Капан за мишки

Юркунс му постла в кабинета. Диванът се оказа наистина широк, но ужасно неудобен. Впрочем дори този диван да се беше оказал най-комфортният, Андрей едва ли щеше да заспи. Отначало не успя да заспи заради раздразнението, предизвикано от думите на стария лекар, и мислено търсеше аргументи, доказващи, че Лев Яковлевич греши. Но колкото повече аргументи намираше, толкова по-ясно, незнайно защо, усещаше слабостта на собствената си позиция.

След като се въртя на дивана докъм четири часа, Андрей не издържа и излезе в хола да запали цигара. Вратата към спалнята на Лев Яковлевич беше открехната и Андрей реши внимателно да я затвори, та димът да не безпокои стария непушач. Но едва се бе приближил до вратата, когато чу бодър глас:

— Какво, приятелю, не можете да заспите? Май раничката боли?

Андрей избъбри в отговор нещо неразбираемо, а си помисли: „Абе я си гледай работата!“. Изпуши три цигари една след друга, отиде в кухнята, изпи чаша чешмяна вода и отново легна в кабинета. Но сънят така и не го споходи.

На сутринта Юркунс му приготви закуска, състояща се от омлет със същите онези безвкусни кренвирши и силен, но блудкав чай, след което Андрей тръгна за отдела по гражданско състояние за смъртния акт, а вечерта вече летеше в самолет от Вологда за Москва. На другия ден щеше да занесе смъртния акт на Личко в посолството и през първите предстоящи почивни дни да замине за Петербург. Трябваше да поговори с майка си. Още не знаеше за какво точно, но чувстваше, че трябва непременно да поговори с нея.

Но в момента, когато тръгна за Петербург, Андрей Мусатов вече не бе толкова категорично уверен, че трябва да говори с майка си. Може би първо с Костя? Нали не се знаеше как ще приеме майка му цялата тази история — ами ако се притесни, ако й стане неприятно и така нататък… Не, наистина, по-добре да поговори първо с Костя, той познава майка му като самия себе си, разбира я като никой друг и ще може да му даде умен съвет.

От гарата Андрей отиде направо в университета, където Константин Викторович Мусатов преподаваше психология. След като провери в програмата, изложена в деканата, в коя аудитория Костя изнася лекция, Андрей се въоръжи с търпение, седна на един перваз близо до залата и зачака. За щастие не се наложи да чака твърде дълго, само двайсет и пет минути. Вратите на аудиторията се отвориха, в коридора се изсипа тълпа студенти, а след тях излезе Костя, заобиколен от десетина толкова хубави студентки, че Андрей чак очите го заболяха. Момичетата се взираха в лицето на своя професор с такава любов, че на Андрей му идеше да прихне, но се сдържа. Баба му, майката на майка му, често казваше: „Ксенечка, твоят съпруг има само един недостатък — прекалено е красив. Така че внимавай да не изгубиш всичките си приятелки“. Естествено всички разбираха, че това е просто мила шега. Но в шегата имаше частица истина, и то немалка частица. То се знае, с приятелките на Ксения Георгиевна всичко беше наред, но сума ти студентки, аспирантки, както и доценти и професори от женски пол, бяха луди по Константин Мусатов.

— Андрюша!

Мусатов забеляза сина си, махна му за поздрав и рязко зави към мястото, където седеше Андрей.

— Радвам се, че те виждам. А защо не си вкъщи? Бях сигурен, че си отспиваш след пътуването с влака.

— Здравей — усмихна се Андрей. — Вкъщи е скучно, вие с мама сте на работа, а аз не съм дошъл тук да спя, а да се видя с вас. Както забелязвам, все така си обграден с нежни цветенца.

— Андрюша, трябва да ме разбереш: това е чисто професионален дефект — разсмя се Константин Викторович. — Колко бих струвал като психолог, ако не можех да накарам глупавичка неопитна студентка да се влюби в мен? И после, има едно златно правило: когато е влюбен в преподавателя, студентът изучава предмета му много по-ефективно. Между другото, попитай който и да е психиатър, той ще ти каже, че лечението е доста по-успешно, ако болният е влюбен в своя лекар.

— Да, тъкмо заговорихме за психиатрите — внимателно поде Андрей. — Свободен ли си сега?

— Имам още два часа. Защо? Случило ли се е нещо? Защо заговори за психиатрите?

— Костя, трябва да поговорим. Нищо не се е случило, не се тревожи, просто имам проблем и ми е нужен съвет. Кога ще се освободиш?

— След два часа. Ще ме изчакаш или ще се видим вкъщи?

— Ще те изчакам — твърдо каза Андрей. — Сега ще отида някъде да хапна, защото се домъкнах тук направо от гарата, не съм се отбивал вкъщи.

Константин Викторович замислено го огледа, сякаш го виждаше за пръв път.

— Днес е петък — бавно изрече той. — Обикновено ти идваш в събота, когато и двамата с майка ти сме вкъщи. Трябва ли да разбирам, че имаш проблем, за който искаш да поговориш с мен, но за който не бива да знае майка ти?

— Не, не е така. Мисля, че мама трябва да знае, но имам нужда да поговоря за това първо с теб. Разбираш ли?

— Естествено. Макар и да е твърде загадъчно. Добре, сине, ще се видим след два часа.

Андрей никога не бе обичал петербургското влажно и пронизващо костите време между сезоните, но днес дори не забелязваше влажния лепкав вятър, нито ситния дъжд. Крачеше бавно по крайбрежната на Нева към едно заведение, за което знаеше, че отваря в осем сутринта и където правеха хубаво кафе, и се опитваше да обмисли предстоящия разговор с Костя. Как да му разкаже? Върху какво да постави акцентите? Всичко зависи от това какъв резултат иска да получи. „Но всъщност какво искаш ти, Андрей Константинович? — запита се той. — Може би искаш Костя да те разубеди, да ти каже, че това са пълни глупости, че това не може да бъде, защото не е възможно, че старият лекар от провинциалната психиатрична болница е абсолютен глупак и няма никакъв смисъл да разравяш миналото, а пък да травматизираш майка си — в никакъв случай? Така ли? Това ли искаш? Или искаш той да потвърди правотата на Юркунс, да добави към думите му собствени аргументи и да те убеди, че трябва непременно да се постараеш да си изясниш какво всъщност се е случило с Олег Петрович Личко, твоя биологичен баща? Искаш Костя само да те подкрепи в решението ти, което всъщност вече си взел? Или още не си взел решение и искаш Костя да ти помогне да го вземеш? Изясни се най-сетне, опитай се да бъдеш честен със самия себе си“.

Увлечен във вътрешния си монолог, Андрей не забелязваше как времето лети и едва не закъсня за срещата с Константин Викторович. Мусатов-старши вече го чакаше, седнал в паркираната близо до входа на факултетското здание бяла хонда.

— Е, добре ли закуси? — попита той, когато Андрей се качи в колата.

— Пих само кафе, вярно, три чаши. Защо?

— Тогава да отидем да обядваме някъде. Хем ще си поприказваме. Или предпочиташ първо да поговорим?

— Хайде първо да поговорим — решително каза Андрей.

Той подробно, без да изпуска нито една дреболия, разказа цялата епопея, свързана с търсенето на смъртния акт на Личко. И за пътуването си до Черемисино, и за разговора със съпрузите Перхурови, и за срещата с доктор Юркунс. Разказа и за своите колебания, за яда, който го бе обземал много често, докато бе слушал Лев Яковлевич, за объркването си, за онова, което му се бе видяло убедително в думите на стария психиатър, и за онова, в което се бе усъмнил. С една дума, разказа всичко, като внимателно подбираше изразите и се стараеше нищо да не изопачи и да не постави излишен акцент върху нещо.

Константин Викторович слушаше внимателно, нито веднъж не прекъсна Андрей, а после дълго мълча.

— Какъв съвет ти трябва? — попита най-сетне той. — Дали да кажеш на майка си? Или да се занимаваш ли с това изобщо?

— И едното, и другото. Но най-вече за мама, разбира се. Аз не мога да реша нужно ли е тя да знае за това или не.

— А самият ти как мислиш?

— Мисля, че не, не бива — твърдо заяви Андрей.

— Аргументи? — кратко попита Мусатов-старши.

— Разбираш ли, Костя, помислих си, че… С една дума, виж какво се получава: ако този Личко наистина не е бил виновен, а мама веднага е повярвала във вината му и се е отрекла от него и дори от родителите му, отрекла се е от целия си живот с него, зачеркнала го е не само от своя, но и от моя живот, тогава излиза, че го е предала. Вместо да не повярва във вината му и да търси истината, тя го е изоставила на произвола на съдбата. Докато смята, че Личко наистина е маниак убиец, тя се чувства права, а ако разбере, че всичко е било различно, как ще се почувства? Като предателка, която е изоставила близък човек в нещастието му?