларма, но все напразно. Упоритият старец не искал и да чуе за такива неща, понеже бил (незнайно защо) абсолютно сигурен, че точно него никой нямало да се захване да обира — той почти не излизал от къщи. Деликатният Семьонов дори не смеел да намекне, че обирите не се вършат задължително в отсъствието на домакините, а присъстват ли те, може да се организира и убийство…
С една дума, след като здравата поразмишлявах, стигнах до извода, че на първо време спонсор на собственото ми начинание трябва да стана самият аз. Че кой друг, ако не аз? Идеята е моя, имам и пари. Ако след време се намерят и други желаещи да участват в осигуряване живота на старците на моята територия, ще бъда щастлив, но няма да седя и да чакам такива желаещи да се появят. Така може да чакам с години. Защото никой от нищо не се интересува, така че работата няма да се свърши сама. Все някой трябва да направи първата крачка и да започне. Защо този човек да не бъда аз, в края на краищата нали мен ме боли за моите пенсионери, тогава кой, ако не аз, трябва да започне да се бори с тази болка? Никой няма да го направи вместо мен, а и никой не е длъжен.