Страница 12 из 100
И тогава най-сетне се разплака. Много тихо и много горчиво. Сълзите се търкаляха по бузите й, стичаха се по брадичката й и капеха в чашата с чай.
— Мамо, соленият чай не е вкусен — опита да се пошегува Андрей и както се изразяваше Костя, да „понижи нивото на полемиката“.
Константин Викторович го погледна одобрително и едва забележимо му намигна.
И отново Андрей не можеше да заспи, макар че стаята беше неговата, а не чужда, а в съседната спяха майка му и Костя, а не чужд човек, и диванът беше неговият собствен удобен диван. Нима наистина този Личко е бил не чудовищен детеубиец, а талантлив, необикновен човек, когото майка му е обичала и боготворила? Нима той, Андрей Мусатов, може да намери основания да се гордее с баща си? Да не се срамува от него, а да го уважава? Ами ако старият лекар греши? Ако Личко действително е бил луд, ако наистина е убивал и насилвал малки деца? Андрей ще се заеме с изясняването на обстоятелствата, вече има приблизителна представа от къде да започне. А ако се разбере, че всичко е било точно така, както е написано на онези страшни листове цигарена хартия, които Лев Яковлевич Юркунс все пак го накара да вземе? Какво ще прави тогава с всичко това? Дали пък да не прави нищо, а да си каже: „Юркунс е прав, Олег Личко е напълно невинен, станала е чудовищна грешка, прекършила живота на няколко души“ — и по този начин да се успокои и да приключи въпроса. Дали да не постъпи така?
Той чу тихо шумолене, почти безшумни стъпки минаха покрай вратата на стаята му. Беше Костя, отиваше в кухнята. Андрей никога не бъркаше стъпките му с майчините, защото Костя носеше вкъщи чехли, а майка му не признаваше никакви чехли и обуваше само тънки платнени терлици, с които ходеше абсолютно безшумно. Андрей отметна одеялото, стана от дивана и тихо се измъкна от стаята.
— Ти какво така? — полугласно, за да не събуди майка си, попита той, когато видя Константин Викторович да седи неподвижно до масата в просторната кухня.
— Ами така… Нещо не ми се спи. Да пийнем чай, какво ще кажеш — предложи той.
— Да пийнем.
Андрей натисна копчето на електрическия чайник, извади чаши от бюфета.
— Какво реши? Ще се занимаваш ли с тази работа? — попита Константин Викторович.
— Не знам. Не мога да реша. Ако резултатът излезе положителен, ще бъде добре за всички. Ами ако се окаже отрицателен? Ако Юркунс греши?
— Тогава нищо няма да се промени — сви рамене Константин Викторович, — всичко ще остане, както си е. Какво губиш?
— Много неща. Надеждата. Докато още нищо не сме изяснили, можем просто да си кажем: Юркунс е прав, а Личко е невинен. А я си представи, че след това не ще можем да кажем така?
— Андрюша, Андрюша — опита да се усмихне Мусатов, — колко е характерно това за теб. Да си затвориш очите и да се престориш, че проблемът не съществува. Нали онзи лекар ти е обяснил за проблема, натикан на дълбокото, а ти не си си направил никакви изводи.
— Но тук въпросът е съвсем друг!
— Същият е, Андрюша, съвсем същият. Замислял ли си се някога, че открай време ме наричаш Костя, а не татко?
— А ти обиждаше ли се?
— Не, не става дума за това. Сега въпросът е защо не ме наричаше татко. Можеш ли да отговориш — защо?
— Защото знаех, че не си ми баща. Бях на девет години, когато ти влезе в нашето семейство. Вече всичко разбирах, знаех и от къде се вземат децата…
— Не, Андрюшенка, това го разправяй на себе си, не на мен. Ти пак тикаш проблема към дълбокото, вместо да се изправиш лице в лице срещу него. Ако едно дете иска да има баща като всички, ако му харесва избраникът на майка му, тогава няма нищо по-естествено от това да нарича този човек татко. Нещо повече, детето изпитва невероятна наслада, задето може да произнася на глас тази дума, обръщайки се към конкретния мъж. Ти си искал да имаш баща, това е предопределено на генетично ниво и старият психиатър ти е обяснил всичко по този въпрос. И аз ти харесвах, инак помежду ни нямаше да се установят отношенията, които имаме. Е, но защо никога не си ме наричал татко?
— Не знам — сви рамене Андрей, докато наливаше вряла вода в чашите, — не те наричах и толкова. Какво значение има?
— Огромно. Това означава, че още в детството си, още на твоите девет години, ти подсъзнателно си искал да наричаш татко само своя роден баща, биологичния. Онзи, от когото те е родила майка ти.
— Ама престани, Костя! Та какво съм можел да разбирам на девет години! Какво подсъзнание? От къде ще се вземе то у деветгодишно хлапе?
— Не говори глупости. Ти си превъзходен инженер, специалист по нефтени сонди, не споря, но по психология си — ще прощаваш — пълен профан. Дори е смешно да те слуша човек. Подсъзнанието се оформя дори преди съзнанието, в него е фиксирано всичко, което е ставало с теб още когато си се намирал в майчината утроба, това е доказано от науката. Фиксирана е и силната, страстна и нежна любов на майка ти към твоя баща, както и начинът, по който тя го е уважавала, боготворяла, нейното възхищение от него също е фиксирано там, макар че ти естествено не го осъзнаваш. Именно затова твоето подсъзнание не ти е позволявало да ме наричаш татко. Думата „татко“ е била предназначена само за него, за онзи другия, когото ти не си спомняш, защото си бил прекалено малък, когато той е изчезнал от живота ти. Няма го в паметта ти, но го има в твоето подсъзнание, защото си живял до него цяла година и половина. И той те е обичал, носил те е на ръце, целувал те е, приспивал те е, дундуркал те е, сменял ти е пелените. Онова, което са ти разказвали официално за баща ти, имам предвид, че си се родил от неузаконен брак, че той се е разделил с майка ти още преди да се родиш, не ти е давало основание да го мразиш. До седемнайсетата си година ти не беше чувал за него нищо лошо. За сметка на това в подсъзнанието ти стабилно се е запечатала и любовта на майка ти към баща ти, и неговата любов към нея, и неговата любов към теб.
— Говориш така, сякаш си стопроцентово сигурен, че той не е бил луд — прекъсна го Андрей. — Ами ако все пак е бил? Ако не е обичал мама, камо ли пък мен, защото човек който убива и насилва чужди деца, не може да обича своите собствени.
— Боже мой, каква глупост! Каква глупост! Хиляди, милиони убийци отнемат чужд живот, при което си остават любящи деца, съпрузи и родители, та това е азбучна истина! Но това е друга тема… — Мусатов тръсна глава. — Отклонихме се. Ето какво искам да ти кажа: на теб ти е нужен човек, когото можеш да наречеш баща. Ти през цялото време държа това място незаето, защото твоето подсъзнание е знаело: или Личко, или никой. С онзи багаж от информация, която имахме доскоро, някак не ти се е искало да наричаш Олег Личко баща, нали така?
— То се знае — избъбри Андрей, — никак не е приятно, нали?
— Твоето подсъзнание иска да каже: „Татко!“, при което да изпитва радост, гордост, щастие, любов. Разбираш ли? Това е нормално желание на нормален човек, заложено у нас от природата. Защото природата е предопределила да обичаме родителите си и ако поради някакви причини не можем да го правим, ние страдаме. Едни повече, други по-малко, едни явно, други скришом, но всички страдаме. Докато смяташ, че Олег Личко е убиец и насилник, ти не ще можеш да изпитваш никакви положителни емоции, наричайки го татко. Съгласен ли си?
— Ами…
— Но без да изясниш нещата, просто вярвайки на думите на доктор Юркунс, ти оставяш място за съмнения и пак няма да можеш да мислиш за Личко като за баща и да изпитваш радост и гордост от това. Нали го знаеш онзи стар виц: той ли е откраднал, от него ли са откраднали, ама имаше нещо такова. Ако се изясни, че докторът греши и Личко е бил престъпник, ти няма да се почувстваш по-зле, защото и бездруго живееш с тази мисъл вече много години. Но има шанс докторът да е прав. И тогава незаетото място ще се окаже запълнено. И всяко нещо ще намери мястото си, и ще стане така, както го иска природата. В душата ти ще се появи образът на баща, когото ти ще обичаш и уважаваш, па макар той да не е между живите. Имай предвид, делението на хората на живи и мъртви е функция на съзнанието. Подсъзнанието не приема това деление, на него му е все едно дали един човек е умрял, или е жив, то вижда образа и или се радва, или негодува. Ти имаш шанс да дадеш на душата си радост, от която си бил лишен трийсет години. Сега разбираш ли за какво говоря?