Страница 14 из 100
Младостта на Андрей Мусатов бе минала на границата на осемдесетте и деветдесетте години, когато неговият израстващ организъм постоянно се нуждаеше от солидна храна, а щандовете на магазините можеха да задоволят с асортимента си само хора, които спазваха полугладна диета. Но макарони можеха да се купят винаги, така че в домакинството на Ксения Георгиевна момчето се научи да ги обича и употребява във всякакъв вид: с масло, със захар, с кашкавал, с кьопоолу, със задушени домати, с извара и дори със сос, който той правеше от концентрирани бульони. След години, когато вече имаше изобилие от продукти, той остана верен на любовта си към макароните, методично изпробва всички видове и спря окончателния си избор на „Макфа“. Андрей обичаше, особено когато беше в лошо настроение, да хапне добре преди лягане и обикновено сутринта, заставайки на кантара, ясно виждаше резултатите от преяждането на нервна почва, но кой знае защо, след две-три солидни порции макарони не се случваше нищо особено. Дали собствената му обмяна на веществата притежаваше тази особеност, дали пък я имаше този вид макарони — той не знаеше, но се радваше, че може неконтролируемо и с удоволствие да се тъпче късно вечер. В тези макарони го привличаше и друго: те не се разваряваха, колкото и да ги вариш, а това има значение за мъж, който не умее, както правят много жени, да стои над котлона и изобщо да се мотае с часове в кухнята. Той слагаше тенджерата на котлона и отиваше в хола, където се заплесваше в някоя книга, телефонен разговор или телевизионно предаване, а понякога и в размисли за геополитическите проблеми и световната икономика. Бившата му съпруга с която Андрей се бе развел преди година, ужасно се ядосваше от тази неразбираема за нея негова обич към макароните от определен вид, защото купуваше продуктите винаги набързо и припряно, без да гледа етикетите, а той отказваше да яде макарони от друга марка и сърдито мърмореше — в смисъл толкова ли й е трудно да запомни, че той обича „Макфа“… По принцип Андрей Мусатов не беше много капризен, ядеше каквото му дадат и пиеше каквото му налеят, относителната финансова свобода го бе споходила преди няколко години, а преди това той, както повечето хора, броеше рублите, умееше да пести и се задоволяваше с малко. Но имаше неща, към които изпитваше стабилна привързаност и нямаше намерение да й изневерява: трябваше ли да се придвижва между Москва и Санкт Петербург, правеше го само с влак; използваше ли бележници, техните листове трябваше да бъдат само карирани, а не чисто бели или с широки редове; купуваше ли макарони, те бяха само от любимия му вид. Нямаше никакви други принципни предпочитания.
След като огледа асортимента на продуктите, Андрей решително извади пакет от любимите си макарони и сложи на печката тенджера с вода. Докато вечерята се готвеше, той се преоблече и дори успя с половин ухо да чуе вечерните новини. Лапайки лакомо макароните с масло и кашкавал, той по навик се потопи първо в спомените си за детството, после в мисли за майка си, които напълно естествено го доведоха (за кой ли път през този ден!) до мислите за Олег Петрович Личко. Костя е прав, трябва да се постарае да си изясни кое как е било и да приключи въпроса окончателно. Да се надяваме, че Болотов ще намери кадърен специалист, който ще може да помогне.
Той вече спеше дълбоко, когато се обади Наташа. Има такива жени, които колкото са по-обидени, толкова по-често и неуместно ти се обаждат по телефона. Ако се съдеше по музиката и оживените гласове, които се чуваха, тя „потушаваше“ обидата си на място далеч не тихо и скучно.
— Искам да те успокоя, та да не се тревожиш за мен — заяви тя предизвикателно, — прекарвам си чудесно.
— Радвам се за теб — сънено промърмори Андрей. — Бъди добро момиче, дръж се прилично, не разговаряй с чужди мъже и ако обичаш, остави ме да поспя.
След като разговорът приключи, той със затворени очи напипа шнура на телефона и с ловко движение го дръпна от апарата. После протегна ръка към мобилния телефон на нощното шкафче и също без да го поглежда, натисна копчето за изключване. Защо, защо всички красиви момичета са толкова своенравни?
— Фамилното му име е Пинчук, можете да го наричате Виктор Албертович, ето телефоните — с тези думи Болотов сложи пред Андрей твърдия правоъгълник на визитната картичка. — Очаква да му се обадите. Аз говорих с него, обясних му проблема ви, готов е да се заеме с него. Сам ще ви каже тарифата си.
— Благодаря.
Информацията на визитката беше минимална — само името, фамилията, електронният адрес и два телефонни номера. Нито име на агенция, нито адрес на офис. Скромничко. Но на Андрей му беше все едно, този Пинчук с изисканото бащино име можеше да бъде дори самоук единак, стига да му свършеше работа.
Той набра номера на единия от посочените телефони, обади се съвсем млад женски глас, който съобщи, че в момента Виктор Албертович отсъства, но може да бъде намерен на мобилния си телефон. Андрей определи говорещата като момиче на деветнайсет-двайсет години и скептично си помисли, че Болотов му е намерил специалист най-малкото съмнителен. Щом има толкова млада приятелка или дори съпруга, тогава или самият той е още хлапак с жълто около устата и едва ли има нужните умения, или е сладострастник на средна възраст, който съживява уморената си и често непослушна плът със свежи младички тела, което никак не го издигаше в очите на Мусатов. Кой знае защо, и през ум не му мина, че момичето може да е дъщеря на Виктор Албертович Пинчук. А беше точно така.
Разбраха се да се срещнат в тихо ресторантче на Булевардното колело. Пинчук бе отишъл малко по-рано и когато Андрей приближи до масата, вече с явно удоволствие отпиваше тъмна бира от висока халба. Нисичък, пълен, с редки косици и огромна брадавица до дясната ноздра, Пинчук незнайно защо пробуди у Андрей асоциация с някакъв мошеник, така че в първия момент дори помисли да се откаже от услугите му. В смисъл, извинете, но обстоятелствата се промениха, не се нуждая от нищо, не ми се сърдете, че ви обезпокоих напразно. Но навикът му да довежда нещата докрай надви и той реши като начало поне да поговори с частния детектив, препоръчан му от Болотов.
Андрей разказва дълго и обстойно, а Виктор Албертович слушаше и от време на време си записваше нещо в дебел бележник с кожена подвързия.
— Копието на постановлението у вас ли е? — попита той, когато Андрей свърши.
— Да. — Мусатов му подаде тънките, вече доста похабени листове. — Наистина се чете доста трудно.
— Нищо — позасмя се Пинчук. — Свикнал съм. — И като улови учудения поглед на Андрей, поясни: — Аз не съм бивш милиционер, а адвокат. И навремето съм прочел безброй точно такива присъди и постановления на цигарена хартия. Ако позволите, ще го прегледам набързо.
— Да, разбира се — кимна Андрей, все още недоумявайки.
Как смята „набързо да прегледа“ такъв „сляп“ екземпляр, когато там всяка дума трябва да се разчита едва ли не буква по буква? За трийсет години мастилото от синьото индиго гадно се бе изтрило и избеляло, действително нечия грижлива ръка внимателно бе повтаряла особено нечетливите думи и дори цели фрази с химикалка по контура на буквите, но въпреки това бяха нужни големи усилия, за да се прочете текстът. Но за бившия адвокат Пинчук това очевидно беше обичайна работа, във всеки случай само след десетина минути той остави листовете на масата пред себе си и отново се зае с бирата.
— Ясно — каза той. — Имам към вас два въпроса. Първият: с какви срокове за изпълнение на работата разполагам? И вторият: с какви средства за заплащане на труда ми разполагате вие?
— Не е спешно. След две седмици летя за Щатите и ще остана там пет месеца, тоест до края на октомври и без това няма да съм в Москва. Да речем… ако срокът е краят на октомври колко ще ми струва?
— Ако е до края на октомври, няма да е скъпо — разсмя се Пинчук. — Колкото по-кратки са сроковете, толкова по-скъпо излиза, това е естествено, а щом срокът е толкова дълъг, е значително по-евтино.