Капан за мишки

— Разбрах доводите ти — кимна Константин Викторович. — Те са разумни. Но има и друга страна на медала и аз бих искал да я погледнеш. Както знаеш, хората, кой знае защо, никак не обичат да мамят доверието им. Просто ние, човеците, имаме такава странна особеност. Много болезнено реагираме на ситуации, в които човек, когото си представяме по определен начин, изведнъж се оказва съвсем различен. В такива случаи се чувстваме измамени. Най-често преставаме да общуваме с този човек, ако можем, разбира се, но чувството, че сме измамени, се оказва твърде болезнено и ни измъчва още дълги години. Знаеш ли защо? Когато един човек се оказва не такъв, какъвто сме си го представяли, ние можем колкото си искаме да говорим на глас, че той е измамил нашето доверие, но дълбоко в душата си — във въпросното подсъзнание, за което ти е говорил старият лекар — ние си повтаряме глупакът съм аз, не го разпознах, не го разгадах, аз съм слепец, слепец, аз съм идиот, аз нищо не разбирам от хора. Всъщност ние обвиняваме себе си, смятаме себе си за глупави и това ни е ужасно неприятно. Самообвинението и мислите за собствените ни недостатъци са едни от най-пагубните от гледна точка на душевното равновесие и дори — ако щеш, за психическото ни здраве. А сега си представи как в продължение на почти трийсет години се е чувствала майка ти, мислейки, че не е разпознала намиращия се редом с нея психически болен жесток детеубиец и насилник, не го е проумяла, нищо не е разбрала за него.

— Мисля, че се е чувствала зле — унило се съгласи Андрей, на когото такава постановка на въпроса някак не бе хрумвала. — Но все пак аз не разбирам кое е по-добре: да се чувстваш жертва на измама или предател, изоставил човек в труден момент на произвола на съдбата.

— Ами не е нужно и да го разбираш, защото всеки човек възприема това посвоему. На един е по-леко да се чувства предател, друг би предпочел да бъде измамен. За това няма рецепта.

— Но какво да правя тогава? — нетърпеливо попита Андрей. — Да кажа ли на мама или не?

— Непременно трябва да й кажеш — кимна Константин Викторович. — А нека майка ти сама да реши, сама да избере като каква да се чувства. Не е нужно да мислиш вместо нея, нито пък да правиш избора вместо нея.

— Тогава идва следващият въпрос: а аз какво да правя? Да речем, тя ще каже, че иска да знае истината, и тогава ние всички дружно ще се замислим как да се заемем с това. Ами ако тя не пожелае да се ровим? Ако ми забрани дори да мисля за това?

— Е, говориш глупости! — разсмя се Мусатов-старши. — Как може да ти забрани? Ти не си дете, ти си зрял трийсетгодишен мъж, я каква кариера направи, а и живееш в друг град, а не под маминото крило. Ще постъпиш така, както сам пожелаеш и сметнеш за необходимо. Друг е въпросът дали ще съобщиш на майка си за резултатите от търсенията си, но това вече ще зависи от нейната позиция. Ти самият какво искаш? Искаш ли да се ровиш в тази история, или не ти е интересно?

— Не знам — честно призна Андрей. — Не мога да преценя чувствата си. От една страна, разбира се, добре би било да престана да се смятам за син на маниак убиец, но от друга…

Замълча, търсейки думите, които се бяха дянали кой знае къде.

— От друга страна… — меко му подсказа Константин. — Е? Какви мисли се намират от другата ти страна?

— Не са мисли, а чувства. Не ги разбирам, не мога нито да ги обясня, нито да ги опиша. Някакъв вътрешен протест, знам ли. Когато мисля за това, всичко у мен се надига, бунтува се и крещи: не! не!!!

— Значи прав е бил твоят доктор Юркунс — замислено продума Мусатов-старши. — Боли те раничката. Боли те.

— Хайде, и ти започна. Какво сте ми заповтаряли — раничката, та раничката!

— Ето виждаш ли, повишаваш тон, дразниш се. Значи темата не ти е безразлична. Според мен, Андрюша, отговорът е еднозначен: човек трябва да се занимава с търсене на истината. И то далеч не защото истината е най-важна от всичко, това са глупости. Понякога тя наистина е по-важна, понякога няма никакво значение, а често е и просто вредна. Но в нашия случай все пак трябва да научиш истината за баща си — каквото и да мисли по въпроса твоята майка. Нужно е преди всичко на теб самия.

— Излиза, че всичките тези приказки за подсъзнанието…

— Да, да, сине, точно така. Всичко, което ти е казал твоят доктор, е отдавна известно и в психологията, и в психиатрията. А сега хайде да помислим как довечера да подхванем разговора с майка ти, така че да я разстроим възможно най-малко.

Те отидоха да обядват в скъп ресторант, градиха планове, изработваха стратегията на разговора, за да поднесат информацията на Ксения Георгиевна постепенно, като я подготвят за всеки нов обрат, та да не би — пази боже! — сърцето й да не издържи.

Но Ксения Георгиевна естествено се развълнува до немай-къде, смука валидол, слушайки сина си бледа, с избила на челото пот и синкави сенки около плътно стиснатите устни. Както и мъжът й, тя умееше да слуша, без да прекъсва събеседника, така че Андрей така и не успя да предугади каква ще бъде реакцията й до края. Какво ще каже? Ще поиска ли да научи истината или не?

След като изслуша разказа на сина си, тя стана от дивана, на който бе седяла през цялото време, и спокойно попита:

— Кой ще пие чай и кой — кафе?

— За мен кафе — бързо отговори Андрей.

— А за мен чайче, ако може — помоли Константин Викторович.

Ксения мълчаливо кимна и излезе от стаята.

— Не разбрах… — стъписано прошепна Андрей, загледан въпросително в Костя.

Той бе очаквал бурни емоции, може би вик или пък сълзи, какво ли не, само не и такова ледено спокойствие. Добре, ами валидолът, капчиците пот, пребледняването? Не, разказът на сина й определено не я бе оставил равнодушна. И изведнъж — някакъв си чай… И нито дума за това, което току-що бе чула.

— Трябва й време да помисли — също шепнешком отвърна Костя. — Какво, нима не познаваш майка си? Тя никога в живота си не е отговаряла веднага на сериозни въпроси.

— Но е толкова спокойна — учуди се Андрей.

— Ако не умееше да запазва спокойствие в най-екстремни ситуации, нямаше да остане толкова години на работа в училище.

След няколко минути Ксения Георгиевна внесе в стаята поднос с чашка кафе за сина си и две големи чаши с чай — за себе си и за мъжа си. Минаха още пет-шест минути, но тя така и не отпи от чая, седеше неподвижно, обхванала горещата чаша с длани. Кой знае защо, Андрей не можеше да откъсне очи от ръцете й, за пръв път сега забеляза по тях пигментни петна, неумолимите свидетелства за наближаващата старост. Наистина петната още едва се забелязваха, бяха бледи, та нали майка му далеч не бе стара…

— Костя, Андрюша — с глух глас подзе Ксения Георгиевна, — не знам как ще се отнесете към това, което ще кажа сега, но все пак ще го кажа, защото все някой ден това трябва да се направи… Най-сетне трябва да се каже. Аз много обичах Олег, първия си съпруг. Много го обичах. Смятах го за най-блестящия, най-добрия, най-умния човек. Възхищавах му се — на неговото трудолюбие, на ума му, на неговата образованост… Защото той страшно много четеше и страшно много знаеше. Винаги съм се чудила как може едно момче от провинциално градче да знае толкова повече от мен — столичното момиче. Нали разбирате, това е нашето столично високомерие… Аз не просто му се възхищавах, аз го боготворях. Той беше абсолютно необикновена личност, на никого не приличаше, имаше много своеобразно мислене, оригинална логика. Извинявай, Костя, никога преди не съм ти казвала това и предполагам, че ти е неприятно да го чуваш сега.

— Няма нищо — успокои жена си Мусатов-старши, — няма нищо, Ксюша, всичко е наред. Няма проблеми. Разказвай.

— Още от първия ден на познанството ни Олег ме помоли да му помагам по английски, искаше за превод най-трудните текстове. Не му беше нужна разговорна практика, той трупаше лексика и се учеше да чете научна литература. Намираше отнякъде научни книги на английски, предимно по специалността си, но после забелязах, че чете и много други неща. Интересуваше се дори от астрология. Тогава, през седемдесетте, това беше нещо безумно странно, нещо като сатанинските култове, та нали всички ние бяхме фанатизирани материалисти, възпитани в идеологията на научния атеизъм. — Ксения Георгиевна помълча известно време, загледана в чашата си, после отново заговори: — И ето че когато се случи всичко това… Когато арестуваха Олег, изпратиха го на съдебно-психиатрична експертиза, поставиха му диагноза и го признаха за невменяем, аз веднага повярвах. И неговата оригиналност, и своеобразието му, и невероятната му, дори нечовешка памет, и способността му да усвоява нови знания, и неговото увлечение по астрологията и някои други неща, които в онези времена се наричаха „буржоазни забежки“ и „капиталистически отживелици“… Всичко това пасваше на картината на една шизофренична личност. И аз повярвах. Не се оправдавам сега, искам да кажа нещо съвсем друго… — Тя тежко въздъхна и за пръв път, през цялото време на разговора вдигна очи към мъжа си и сина си. — Аз наистина много го обичах. И действително го боготворях. И ето, вече почти трийсет години живея с мисълта, че съм обожавала и боготворяла чудовище, убиец на деца. Срамувам се от своята любов. Отвращавам се от себе си. И днес изведнъж разбрах, че не мога повече. Не искам вече този срам. Уморена съм да се отвращавам от себе си. И ако има макар и най-малката надежда да се сложи край на всичко това, аз ви моля, скъпи мои, любими мои Андрюша и Костенка, нека го направим. Помогнете ми. Моля ви!