Страница 13 из 100
— Не съвсем. Трябва да помисля.
— Маминият син — ласкаво се позасмя Константин Викторович.
Андрей се върна в Москва в понеделник сутринта, от гарата отиде направо в службата, до обяд успя да направи в книжата всички възможни грешки, откри това към пет следобед, ядоса се, ритна кошчето за боклук до бюрото, после, мърморейки и пълзейки на колене, оправи всичко и седна да го преработи. Настроението му беше отвратително.
Към осем вечерта в кабинета му надникна ръководителят на службата по безопасност Болотов — възпълен, побелял и румен полковник от запаса на милицията, който имаше репутация на човек, който не се доверява на никого и на нищо не вярва.
— Охраната каза, че още работите — колкото можеше по-безразлично подхвърли той в пространството, като се постара да не срещне погледа на Андрей.
Болотов беше ръководител на службата по безопасност, а не просто началник на всички охранители, и бдително следеше да не изтичат от фирмата производствени тайни. Всеки сътрудник, останал в офиса след края на работния ден, автоматично си навличаше подозренията на Болотов в опит да изтегли и копира информация с користни цели. Андрей знаеше това и се отнасяше към него с разбиране.
— Сам съм си виновен — отвърна ядосано, — направих сума ти грешки, сега преработвам всичко наново. В отвратително настроение съм, главата ми е пълна с глупости, така че това ми се отрази на работата.
Болотов приближи и седна до съседното бюро, като се обърна така, че да вижда екрана на компютъра, на който работеше Андрей.
— Проблеми ли имате, Андрей Константинович?
— Проблеми — въздъхна той. — Между другото, може ли да се посъветвам с вас? Нужен ми е частен детектив, дали бихте ми препоръчали някого?
— Нещо свързано с личния ви живот ли? — хвърли му разбиращ поглед Болотов. — Дамата на сърцето ви причинява тревоги с поведението си? Или може би ви тормози бившата съпруга?
— Не, с бившата съпруга всичко е наред — усмихна се Андрей. — И с дамата на сърцето — също. Нужен ми е човек, който разбира от минали събития, и то доста отдавнашни. Средата на седемдесетте години. Сигурно трябва да се работи с архиви или нещо друго… С една дума, не знам.
— А може ли по-подробно?
— Имам съдебно постановление по едно дело, според което един човек е бил признат за невменяем и е бил изпратен на принудително лечение. Има обаче основания да се предполага, че една от свидетелките не е казала истината. Трябва да издиря тази жена и да науча за нея колкото може повече. Това възможно ли е?
— Защо не? — сви рамене Болотов. — Всичко е възможно, ако се действа правилно. Нужен ви е човек, който има достъп до архивите на съда. В архива се намира наказателното дело, в делото са всички протоколи от разпити, а във всеки протокол фигурират паспортните данни на свидетеля, неговата месторабота, адрес и много друга полезна информация. В кой съд се е гледало делото?
— В кой съд ли? Ха, един господ знае! — Андрей извади от джоба си сгънатите на четири листове, дадени му от Юркунс, разгъна ги и прегледа първата страница. — А, ето, тук е написано. В Московския градски съд.
— Напълно реално. Ако съдът не е бил московски, тогава щеше да е по-сложно, а тук ще ви подбера подходящ човек, ако сте готов да платите.
— Естествено — кимна Андрей. — Непременно трябва да си изясня тези неща, защото… нали виждате, това моето днес не е работа, а пълна излагация. Главата ми е ангажирана с глупости.
— Това толкова силно ли ви безпокои?
— Много силно.
— За някой ваш близък ли става дума?
Андрей помълча, преценявайки дали да каже на Болотов истината, или да измисли някаква правдоподобна лъжа. Реши да не лъже. Нямаше смисъл: ако Болотов го свърже със свой познат детектив, пак ще научи истината, но Андрей вече ще бъде за него лъжец и той повече няма да му има доверие. А това хубаво ли е — да изгубиш доверието на ръководителя на службата за безопасност във фирмата? После ще си имаш неприятности.
— Става дума за първия съпруг на майка ми.
Това беше чистата истина. Макар и не цялата.
— Ясно. Ще помисля какво можем да направим.
Андрей Мусатов приключи с оправянето на грешките към десет вечерта и преди да си тръгне от службата, звънна на Наташа.
— Ама къде си ти изобщо? — капризно проточи момичето. — Докога ще те чакам?
— Не е нужно да ме чакаш специално, на работа съм. А ти къде си?
— А аз между другото съм у вас. Седя тук като глупачка, а теб те няма.
— Защо не се обади, щях да ти кажа, че ще се прибера късно.
— Защото исках да бъде изненада.
„Не е нужно — каза си той мислено, — не ми трябват изненади. Достатъчно ми е това, което се случи. И ти засега не ми трябваш. Искам да си остана сам вкъщи. Къде да те дяна, съкровище мое?“
— Наталия, много съм уморен и едва ли ще бъда приятна компания. Още повече че прекарах нощта във влака, а нали знаеш, че не мога да спя във влак.
— Ами защо толкова упорито пътуваш с влак, а не със самолет? Не, аз просто не те разбирам. Със самолет е много по-бързо, пък и ще спиш нормално.
Вероятно със самолет наистина щеше да е по-добре, но Андрей беше свикнал да пътува от Москва до Питер и обратно с влак. Най-вече защото питерският апартамент, в който се бяха преместили преди тринайсет години, се намираше на улица „Въстание“, точно срещу Московската гара, и беше толкова съблазнително, щом слезеш от вагона, след седем минути да се озовеш вкъщи! А докато стигнеш у дома от Пулково… А и в Москва до Шереметево не му беше близо.
— Постъпвам, както ми е удобно — отговори хладно.
— Значи ти е удобно да не спиш цяла нощ, та после да се чувстваш скапан и да ми развалиш настроението — уточни Наташа.
— Не съм искал да ти развалям настроението…
— Аха, и изобщо не си искал да се видиш с мен днес — ядосано завърши тя. — Ами тогава да си тръгвам, това ли искаш да кажеш?
„Върви си — каза й наум Андрей. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Тази вечер нямам никакво желание да общувам с когото и да било. Да, когато се прибера след половин час — вече да те няма там“.
— Е, защо говориш така — каза помирително на глас. — Просто днес наистина не ставам за веселба. Ако си готова да ме търпиш такъв, ще се радвам да те видя.
— Изобщо не съм готова. Ти ми развали цялата вечер. Можех да я прекарам много по-интересно.
— Ами прекарай я, все още имаш възможност да оправиш нещата. Аз не се нуждая от лечение, нали така?
Когато разговаряш по стационарен телефон, винаги се чува, когато събеседникът ти яростно трясва слушалката. Мобилната връзка не дава такива прекрасни възможности и натискането на копчето довежда до абсолютно еднакви акустични резултати, независимо какви клокочещи емоции изпитваш, така че Андрей можеше само да се досеща какво е било настроението на приятелката му в момента на приключването на разговора. Вероятно тя все пак много се беше обидила, защото след трийсет и пет минути, когато той влезе в апартамента си на Ленински проспект, там нямаше никого. Нещо повече, Наташа май бе решила да се обиди сериозно и задълго, вероятно за около две седмици: от банята бяха изчезнали четката й за зъби, бурканчетата с крем и белият копринен пеньоар. Колкото и време да бе прекарала този ден в жилището на Андрей, тя не беше купила продукти, нито бе приготвила вечеря, навярно разчитайки, че след работа той ще я заведе на ресторант.
Той равнодушно огледа съдържанието на хладилника, като същевременно се съсредоточи, за да прецени дали е достатъчно гладен, за да се захваща с приготвянето на нещо сериозно, или може да мине със сандвич и чай. В хладилника имаше кашкавал и масло, но не и хляб в шкафа, така че номера със сандвича май нямаше да мине. За сметка на това в същия този шкаф той откри разнообразни, според него неставащи за ядене продукти — трици и други съдържащи целулоза, купувани от Наташа, която имаше трепетно отношение към всякакви идеи за пречистване на организма, и макарони „Макфа“, които той предпочиташе и можеше да яде по всяко време на денонощието.