Капан за мишки

Той каза сумата, която се видя на Андрей напълно приемлива.

— И какво ще получа аз срещу тези пари?

— Срещу тези пари ще получите всички сведения, които е възможно да се съберат за свидетелката Шляхтина, както и списък на лицата, притежаващи някаква информация във връзка с въпросното дело, техните имена, адреси, телефони, месторабота и така нататък. Освен това срещу тези пари ще получите моята собствена аналитична справка, написана според резултатите от проучването на материалите от архивното наказателно дело. Ако искате още нещо, кажете сега, за да нямаме недоразумения по-късно.

— Честно казано, не знам какво друго мога да искам — призна Андрей. — Нямам опит в подобни неща, дори още не мога да си представя какви сведения са ми наистина необходими и какви изобщо няма да ми свършат работа.

— Тогава ще трябва да се доверите на моя собствен опит.

— Вършили ли сте вече подобна работа за някого?

— Дори по-често, отколкото можете да си представите — уклончиво отговори Виктор Албертович и прибра очилата си за четене в скъп калъф „Роденщок“. — Несправедливост в правосъдието е съществувала винаги, просто не при всички режими има възможност да я разобличиш. При предишния режим нямаше такава възможност, затова пък сега огромен брой хора се опитват да възстановят справедливостта, нарушена преди много години. Моля да ме извините. — Той придърпа сметката, донесена от сервитьора. — Сам ще си платя бирата.

Андрей мълчаливо кимна и остави на масата парите за трите чашки кафе, които бе изпил. Разбраха се да се видят на другия ден, Пинчук да донесе договора за извършване на услугата, а Мусатов — първата част от договорената сума за неговата работа.

След две седмици Андрей Мусатов отлетя за САЩ. Преди отпътуването му имаше много суетня, консултации, подготвителни работи, освен това той всяка вечер ходеше на ускорени курсове по английски за напреднали, за да упражнява разговорния си език, и чак в самолета си спомни, че Наташа още му се сърди. Виж ти, вместо планираните от него две седмици сръдня, обидата й се бе проточила почти цял месец. А може би беше за добро? Пет месеца са доста дълъг период и когато той се върне, ще може да започне нов етап в личния си живот. Защото, щом направи такава дандания, задето го била чакала само една вечер, Наташа определено не би го чакала цели пет месеца.

Глава 2

Привет, пак съм аз, участъковият милиционер — капитан Игор Дорошин. И отново ни в клин, ни в ръкав ме избива на поезия, защото, когато се наканих да обясня как започна цялата тази история, се сетих за известните още от училищната програма стихове на класика: „Да бяхте знаели какъв боклук поражда стихове без срам…“ Е, моята работа, разбира се, е твърде далеч от поезията, тя дори е повече от прозаична, но пак ми се случва да се сблъсквам със случаи, при които, осмисляйки края на историята, се сещаш с какво е започнала тя и просто не можеш да се начудиш! Как стават тези работи? Та нали на пръв поглед нищо не предвещаваше…

А всичко започна (лично за мен) в деня, когато седях в апартамента на Капитолина Никифоровна Гарбузюк, осемдесет и тригодишна старица, държах ръката й, от време на време й поднасях лекарство точно според предписанията на лекаря от „Бърза помощ“, който вече си бе отишъл, и бавно кипвах от яд. Ядът ми беше доста голям, защото се ядосвах едновременно в три направления. Първият обект на моя праведен гняв бяха две негодници, които, представяйки се за служителки на социалните служби, обикаляха жилищата на самотни пенсионери, нагло лъжеха нещо за преразглеждане на пенсиите (естествено за тяхното увеличаване), искаха от хората да преброят някакви пари, да подпишат нещо, след което мирно си тръгваха, а не след дълго пенсионерите откриваха, че всичките им спестявания са изчезнали. Начините за измама са много и всички те са добре и отдавна известни — не минава и седмица, и по телевизията в различни криминални и новинарски предавания разказват за това, но въпреки всичко старците се хващат. Вторият обект на яда ми бях самият аз, тъй като измамен на моята територия старец означава пряко мое недоглеждане. Защото ето вече поне две години периодично обяснявам на моите пенсионери едно друго и всяко тримесечие лично пиша нещо като „инструкция — напомняне“, разпечатвам я от собствения си компютър, а после със собствени пари правя около двеста ксерокопия и ги разнасям по жилищата на самотните пенсионери. В смисъл, имайте предвид, че има мошеници, които идват, престорват се на еди-какви си, използват еди-какви си претексти, казват и правят еди-какво си и еди-що си, така че в никакъв случай не им отваряйте, а отворите ли им, не вярвайте на нито една тяхна дума. Ако ли пък са много убедителни и правдоподобни и на вас ужасно ви се иска да повярвате, направете си труда, наберете моя телефонен номер (всички номера, включително домашният, са изписани) и ме извикайте. До десет минути аз ще пристигна и ще се ориентирам в нещата лично. Но защо, защо моите дядовци и бабички не ме слушат?!

Ето защо трети обект на моите негативни емоции бяха, колкото и да е печално, въпросните непослушни пенсионери. Само този ден в моя район бяха „метнали“ цели двама — Михаил Йосифович Бурдейн и Капитолина Никифоровна Гарбузюк, но при стария Бурдейн веднага бяха дотърчали войнствено настроените син и снаха с двете си големи деца, а баба Капа е съвсем самотна, никой няма да дойде при нея, така че първите часове след стреса и сърдечния пристъп тя прекарва в моята компания.

— Игорьочек, сине — разкаяно мълви Капитолина Никифоровна, — как може така, а? Ами че аз без нищо останах, а едва вчера си взех пенсията. Сега с какво ще живея?

Е, проблемът за мен не е точно в това: ще й оставя пари — колкото е „изгубената“ й пенсия, дори малко повече, защото й предстоят допълнителни разходи за лекарства.

— Ще ги издирваш ли сега? — пита тя с надежда.

— Ще ги издирвам — уверено лъжа аз.

Лъжа, защото едва ли ще тръгна да издирвам мошеничките. Това не е моя работа, аз не съм детектив, а просто участъков милиционер. Задачата ми е да направя така, че хората, живеещи на моята територия, да не стават жертви на престъпления, в частност на такива нагли афери. Защото знайно е, че задачата на участъковия е на първо място да осъществява профилактика, предотвратяване на престъпленията, а не тяхното разкриване.

— А ще ги намериш ли? — с все същата неоснователна надежда продължава да пита бабичката.

— Ще се постарая, Капитолина Никифоровна. А вие четете ли листовките, които ви нося?

— Листовките ли? Какви листовки?

— Не си ли спомняте, няколко пъти съм ви носил едни листове, на които пише да бъдете предпазливи, защото много мошеници обикалят къщите и мамят старците. Е, спомнихте ли си? Последния път ме нагостихте с гъбена супа.

— А, тези ли… Ама разбира се, Игорьок, разбира се. Да не си помислиш, че съм ги изхвърлила, всичките са в шкафа, ей в онова чекмедже. — Тя сочи с трепереща сбръчкана ръка към тежкия бюфет с резбовани вратички. — Можеш да провериш, всичките са там.

Че мигар е важно дали са там! Баба Гарбузюк може да ги изхвърли на бунището, стига предварително да ги е научила наизуст и никога да не ги забравя.

— Вярвам, вярвам, че са там, Капитолина Никифоровна, но вие четохте ли ги? Помните ли какво пише в тях?

— Да, да помня… — отговаря неуверено тя.

— Можете ли да ми разкажете?

— Аз… ами как да ти кажа, сине, не си спомням, стара съм, паметта ми хич не я бива вече. А какво пишеше в тях? За плащането на комуналните услуги, нали? Ами аз всичко съм си платила, и то навреме — взе да се тревожи тя.

И точно на това място започнах ужасно да се ядосвам на себе си. Абе луд ли съм аз, та си мисля, че един стар човек ще помни няколко месеца какво съм му написал там? Мигар не съм чувал за склероза? Или си въобразявам, че умът и паметта на старците са по-добри от моите? И никой никога ли не ми е говорил за забравянето при възрастните хора? Че и самият аз не съм ли бил свидетел, не съм ли го разбирал, не съм ли го забелязвал?