Страница 8 из 38
— Защо не ви се вярваше, че Бахметиева ще може да ви излекува?
— Ох, да бяхте я видели! — Суриков жадно всмукна за последен път от цигарата и смачка фаса в пепелника. — Бабичката приличаше на видение, беше дребничка, слабичка, със забрадка на главата, без зъби, носеше очилца, нали ги знаете — едни такива кръгли, каквито са носили през 30-те години. Самата тя имаше съвсем безпомощен вид, така че за никакво лечение и дума не можеше да става.
Очилца, каквито са носили през 30-те години. Че откъде Серьожа Суриков, който бе роден през 74-а година, знаеше какви очила са носили тогава? Всеки друг човек би отговорил лесно на този въпрос, като каже, че ги е виждал по филмите и е чел за тях в книгите. Но момче като Суриков едва ли бе гледало филми за 30-те години. Че къде можеше да види сега такива филми? Само по телевизията. Пък и кой ли ги гледаше? Който и да ги гледаше, със сигурност не беше младеж и в това нямаше никакво съмнение. Нима Суриков имаше вид на млад човек, който седи на уютния диван пред телевизора и гледа с наслада стари филми? Не, нямаше такъв вид. Изобщо нямаше такъв вид.
— И какво стана след това? — попита тихо Татяна.
Нямаше сили нито да се учудва, нито да се съпротивлява. Беше му много зле, сърцето му биеше като лудо, пък и имаше температура, вероятно близо до 40-те градуса. Затова Сергей послушно разреши да го сложат в леглото. То беше старо, с пружина и никелирани табли. Серьожа никога не бе виждал такова легло. Въпреки треската, той се почувства толкова добре, че веднага заспа върху чистата постеля под топлото одеяло. Изглежда, бе спал в продължение на няколко дни. Вярно, често се събуждаше и с изненада откриваше, че се чувства много по-добре, а след три минути отново потъваше в дълбок сън. Всеки път, когато отваряше очи, виждаше пред себе си сбръчканото лице на старицата с кръглите старомодни очилца и с хлътналите в беззъбата й уста устни. Лицето й излъчваше доброта, но беше много сериозно.
Най-сетне той си навакса цялото натрупано безсъние и се събуди окончателно, измъчван от остър глад. Старицата отново беше до него, но за свой ужас Сергей установи, че не помни името й. Бабичката, която го бе довела тук, нарече някак домакинята, но тогава той беше в такова състояние, че почти нищо не чуваше и не помнеше.
— Коя сте вие? — без заобикалки попита той.
— Казвам се София Иларионовна. Грижа се за теб — съобщи му спокойно и делово старицата.
— Отдавна ли се грижите за мен?
— Вече шести ден. Съвсем си се занемарил, бъкаш от болести. Но не се тревожи, аз ще направя всичко, което може да се направи за теб. Как се казваш?
— Серьожа.
— Чудесно! — зарадва се, кой знае защо, старицата. — Значи Серьожа. Много добре. Сигурно си гладен?
— Много — призна си Сергей.
— Ей сега ще ти дам нещо за ядене.
— Няма нужда — отметна той одеялото и се опита да се изправи, — ще ида сам да си взема.
— Къде ще идеш сам? — каза насмешливо София. — Не можеш и два метра да изминеш, ще паднеш. Ако не ми вярваш, опитай, само че имай предвид, че ако паднеш на пода, ще си останеш да лежиш там, защото аз не мога да те вдигна, нямам сили.
Въпреки това Сергей направи опит да стане, но разбра, че старицата е права. Какви ти два метра — та той не можеше да направи и крачка дори. Ама че болест е пипнал! Добре че бе срещнал по пътя си тази милозлива бабичка, иначе сега щеше да се въргаля по студената земя или по асфалта. Дори вече не и по асфалта, а в хладилника на моргата.
София Иларионовна донесе от кухнята пасирана зеленчукова супа и сама го нахрани. Серьожа и този път се опита да прояви самостоятелност, защото му стана много неудобно от старата жена, но София очевидно не бе свикнала да убеждава никого с думи, а го правеше чрез примери от практиката. Тя мълчаливо му подаде лъжицата и Серьожа моментално се убеди, че не може да я поднесе към устата си. Ръката му трепереше, а лъжицата всеки момент щеше да падне право върху белоснежната калъфка на одеялото.
След като свършиха със супата, жената също така сръчно и умело го нахрани с млечна оризова каша с масло. Този вкус припомни на Сергей детството му и той отново едва не се разплака.
— Не се притеснявай — каза му София, щом забеляза, че очите му се пълнят със сълзи, — от болестта е. Когато човек е тежко болен, става душевно слаб и често плаче. Това не е срамно. Когато се оправиш и се възстановиш, всичко ще отмине.
— Да не би да сте доктор? — досети се Суриков.
— Не, синко, не съм доктор. Но мога да се справя с всяка болест, освен с неизлечимите. Например не мога да излекувам рак. СПИН също не мога.
Въпреки слабостта си, Сергей се разсмя.
— СПИН ли? А вие откъде знаете за СПИН-а?
— Оттам, откъдето знаят всички — усмихна се кротко старицата. — Нали ти също не си боледувал от СПИН, но знаеш за него. Чета вестници, гледам телевизия. Пък и съм ги виждала онези — спинозните. Доведоха ми веднъж един такъв, искаха да му помогна, ако мога. Но не можах.
— А как лекувате, след като не сте доктор? Да не правите магии?
— Защо трябва да правя магии? В народната медицина има лекове за всички болести, само трябва да знаеш кои са. А аз зная и затова мога да лекувам.
— Откъде ги знаете?
— Така се нареди животът ми. Дори и да не исках, пак щях да ги науча.
Тогава тя не му каза нищо повече. След няколко дни София Иларионовна разреши на Сергей не само да става, но и да ходи по петнадесет минути. Веднага щом получи тази възможност, той обиколи целия апартамент и се смая от царящите наоколо мизерия и нищета. Бахметиева живееше крайно бедно, мебелите бяха стари и разкапани, а масата в кухнята бе покрита с толкова протрита и изгорена на различни места мушама, че приличаше на дантела. Серьожа дори изпита нещо като срам, че е увиснал на врата на човек, който живее толкова скромно. Тя сигурно едва успяваше да изхрани себе си, а трябваше да се грижи и за неговите болести.
След още две седмици, през които той редовно пиеше някакви отвари, които му приготвяше София Иларионовна, Сергей Суриков напълно се възстанови. Време беше да напусне гостоприемния дом. Ала не му се искаше да си тръгне. Тук беше топло, чисто и сигурно. Той все подбираше думи, за да подхване разговор със София Иларионовна за своето напускане. Но тя първа го започна.
— Мислиш вече да си ходиш, така ли? — попита го веднъж, докато наливаше горещ чай в старите чашки с нащърбени ръбове.
— Сигурно вече се налага — отвърна неуверено Сергей. — Защо трябва да вися тук като някакъв храненик…
— Но не ти се иска да си тръгваш, така ли?
— Не ми се иска — най-неочаквано си призна той, без дори да подозира, че ще го направи.
Само преди минута изобщо не бе убеден в това. Суриков беше млад, само на 20 години, свикнал със свободния живот без всякакви ограничения, без родителски контрол и без думата трябва. Животът с бедната чужда старица, която бе на 84 години, поради което самата тя се нуждаеше от грижи, просто нямаше начин да му се хареса.
— Това е добре — кимна Бахметиева. — Щом не ти се иска да си тръгнеш, значи си пораснал. Свършили са твоето мрачно детство и лудешката младост, Серьожа, дотук, край.
— Нещо не разбирам. За какво говорите?
— За това, че само един млад глупак иска да бъде независим от всички и се стреми към самостоятелност и самота. Колкото по-възрастен и по-мъдър е човек, толкова по-добре разбира, че смисълът на живота се състои само в това да бъдеш нужен на някого. Единствено в това. Разбра ли, синко?
— Не — призна си Сергей.
Тогава той наистина не я разбра. Тази мисъл се оказа твърде сложна за него. Но за сметка на това в главата му хрумна друга мисъл: как е възможно думите на една толкова стара бабичка да бъдат толкова сложни за него? Чак такъв идиот ли е той, че не е в състояние да разбере какво му казва една стара неграмотна старица? Не, това според него не беше възможно, просто болестта си бе казала думата. Може би от тежките болести човек отслабва не само физически, но и умствено.