Страница 9 из 38
— Добре де, щом не си разбрал, значи още ти е рано да мислиш за това. Значи твоята душа поумнява по-бързо от главата ти. С душата си усещаш нещата вярно и не искаш да си тръгнеш, но главата ти още не е узряла и не се справя. Нищо, по-нататък ще навакса. Е, Серьожа, щом искаш да останеш тук, в такъв случай ще трябва да си поговорим. Да си поговорим сериозно. За пръв и последен път. Разговорът ще бъде тежък, затова ще го проведем само веднъж и повече няма да се връщаме към него. Ако ние се разберем правилно помежду си, няма да има нужда да се връщаме отново към това. А пък ако се наложи да говорим втори път за тези неща, значи нашият съвместен живот е бил неуспешен и ти в същата минута ще си идеш оттук. Ясно ли е условието?
Серьожа кимна мълчешком, гледайки с недоумение и дори със страх дребната съсухрена старица. Той изобщо не предполагаше, че тя ще започне да му поставя някакви условия, че и да ги формулира толкова твърдо.
— Отдавна ли употребяваш наркотици? — най-неочаквано попита София Иларионовна.
— А… — Серьожа чак се задави. — Откъде ви хрумна, че употребявам наркотици? Аз никога…
— Лошо, синко. На нас ни предстои толкова сериозен разговор, а ти го започваш с лъжа. Нали те гледам и виждам, че си употребявал наркотици. Не си наркоман, не, докато лежеше при мен, нямаше треска. Но имаш признаци, по които със сигурност разбирам, че си употребявал наркотици, и то — отдавна, още от детинство. Зная, че съм стара и слаба жена и ти много се блазниш от възможността да ме излъжеш. Трудно е да бъдеш упрекнат за това, защото всички вие — младите, допускате тази грешка. Мислите си, че възрастният човек е като малко дете. Внушили са ви го още от ранна детска възраст и вие сте го повярвали, защото сте глупави. Възрастните хора само ви се струват глупави и е истински грях да ги лъжете. И за да не се блазниш повече да ме лъжеш, ще ти кажа нещо. Прекарах двадесет години в Сибир, в тамошните лагери. Двадесет години. Точно толкова, на колкото си ти. Зъбите ми окапаха рано, косата ми — също. Но за двадесет години видях и научих толкова неща, че сега е много трудно някой да ме излъже. Мога да бъда излъгана само от близък човек, от човек, когото много обичам и затова си затварям очите пред всичко и му вярвам. Никой друг не би успял да направи това, включително и ти, запомни го.
— Защо са ви пратили в Сибир, София Иларионовна?
— Как защо? — Тя се подсмихна, допи на една глътка изстиналия си чай и тракна чашката в масата. — За същото, за което изпращаха там и всички останали. Обявиха мъжа ми за враг на народа и го разстреляха, а мен — като жена на враг на народа — ме осъдиха на двадесет години. Добре че поне успях да спася сина си, който тогава беше на шест месеца. А аз бях само на двадесет и пет години. Тръгнах от къщи под конвой като млада красавица, а се върнах след двадесет години като болна старица. Такива ми ти работи, синко. Но не ти разказвам всичко това, за да ме съжаляваш, понеже нямам нужда от ничие съжаление, а за да разбереш на колко много болести и мъки съм се нагледала през живота си. Сибиряците са як народ, тогава цивилизацията още не ги беше развалила и те предаваха от поколение на поколение всички тайни на целебните треви, плодове и листа. По тези места живееха и много ламаисти и буряти, които също имаха свои тайни. Успях да усвоя всичките. Там научих и за наркотиците. Така че когато следващия път решиш да ме излъжеш, първо хубавичко си помисли. Ако още веднъж те хвана в лъжа, ще се разделим.
Серьожа не разбра всичко, което тя му каза. Не разбра например защо я бяха осъдили на двадесет години в лагер, защо бяха разстреляли мъжа й и защо е трябвало да спасява сина си. В училище Суриков бе учил криво-ляво, а по времето, когато започнаха да им преподават историята на XX век, той вече не живееше вкъщи, а търкаше подовете по тавани и мазета. Никой не го и търсеше — нито майка му, нито учителите му. Учителите бяха щастливи, че това „толкова проблемно дете“ им се махна от главата, а майка му изобщо не се интересуваше от нищо друго, освен от пиячката и махмурлука си. Мозъкът й беше пропит с алкохол още преди да роди Серьожа. По тази причина в по-голямата си част думите на София Иларионовна си останаха загадка за него. Кои са тези ламаисти? Кой са тези буряти? И какви пък толкова особени тайни биха могли да имат? На какви чак такива болести и мъки се бе нагледала Бахметиева в онези лагери? И изобщо какви са били тези лагери? Същите като сегашните, където изпращаха престъпниците да излежават присъдите си? Или някакви други? Серьожа Суриков не познаваше в детайли сферата на съдебната система, но тъй като през целия си живот е бил все в компанията на престъпници, които непременно имаха по някой роднина или познат, лежал в затвора, много добре знаеше, че в сегашните лагери няма жени, които да лежат по двадесет години. В такъв случай как София бе лежала толкова дълго? Да не би пък да го лъжеше?
— С теб, синко, ще се разберем така — продължи междувременно старицата. — Можеш да останеш да живееш при мен. Като квартирант. Няма да ти вземам пари за стаята, но за сметка на това ще се грижиш за мен. Ще ходиш да пазаруваш, ще чистиш апартамента, ще носиш бельото на пране, защото аз все пак вече съм много стара и ми е трудно да върша тези неща. Ще изпълняваш моите заръки. Ще имаме отделни сметки за домакинството, аз нямам нужда от твоите пари, имам си пенсия и тя ми стига. Ще си делим по равно разходите за апартамента, електричеството и телефона. Ако искаш, ще ти готвя с твоите продукти. Но срещу всичко това ти ще трябва да изпълниш моите изисквания. Първо: ще си намериш работа. Ще работиш близо до нас, за да мога да идвам при теб и да проверявам дали не ме лъжеш. Второ: никакви наркотици. Категорично, веднъж и завинаги! Трето: няма да водиш никого тук. Можеш да се разхождаш, където си искаш, да спиш, където си искаш, можеш една седмица да не се появяваш вкъщи, но тук няма да стъпи кракът на чужд човек! Ако с теб заживеем добре, ще ти оставя този апартамент, ще ти го даря или нещо такова и след моята смърт ти ще бъдеш негов собственик. Но ако забележа, че искаш да умра час по-скоро и правиш всичко възможно за това, имай предвид, че тази работа изобщо няма да стане. Ще напиша един документ, че ако умра от насилствена смърт, виновен за това ще е Сергей Суриков и милицията трябва да търси него. Ще го напиша и ще го скрия на сигурно място. Тъй че ще е по-добре да не се занимаваш с подобни глупости.
Серьожа отново не схвана съвсем ясно за какво му говореше тя. Той беше такъв невежа, че в онзи момент дори не си представяше как е възможно да убиеш човек заради един апартамент. Защо трябваше да го правиш? Та нали в такъв случай апартаментът ще бъде ничий или някой ще го получи по наследство… Общо взето, той не разбра нищо от тези неща. Но други разбра много добре: че трябва да тръгне на работа, да не се докосва до наркотиците и да не води никого от своите познати в този апартамент. При това положение Сергей на първо време щеше да има покрив над главата си, под който да не се чувства излишен и ненужен, а впоследствие — и собствен апартамент. Това беше единственият му шанс, както правилно му каза онази бабичка, която го прибра от улицата. Повече по никакъв начин и никога в живота си той не би могъл да се сдобие със свое жилище. Условията бяха поставени много ясно. Имаше и още нещо, което в онзи момент Серьожа Суриков осъзна и което толкова дълбоко го потресе, че се превърна в негово ръководство за действие и в крайна сметка промени живота му. Че той е по-глупав от тази стара, от тази съсипана бабичка София! Че той знае по-малко от нея. И разбира по-малко неща, отколкото тя. За него това беше срамно и трябваше да се поправи. Беше му толкова странно, че преди не бе забелязвал собствената си ограниченост и необразованост! Вероятно причината беше в това, че общуваше само с такива като него, които през целия си живот бяха прочели по книжка и половина, и то — в ранното си детство, и които гледаха само екшъни по видеото. Серьожа отдавна вече нямаше собствен дом, където би могъл да почете малко или да погледа по телевизията някоя нормална програма, а не безкрайното кунг-фу, и да види как изглеждат обикновено младите момчета на неговата възраст, с какво се занимават, как разговарят, за какво мислят и дори какви филми снимат. Серьожа Суриков никога не бе виждал такива неща и не знаеше нищо за тях. Целият му живот бе преминал в компанията на същите малоумни недоносчета, какъвто бе и самият той, които постоянно се друсаха, пиеха и чукаха някакви точно толкова пропаднали момичета, колкото бяха и самите те. Това беше целият му живот. Глупашки и никому ненужен. Ненужен дори на самия него. Може би София Иларионовна бе единственият човек на света, който имаше нужда от него. Макар и не за дълго — само за няколко години, докато е жива тя, — той със сигурност бе нужен някому. Затова щеше да остане с нея, докато тя живееше и дишаше. Щеше да й помага, щеше да ходи вместо нея да пазарува, щеше да си говори с нея и може би щеше да разбере защо тя е по-умна от него и защо той разбира и знае толкова малко неща…